"Песен за огън и лед" - 6

Някъде в далечината умиращ мъж крещеше за майка си. "По конете", - викаше друг на гискарски в лагера северно от Вторите синове. - "По конете! По конете!". Изтънял и писклив, гласът му се носеше надалеч в сутрешния въздух, много извън рамките на укреплението. Тирион разбираше гискарски точно колкото да схване думите, но страхът в гласа на човека беше разбираем за всички. "Знам как се чувства."

Знаеше също така, че е време да намери собствения си кон. Време да надене бронята на някое мъртво момче, да вземе меча и ножа и да нахлузи очукания си шлем. Вече се развиделяваше и частица от изгряващото слънце се издигаше отвъд градските стени и кули, ослепяващо ярка, докато на запад звездите избледняваха една по една. Тромпети тръбяха над Скахазадхан, бойни рогове им отвръщаха от стените на Мийрин. Някакъв горящ кораб потъваше в устието на реката. Дракони и мъртъвци изпълваха небето, а бойни кораби се блъскаха и биеха из целия залив. Тирион не можеше да ги види от тук, но ги чуваше: писъкът на дърво, докато корпусите им се удряха един в друг, басовите бойни рогове на железородните и особените силни свирки на картците, трошенето на гребла, виковете и крясъците, блъскането на брадви по брони и мечове по щитове, всичко това смесено с писъците на ранените. Много от корабите все още бяха далеч в залива и звуците бяха далечни и слаби, но Тирион познаваше мелодията. "Музиката на клането."

Някъде в далечината умиращ мъж крещеше за майка си. „По конете“, - викаше друг на гхискарски в лагера разположен северно от Вторите синове. - „По конете! По конете!“. Изтънял и писклив, гласът му се носеше надалеч из утринния въздух, много извън рамките на укреплението. Тирион разбираше гхискарски, колкото да схване думите, но страхът в гласа на човека беше разбираем за всички. „Знам как се чувства.“

Знаеше също така, че е време да намери собствения си кон. Време да надене бронята на някое мъртво момче, да вземе меча и ножа и да нахлузи очукания си шлем. Вече се развиделяваше и частица от изгряващото слънце се издигаше отвъд градските стени и кули, ослепяващо ярка, докато на запад звездите избледняваха една по една. Тромпети тръбяха над Скаазадан, бойни рогове им отвръщаха от стените на Мийрийн. Горящ кораб потъваше в устието на реката. Дракони и мъртъвци изпълваха небето, докато бойните кораби се блъскаха и биеха из целия залив. Тирион не можеше да ги види от тук, но ги чуваше: трясъка  на дървото, докато корпусите им се удряха един в друг, басовите бойни рогове на железнородните и  пронизителните свирки на картците, трошенето на гребла, виковете и крясъците, блъскането на брадви по брони и мечове по щитове, всичко това смесено с писъците на ранените. Много от корабите все още бяха далеч в залива и звуците бяха далечни и слаби, но Тирион познаваше мелодията. „Музиката на клането.“

На около триста метра от него се издигаше требушетът Злата сестра, дългото й рамо тъкмо се отмяташе, за да изпрати нов товар тела във въздуха. Чу се лек тътен и те полетяха, голи и подути, подобно бледи мъртви птици, носещи се в небето. Обсадните лагери бяха потънали в блещукаща розово-златна мъгла, ала известните пирамиди на Мийрийн се извисяваха като черни грамади срещу блясъка. Тирион видя как нещо се движи на върха на една от тях. „Дракон, но кой?“ На такова разстояние изглеждаше като орел. „Доста голям орел“.

След дни, прекарани в криене в мухлясалите палатки на Вторите синове, въздухът навън му се струваше свеж и ухаен. Въпреки че не можеше да види залива от мястото си, острият дъх на сол му подсказваше, че не е далеч. Пое си дълбоко дъх, за да напълни дробовете си. „Хубав ден за бой“. От изток се разнесе звук на барабани. Една колона ездачи профуча покрай Старата вещица , развявайки сините знамена на Брулените от вятъра.

