Проблеми с шофирането

нямаш проблеми защото извънградското шофиране е по-лесно от градското 

Мен неволята ме научи.
Допреди да се разделим с БНД съм карала само като се прибираме от някъде вечер. Сигнем ли до вкъщи - дърпам ръчната и той паркира.
Ама елате ме вижте като останах сама с детето и трябваше да го карам на градина и да ходя на работа 
За две седмици се научих да паркирам и успоредно, и както дойде... , и маневри, и чудо...
Най-добре се справях като съм сама в колата (или с детето).
Колко газ съм давала по светофарите, за да не загасне колата, само аз си знам (и колите с втрещените шофьори вътре  )
Ама не ми пукаше хич. Усилвам си музиката, карам с 40-50 и който иска да ме изпреварва, ако искат и да ме прескачат. 

Нямах търпение да взема книжката и да се кача.Много късно изкарах курсовете, именно заради страха от шофирането и лудницата в София.
После съжалих, че съм отлагала.
Та, качих се първия път, за да отида на работа с колата и пристигнах благополучно.Веднага си казах"Можеш, видя ли, че не е страшно" и така неусетно 200 000 км. за 7 години.
Важно е в началото да не возиш всезнайковци, които много разбират, защото ще те депресират.
Повярвай си, че можеш.
Не мислиш, че една кифла, която шофира джипа на любовника си има по-голям потенциал от теб, нали?

Имам книжка от 12 години, карам реално от 2 и половина. Почнах от необходимост. Забелязала съм, че в началото най-добре карах когато бях сама. И до днес се притеснявам леко ако трябва да карам с някой друг.
Веднъж ще караш по-добре, дръг път ще се разсееш, постепенно ще се наместят нещата. Важното е да не бързаш и да не ти пука от свиркане, псуване, жетове и т.н. Жените не са по презумция по-лоши шофьори! Успех!

Като взех книжка, не можех да карам, разбира се. Купих си една много стара Шкода. В събота и неделя излизах и обикалях с нея из квартала сама.

Първия път като отидох с нея на работа, не можех да изляза пет минути от колата - трепереха ми колената.

Едно от основните неща е да не се притесняваш от останалите шофьори. Обикновено никой не умира, ако се наложи да те изчакат с някоя маневра. Даже и някой да свири, пускаш си го покрай ушите и това е. Няма той да ти плати ремонта или - недай боже - нещо по-сериозно после.

Хубаво е в началото да караш по познати маршрути. Не навсякъде се виждат достатъчно добре знаците за престрояване и особено в задръстванията преминаването между лентите може да е изнервящо.

Аз също имам проблем с шофирането - страх ме е от насрещно движение, с над 100 км/ч ми се "събира пътя", не мога да преценявам правилно разстоянията и така... До ден днешен, а книжка и кола имам от 7 години. Отбягвам постоянно карането, дори съм склонна да се сърдя ако  мъжа ми ме принуди аз да карам. Осъзнавам го като моя много глупава грешка и модел на поведение. Колкото и да си съзнателен, шубето е голям страх. Мисля, че шофьор като мен е заплаха за себе си и за останалите шофьори. Но е неизбежно от време на време да сядам зад волана. Ежедневието го налага. Как ще се излекуваме Ами... Като видим зора. Така ще стане.

Аз пък си мислех, че само моите колене трепереха като слизах първите пъти от колата . А то не било така. След първото задръстване и обратен завой на много тясно място, цялата треперех. Сега съм по спокойна - хубава музика, каране със скорост не по - висока от 100 /извън града/ и спокойствие и дистанция в града.

След първото ми извънградско в посока Сл.бряг (лятото), слязох от колата с треперещи крака, зачервена и мокра от напрежение, ММ като ме видя каза само "Пийни малко вода, да се свестиш".

Аз затова не шофирам - бъркам ляво и дясно, нервак съм, губя ума и дума в кризисни ситуации... Но доколкото съм чувала от шофьори, всичко, което сте описали отшумява с времето и натрупването на опит.

Значи си от моята партия, преди да определя ляво или дясно първо трябва да си погледна ръцете 

Имам книжка и карам от 5 месеца, главно извънградско. В началото много се притеснявах, след шофиране краката ми се подкосяваха и треперех. Трябваха ми няколко минути да се съвзема. Особено ме притесняваха останалите шофьори, да не се забавя, да не загасна. Чудех се само аз ли съм така, успокояващо е да прочетеш, че е нормално.
Сега съм по-спокойна и не се впечатлявам от псуващи бързаци. Страх ме е от самоубийците на пътя. Изпреварват на закрити завои или карат срещу теб по неясни причини, като в последния момент решават да се приберат.
А грешки имам достатъчно, после дълго мисля какво е трябвало да направя, допитвам се до мъжа ми за всяка ситуация, която ме е притеснила. Опитвам се да запомня къде бъркам и да изчиствам грешките. Но дизела пак успя да ми изгасне преди дни, а отдавна не се беше случвало. Все още бързо пускам съединителя с цел да се изтегля по-бързо. В началото не смеех да изпреваря, сега ми е по-лесно. Изчаквам повече, да съм сигурна, че ще успея. Когато съм с мъжа ми и той често казва- сега можеше да минеш, защо чакаш, изпреварвай вече. Гледам да не го слушам, въпреки че някой път успява да ме обърка.

Да предам и моя скромен опит. Дълги години се опъвах и не желаех да карам, но преди 2 години реших да изкарам книжка. Просто годините се натрупаха и нещо не ми се върви, а ими писна от мизерници таксита
Та взех моята тактика беше, че първо си купих кола и я сложих в гаража. Претрепаха се да ме подиграват, че съм нямала книжка, а съм си купила кола, но аз правих следното - докато кормувах на курса, с една приятелка излизахме извън града, на пусти участъци, около нашия град има много такива и тренирах на моята си кола- тръгване, спиране, правехме с камъни паркоместа и паркирах.
Карах курса на дизел, а моята е на бензин. Да не ви казвам колко пъти я гасих  Дизелът е и тромав, а бензинът пъргав, не даваше педала да докосна. Та взех книжка без проблем, карах много добре според мен, може би известна част дължах и на нашите тренировки, и всичко стана от първия път. Когато книжката ми беше готова, помолих приятелка да отидем до КАТ да си я взема и на връщане карах аз. Като слязох от колата треперих като лист..
Моята тактика беше, че оттогава минаха 2 години и не съм слязла от колата. И карах първите пъти абсолютно сама, умирах от страх, но карах бавно, внимавах, свиркаха ми, аз ги мамчех и си правех каквото си знам. Още ми подсвиркват, щото аз не вдигам повече от 50 в града и 100-110 на магистрала. Който иска, нека ме изпреварва, прескача и каквото намери за добре.
Още един съвет от мен - местата, които са натоварени, не бива да се избягват. В нашия град има няколко кръстовища и кръгови и наистина е инфарктно преминаването. Умишлено минавах от там, дори да не ми е на път, за да ги свикна и преодолея. Днес не ми мигва окото, желязна съм.
Малко дълго стана, но дано да съм била полезна.
П.П. Пропуснах да спомена, че мъжът ми не шофира и когато се вози не ми се меси, освен да играе ролята на дясното огледало А и от него са комплиментите, че когато го возя аз е най-спокоен, нищо че съм сравнително нов шофьор, отколкото негови приятели с многогодишен шофьорски стаж.

Аз имам книжка от 14 години, но шофирам от 4 месеца в града. Преди това съм карала по малко извънградско и то на прави участъци. Преди да седна обаче на градско, изкарах опреснителен курс при един инструктор, който намерих съвсем случайно (търсех кола автоматик, защото моята е такава, а все нямаше места или не искаха да ми вземат парите, защото съм била много далече от школата им). Попаднах на правилния човек - спокоен, обясняваше ми по n пъти, когато се налага и който ми даде увереност, че мога да карам. С него направихме каквото е нужно + минахме по маршрутите, по които ще минавам (до работата, местата на които водя децата...). Качих се след това сама, казах си "Мечка страх - мене не." Краката ми трепереха, сърцето ми се беше свило, но го направих. Първо само до работа и обратно, вече и в центъра. В началото и аз карах доста бавно, на когото не му харесва - да ме изпреварва. Вече съм по-спокойна и дори шофирането ми доставя удоволствие. Даже и паркирам. Е, пооправих външния вид на колата, докато се науча, лепих броня и закрепвах кора, но без това не може.

Знам, че тръпката от шофирането е голяма. Някак си усещаш, че ти контролираш живота си и че владееш положението. Но повярвайте ми, трябва да внимаваме, защото един ден се оказва, че не ние владеем положението, а стреса ни е завладял напълно. Дотолкова, че не можем да живеем без него. Моят съвет е. Не карайте много колата си особено в града. Ходете повече пеша, когато имате времето и възможността. Избягвайте градският транспорт. Карайте колата си само, когато пътувате в провинцията и ще откриете истинското удоволствие от шофирането. Поздрави!

Аз бях най-нервния, разсеян и тъп шофьор.

Сега е доста по-добре.

Но шофирам малко, не излизам в лошо време, изобщо-консервативно,
не нахакано.