Някой младеж можеше да намери всичко това за вълнуващо. По-глупав пък би го счел за велико и славно, поне до момента, в който някой грозен юнкайски роб с  халки през зърната на гърдите не забие брадвата си между очите му. Но Тирион Ланистър не беше глупак. „Боговете не са ме създали да въртя меч“, - помисли си. - „Защо тогава толкова настояват винаги да съм в средата на битката?“

Никой от боговете не го чу. Никой не му отговори. Никой от тях не се вълнуваше.

Тирион се усети, че мисли за първата си битка. Шае се беше събудила първа, сепната от тромпетите на баща му. Сладката курва, която по-рано го радваше през половината нощ, трепереше гола в ръцете му като уплашено дете. „Или и това е било лъжа, начин да ме накара да се чувствам смел и храбър. Можеше да си изкарва хляба с представления.“ Тирион бе извикал Подрик Пейн да му помогне с бронята, ала наместо това намери момчето да хърка. „Определено не беше най-бързото хлапе на света, но пък се оказа сносен скуайър. Дано да е намерил по-добър мъж, на когото да служи.“

Странно, ала си спомняше битката на Зелената вилка далеч по-добре от онази при Черна вода. „Беше ми за първи път. Човек никога не забравя първия си път.“ Помнеше мъглата, която тъкмо се вдигаше от реката и се плъзгаше през речната папрат, като бледи призрачни пръсти. Помнеше и колко красив бе пейзажът: изпъстреното със звезди пурпурно небе, блестящата като стъкло трева, натежала от сутрешната роса, червеното великолепие на изток. Помнеше докосването на пръстите на Шае, докато тя помагаше на Под да го екипира с несъразмерната му броня. „Шибаният шлем. Приличаше на кошница. На кошница с шип отгоре.“ Но пък точно шипът го спаси и му спечели първата победа. И все пак Грош и Пени сигурно никога не бяха изглеждали толкова тъпо, колкото той през онзи ден. Шае го нарече „страховит“, когато го видя облечен в стомана. „Как можах да съм толкова сляп, глух и тъп. Защо ми трябваше да мисля само и единствено с хуя си?“

Вторите синове оседлаваха конете си. Действаха спокойно, умело, без излишна припряност; не беше нищо, което вече да не са правили сто пъти. Неколцина си предаваха мях, ала дали в него имаше вино, или вода, Тирион не знаеше. Бококо безсрамно целуваше любовника си, мачкаше задника на момчето с едната си огромна ръка, заплел другата в косата му. Зад тях сир Гарибалд четкаше гривата на едрия си скопец. Кем седеше на един камък и се взираше в земята... може би си спомняше мъртвия си брат, или пък си мечтаеше за онова момиче в Кралски чертог. Чука и Пирона обикаляха от човек на човек, проверяваха копията и мечовете, нагласяха броните, наостряха всяко острие, което имаше нужда. Снач дъвчеше горчивец, подмяташе подигравки и се чешеше по топките с куката. Нещо в него напомни на Тирион за Брон. „Вече е сир Брон от Черна вода, освен ако сестра ми не го е убила. Не че това ще бъде толкова лесно, колкото сигурно си въобразява.“ Зачуди се през колко ли битки са минали тези Втори синове. „Колко боеве, колко грабежи? Колко градове са щурмували, колко братя са погребали или оставили да гният по полето?“ В сравнение с тях Тирион беше просто зелено момче, все още неизпитано, въпреки че на възраст бе по-голям от половината дружина.

Това щеше да му е третата битка. „Закален, обръгнал и закоравял, истински войн съм аз. Убивал съм сума ти мъже и съм ранявал други, мен самия са ме ранявали и съм оцелявал. Водил съм набези, чувал съм бойци да крещят името ми, посичал съм по-едри и по-добри от мен мъже, дори поназнайвам вкуса на победата... а нима тя не е като виното за героите? И не ми ли се иска да я вкуса отново?“
Въпреки всичко, което бе видял и направил в миналото, перспективата за нова битка караше кръвта му да изстине. Беше пропътувал половината свят използвайки паланкин, лодка и прасе, плавал бе на робски кораби и търговски галери, яздеше курви и коне, като през цялото време си казваше, че не му пука дали ще живее, или умре... само за да разбере накрая, че всъщност наистина му пука.

Странникът яздеше бялата си кобила срещу тях с меч в ръка, но Тирион Ланистър не гореше от желание да го среща отново. Не и сега. Все още не. Не днес.
„Виж се само, Дяволче. Остави стотина пазача да изнасилят жена ти, скара се с баща си и му пусна стрела в корема, усука златна верига около врата на любовницата си, докато накрая лицето й не почерня, и след всичко това все още мислиш, че заслужаваш да живееш.“

Пени вече беше облякла бронята си, когато Тирион влезе в палатката, която споделяха. Беше навличала дървени брони толкова много години като част от представленията си и така усвоила всичките закопчалки и ремъци, че истинският вариант не я затрудняваше. А ако пък стоманата на дружината бе очукана и ръждясала на места, надраскана, оцапана и обезцветена, то това нямаше значение. Все щеше да е достатъчно добра, за да спре меч.

Единственото, което още не си бе сложила, беше шлемът. Когато Тирион влезе, тя погледна нагоре.

    - Без броня си. Какво става?

    - Обичайното. Кал, кръв и героизъм. Убиване и умиране. В залива се води една битка, под градските стени  друга. В която и посока да се обърнат юнкайците, ще имат враг в гърба си. Най-близкият бой все още е далеч, но скоро ще стигне до нас.
„Само че на коя страна ще се бием?“. Вторите синове бяха готови за нова смяна на господарите си, Тирион бе почти сигурен... ала между „сигурен“ и „почти сигурен“ имаше цял свят разстояние. „Ако съм го преценил погрешно що за човек е, то всички сме загубени“.

    - Слагай си шлема и го дръж добре закопчан. Веднъж свалих моя, за да не се удавя, и това ми струва носа. - Тирион почеса белега си.

    - Първо трябва да те облечем в бронята.

    - Щом искаш. Първо жилетката. Щавената кожа с железните пъпки. След това плетената ризница, после нагърленика. - огледа палатката.

    - Имаме ли вино?

    - Не.

    - Мислех, че ни е останала половин гарафа след вечеря?

    - Четвърт, и ти вече я изпи.

    - Сестра си бих продал за чаша вино. - въздъхна Тирион.

     - Би продал сестра си и за чаша конска пикня. - отвърна тя.

Това бе толкова неочаквано, че го накара да избухне в смях.

      - Нима любовта ми към конската пикня е толкова известна, или просто си виждала сестра ми?

     - Само веднъж, онзи път, когато играхме за момчето крал. Грош смяташе, че е красива.

„Грош беше закърнял дребен подлизурко с тъпанарско име“, помисли Тирион.

     - Само тъпак ще препусне в битката на трезва глава. Плум трябва да има малко вино. Ами ако вземе, че умре в боя?    

    -  Би било същинско прахосничество.

    - Млъкни за малко. Трябва да закопчея жилетката.

Тирион се опита, но звуците от битката навън сякаш се чуваха все по-ясно и не можа да удържи езика си.

      - Тлъстото лице иска да използва дружината, за да изтласка железнородените обратно в морето. - чу се да казва на Пени, докато тя го обличаше. - Вместо това трябваше да изпрати цялата си кавалерия срещу евнусите, в галоп, още преди да са излезли на няколко метра от портите. Да хвърли Котките насреща им отляво, нас и Брулените отдясно, и така да разкъса редиците им и от двете страни. Поотделно Неопетнените не са нито по-добри, нито по-лоши войни от който и да е копиеносец. Дисциплината им е това, което ги прави опасни, но ако не успеят да формират стена от копия...

     - Вдигни ръце. - каза Пени. - Ето, така е по-добре. Може би ти трябва да командваш юнкайците.

     - Те използват роби войници, но роби командири? Би развалило играта. За Мъдрите господари това е просто игра на киваси, а ние сме фигурките.

Тирион наклони замислено глава на една страна.

       - По това си приличат с баща ми.

        - Баща ти ли? Как така?

       - Тъкмо си спомнях за първата си битка. Зелената вилка. Сражавахме се между реката и пътя. Сещам се как си помислих колко красиво се разгръщат рицарите на баща ми. Като цвете, което отваря листчетата си за слънчевите лъчи. Или по-скоро алена роза с железни бодли. А пък баща ми, ах, той направо сияеше. Носеше тъмночервена броня с голямо златоткано наметало. Чифт златни лъвове на раменете, още един на шлема. Жребецът му също изглеждаше великолепно. Негово лордско величие наблюдаваше цялата битка от тоя кон и така и не доближи дори на сто метра от врага. Не се помръдна, не се усмихна, не се изпоти дори, докато наоколо гинеха хиляди. Представи си ме мен върху някой стол, как се взирам в масата за киваси. Почти можехме да минем за близнаци... ако имах кон, червена броня и златоткано наметало. Е, той беше по-висок. Но пък аз имам повече коса.

Пени го целуна.

Направи го толкова бързо, че не му остана време да го осъзнае. Впусна се напред, бърза като птичка, и притисна устни към неговите. И се отдръпна все така бързо.
За малко да я попита защо го направи, но знаеше. Можеше да й благодари, но тя сигурно щеше да го приеме като подкана да го направи пак. Можеше да я нарече дете и да й каже, че не иска да я наранява, ала тя не беше дете и желанията му нямаше да имат значение. За първи път от толкова време насам Тирион Ланистър не можеше да намери думи.

„Изглежда толкова млада“, помисли си. „Просто момиче, това е тя. Момиче, което е красиво... или почти, ако можеш да забравиш факта, че е джудже.“ Косата й имаше топъл кафяв цвят и беше гъста и къдрава, а очите й - големи и доверчиви. „Твърде доверчиви“.

     - Чуваш ли това? - каза Тирион.

Тя се заслуша.

    -  Какво е? - попита го, докато закопчаваше два разминаващи се по размер наколенника на краката му.

     - Война. И от двете ни страни и вече не е толкова далеч. Това е звукът на клането, Пени. Звукът на мъже, които се препъват през калта и висящите си черва. На отсечени крайници, счупени кости и реки от кръв. Нали знаеш как червеите излизат на повърхността след проливен дъжд? Чувал съм, че правят същото и след големи битки, когато в почвата се пропие достатъчно кръв. Така звучи приближаващият Странник, Пени. Черната коза, Бледото дете, Онзи с много лица, наричай го както щеш, но той има едно  име. Смърт.

   - Плашиш ме!

   - Нима? Добре. Трябва да си уплашена. Железнородните акостират по брега, сир Баристан и неговите Неопетнени се изливат от градските порти, а ние се намираме по средата, при това на шибаната погрешна страна. Аз самият съм уплашен.

   - Така казваш, но все още се шегуваш.

   -  Шегите са единият начин да държиш страха си под контрол. Виното е другият.

   - Ти си смел. Малките хора могат да са смели.

„Моят великан Ланистър“, чу Тирион. „Тя ми се подиграва“. За малко да я зашлеви. Главата му туптеше.

    - Не исках да те ядосам. - каза Пени. - Прости ми. Просто се страхувам. - докосна ръката му.

Тирион се дръпна от нея. „Страхувам се.“ Същите думи, които използва Шае. „Очите й бяха големи като палачинки и аз се хванах на всяка дума. А знаех какво е. Казах на Брон да ми намери жена и той ми доведе нея.“ Ръцете му се свиха в юмруци, лицето на Шае се носеше пред очите му, хилеше му се. И изведнъж веригата се затегна около гърлото й, златните ръце се забиха в плътта й, докато собствените й запърпаха по него със силата на пеперуди. Ако имаше верига подръка... ако имаше арбалет, нож, каквото и да е, щеше да... можеше да... да...


В този миг чу виковете. Беше се изгубил сред черната ярост, удавен в морето от спомени, но крясъците го върнаха в реалността. Отпусна ръцете си, пое си дъх и се извърна от Пени.

   - Нещо става. - каза й и излезе навън, за да разбере какво. Дракони.

Зеленият звяр кръжеше над залива, спускаше се надолу и се издигаше, докато дълги кораби и галери се блъскаха и горяха под него. Ала не в него, а в белия му брат се взираха всички наемници. На триста метра встрани Злата сестра завъртя рамото си и с глух тътен изпрати шест свежи трупа в танц сред небесата. Издигаха се все по-нагоре и по-нагоре. И изведнъж два от тях избухнаха в пламъци.

Драконът улови едното горящо тяло в мига, в което то започна да пада надолу, хващайки го с челюсти, между зъбите на които, играеха бели пламъци. После бели криле изсвистяха в утринния въздух и звярът отново се издигна. Вторият труп се блъсна в протегнатите му нокти и падна право надолу, като се приземи сред група юнкайски ездачи, някои от които също пламнаха. Един от конете се изправи на задните си крака и изхвърли ездача си от седлото. Другите препуснаха в опит да избягат от пламъците, ала вместо това само ги разпалиха по-силно. Тирион почти можеше да вкуси паниката, която обхвана  лагера.

Острата, позната миризма на урина изпълни въздуха. Тирион извърна глава от гледката и с облекчение забеляза, че не той, а Мастилницата се бе напикал.

   - Най-добре си смени бричовете. - каза му. - И докато сме на вълна дрехи, обръщай плаща. - Ковчежникът пребледня, ала не помръдна.

Все още стоеше на място, загледан как драконът лови мъртъвци из въздуха, когато пристигна пратеникът. „Шибан офицер“, веднага разбра Тирион. Мъжът носеше златна броня и яздеше златен кон. Шумно обяви, че е дошъл от името на върховния главнокомандващ на юнкайците, славният и велик Горзак зо Ераз.

   - Лорд Горзак изпраща поздравите си на капитан Плум и му заповядва да придвижи хората си към брега. Корабите ни са под атака.

„Корабите ви са потъващи, горящи и отстъпващи“, помисли Тирион. „Корабите ви ги превземат, а мъжете ви ги колят“. Той беше Ланистър от Скалата на Кастърли, а Скалата се намираше близо до Железните острови; железнородените грабители  не бяха нещо невиждано по западните брегове. През вековете бяха изгаряли Ланиспорт поне три пъти и го бяха плячкосвали най-малко двадесет. Западняците познаваха жестокостта на железородените, но робовладелците тепърва имаха да се учат.

   - Капитанът не е тук в момента. - каза Мастилницата на пратеника. - Отиде при момичето генерал.

   - Командването на лейди Малаза свърши с изгрева. - ездачът посочи към слънцето. - Трябва да изпълните повелята на лорд Горзак.

   - Имате предвид да нападнем корабите на сепиите? Ония там, дето са във водата? - ковчежникът се намръщи. - Не виждам как би станало, но като се върне Кафявия Бен, ще му предам каквото иска вашият Горзак.

   - Дадох ви команда. Ще я изпълните.

    - Получаваме командите си от капитана. - отвърна Мастилницата с обичайния си мек глас. - А той не е тук. Мисля, че вече ви казах.

Тирион виждаше, че вестоносецът губи търпение.

    - Битката вече започна. Командирът ви би трябвало да бъде с вас.

    - Би трябвало, но не е. Момичето изпрати да го повикат. И той отиде.

    - Трябва да изпълните заповедта! - извика зачервеният пратеник.

Снач изкриви лявата част на устата си и изплю храчка добре сдъвкан горчивец.

    - Моля за ваш'то извинение, - каза на юнкайския офицер - но тук сме само ездачи, точно кат' ваше благородие. Добре обучен кон, да, ще се впусне към стена от копия. Някои дори прескачат огнени препятствия. Ма още не съм виждал кон, дет' да тича по вода.

   - Но корабите стоварват на сушата мъже. - изпищя юнкайското лордче. - Блокирали са устието на Скаазадан с горящ кораб и всеки един момент, през който стоите тук и дрънкате, означава още сто меча, газещи през плитчините към брега. Хващай хората си и ги изтласкай обратно в морето. Веднага! По заповед на Горзак!

    - Кой пък беше тоя Горзак? - попита Кем. - Зайчето?

    - Тц. Тлъстото лице. - отвърна Мастилницата. - Зайчето не е толкова тъп, че да праща кавалерия срещу кораби.

Ездачът бе чул достатъчно.

    - Ще известя Горзак зо Ераз, че отказвате да изпълните заповедта му. - каза вдървено, завъртя златния си кон и препусна обратно натам, откъдето бе дошъл, изпроводен от бурния смях на наемниците.

Мастилницата бе първият, чиято усмивка помръкна.

   - Достатъчно. - каза, внезапно станал сериозен. - Връщайте се на работа. Искам тези коне оседлани и всеки да е готов да препусне веднага щом Бен се върне с някакви нормални заповеди. И изгасете тоя огън. Ще си ядете манджата, след като битката свърши. Ако още сте живи. - погледът му се спря върху Тирион. - Ти пък на какво се хилиш? Мязаш на някакъв дребен глупак в тази броня, Получовеко.

    - По-добре да изглеждаш като глупак, отколкото да си такъв. - отвърна джуджето. - Намираме се на губещата страна.

    - Получовекът е прав. - каза Джора Мормон. - Не искаме да се бием за робовладелците, когато се върне Денерис... а тя ще се върне, изобщо не се съмнявай. Ударете бързо и силно и кралицата няма да го забрави. Намерете заложниците и ги освободете. Заклевам се в честта на дома си, че точно това е и планът на Кафявия Бен от самото начало.

Във водите на Робския залив още една от картските галери внезапно избухна в пламъци. Тирион можеше да чуе тръбящи слонове на изток. Раменете на шестте Сестри се вдигаха и спускаха, докато хвърляха трупове. Щитове се блъснаха в щитове, когато две стени от копиеносци се срещнаха под стените на Мийрийн. Драконите се носеха над тях, сенките им падаха върху извърнатите нагоре лица и на приятели, и на врагове.

   - Аз само пазя архивите. - вдигна ръце Мастилницата. - Съхранявам златото. Съставям споразуменията, събирам заплатите, отделям пари за провизиите. Не решавам с кого да се бием, нито пък кога. Това прави Кафявия Бен. Говорете с него, когато се върне.

Когато Плум и спътниците му се върнаха в галоп от лагера на момичето генерал, белият дракон беше отлетял обратно в леговището си над Мийрийн. Зеленият все още ловуваше, носеше се в широк кръг над града и залива с големите си зелени криле.

Кафявия Бен Плум носеше броня и ризница над щавената кожа. Единственият признак за суета, който носеше, бе коприненото наметало, което се рееше на раменете му и се гънеше с всяко негово движение, а цветът му се менеше от бледо до тъмнолилаво. Командирът скочи от коня си, извика да се погрижат за него и каза на Снач да събере капитаните на дружината.

    - Кажи им да побързат. - добави Каспорио Милостивия.

Тирион не беше дори сержант, но покрай игрите на киваси често го виждаха в палатката на Кафявия Бен, тъй че никой не го спря, когато влезе с останалите. Освен Каспорио и Мастилницата присъстваха още Бококо и Ухлан. Джуджето се изненада, когато видя и Джора Мормон.

     - Заповядаха ни да защитаваме Злата сестра. - каза им Бен. Останалите мъже се спогледаха. Явно никой не искаше да повдигне въпроса, докато накрая Мормон пита кой бе издал заповедта.

     - Момичето. Сир Дядо се е отправил към Старата вещица, но момичето се страхува, че след това ще тръгне към Злата сестра. Призракът вече е сринат. Освободените мъже на Марселен са пречупили Дългите пики подобно изгнила пръчка и са го съборили с вериги. Момичето мисли, че Селми възнамерява да срине всички требушети.

     - И аз това бих направил на негово място. - каза сир Джора. - Само че щях да действам по-бързо.

      - Защо Малаза все още дава заповеди? - Мастилницата звучеше озадачен. - Зората дойде и отмина. Момичето не вижда ли слънцето? Държи се, сякаш все още е върховен главнокомандващ.

     - Ако беше на нейно място и знаеше, че Тлъстото лице ще поеме командването, и ти щеше да постъпиш като нея. - отвърна Мормон.

    - Не че единият е по-добър от другия. - настоя Каспорио.

     - Истина. - намеси се Тирион. - Но пък нейните цици са по-хубави от неговите.

      - Арбалети биха могли да задържат Злата сестра. - каза Мастилницата. - Скорпиони. Балисти. От това има нужда. Човек не използва кавалерия, за да защитава фиксирана позиция. Или момичето иска да се спешим? Ако пък е така, защо просто не използва копиеносците или прашкарите си?

     - Съжалявам за безпокойствието, милорди. - Кем напъха светлорусата си коса в палатката. - Дойде друг ездач. Твърди, че има нови заповеди от върховния главнокомандващ.

Кафявия Бен погледна към Тирион, след което сви рамене.

    - Нека влезе.

    - Тук вътре? - попита обърканият Кем.

    -  Да не би да съм на някое друго място? - в гласа на Плум се долавяше раздразнение. - Ще може ли да ме намери нейде другаде, докато съм тук?

Кем побърза да излезе. Когато се върна, задържа покривалото на входа, за да пропусне юнкайски благородник, който носеше наметало от жълта коприна и прилягащи му панталони. Мазната черна коса на мъжа бе изкривена, усукана и лакирана във формата на стотици дребни рози, цъфнали на главата му. На нагръдника му имаше изобразена толкова греховна сцена, че Тирион веднага го определи като свой духовен брат.

    - Неопетнените напредват към Дъщерята на харпията. - съобщи пратеникът. - Срещу тях стоят Кървавата брада и два гхискарски легиона. Докато те удържат натиска, вие трябва да препуснете иззад евнусите и да ги атакувате отзад. Не пощадявайте никого. Това са заповедите на славния и велик Моргар зо Жерзин, върховен главнокомандващ на Юнкай!

    - Моргар ли? - намръщи се Каспорио. - Нали Горзак трябваше да командва днес.

     - Горзак зо Ераз е мъртъв, убит от предателите пентоши. Обърни-плащът, който се нарича Дрипавия принц, ще умре с писъци заради постъпката си, в това благородният Моргар се кълне.

    -  Брулените от вятъра са преминали на другата страна, така ли? - с почти незаинтересован тон попита Кафявия Бен, докато се почесваше по брадата.

    -   А ние сменихме Тлъстото лице за Пияния завоевател. - изкиска се Тирион. - Цяло чудо е, че е успял да изпълзи от бурето с медовина, та да даде някаква полусмислена команда.

     -  Дръж си езика, дребно, гнусно... - юнкаецът се вгледа в джуджето и млъкна за миг, след което продължи изненадано - Това джудже е избягал роб. Собственост на покойния преблагороден Йезан зо Кагаз.

    - Кое джудже, това тук ли? Не мисля. Той е мой брат по оръжие. Свободен мъж и Втори син. Робите на Йезан носят златни яки. - Кафявия Бен пусна най-добродушната си усмивка. - Златни яки с малки звънчета. Чувате ли звънчета? Аз не.

   - Яките могат да бъдат свалени. Настоявам веднага да ми предадете джуджето за наказание!

   - Наказание? Това ми звучи малко грубо. - командирът се обърна към Мормон. - Джора, ти какво мислиш?

   - Ето това. - дългият меч на Мормон вече бе в ръката му.

Докато юнкаецът се обърне, рицарят заби оръжието в гърлото му. Върхът на меча изникна от задната страна на врата на мъжа, червен и мокър. Кръвта заклокочи в гърлото на пратеника и изби по устните му. Човекът направи две залитащи крачки и падна върху масата за киваси. Дървените армии се разпиляха навсякъде. Юнкаецът потръпна още няколко пъти, хванал острието на Мормон с една ръка, докато с другата немощно драскаше по обърнатата маса. Едва тогава изглежда осъзна, че вече е мъртъв. Отпусна се надолу с лицето върху килима сред бъркотия от червена кръв и мазни черни рози. Сир Джора пристъпи и освободи меча си от трупа. Кръвта се стичаше надолу по острието.

Белият дракон за игра на киваси се беше изтъркалял в краката на Тирион. Той го вдигна от килима и го избърза с ръкав, но част от кръвта на юнкаеца се беше наслоила по дърворезбата и я прорязваше на червени нишки, сякаш придавайки на бялото дърво собствени кръвоносни съдове.

     - Да живее нашата обичана кралица, Денерис! - „Стига вече да не е мъртва“. Подхвърли кървавия дракон във въздуха, улови го и се ухили.

     - Винаги сме били хора на кралицата. - обяви Кафявия Бен Плум. - Присъединяването ни към юнкайците беше просто част от плана.

    - И то какъв хитър план беше само. - Тирион ритна мъртвия мъж. - Ако бронята му ми става, искам я.




Превод: Koronis