"Песен за огън и лед" - 6

Ръката на Мийра се стегна около дръжката на тризъбото копие.

— Кой те прати? Кой е тази триока врана?

— Приятел. Ясновидец, чародей, както искаш го наречи. Последният зеленозрящ.
 

Пред тях, бледен и загърнат в абаносово черно, седеше задрямал владетел в гнездо от преплетени корени, изплетен от язово дърво трон, обвил ръцете и краката му както майка прегръща дете.

Тялото му беше толкова костеливо и дрехите му толкова изгнили, че отначало Бран го взе за поредния труп, мъртвец, оставен да седи така от толкова дълго, че корените бяха израснали над него, под него и през него. Малкото кожа, която се виждаше от трупа, беше бяла, освен кървавото петно, пропълзяло нагоре от шията и по едната му страна. Бялата му коса бе фина и тънка като влакънца на корен, и толкова дълга, че се сипеше по пръстения под. Корени се бяха увили около краката му като дървени змии. Един се беше заровил през бричовете му в изсъхналата плът на бедрото и изникваше отново от рамото му. Вейки тъмночервени листа бяха израснали от черепа му, а челото му бе обрасло със сиви гъби. Малкото останала кожа по лицето му беше изпъната, стегната и твърда като бял пергамент, но дори и тя се ронеше и тук-там прозираше кафявата и жълта кост под нея.

— Ти ли си триоката врана? — попита неволно Бран.

„Една триока врана трябва да има три очи. Той има само едно, и то червено.“ Усещаше как окото се взира в него, лъснало като локва кръв на светлината на факлата. На мястото на другото му око от празната кухина бе израснал тънък корен, надолу по бузата му и в шията.

— Врана…? — Гласът на бледия лорд беше сух. Устните му се движеха бавно, забравили сякаш как да оформят думи. — Някога, да. Черни дрехи, черна кръв. — Дрехите по него бяха изгнили, зацапани с мъх и проядени от червеи, но личеше, че са били черни някога. — Бил съм много неща, Бран. Сега съм такъв, какъвто ме виждаш, и вече разбираш защо не можех да дойда при теб… освен насън. Наблюдавах те от дълго време, гледал съм те с хиляда и едно очи. Видях раждането ти, чух първата ти дума, бях в първия ти сън. Видях, когато падна. А сега ти най-сетне дойде при мен, Брандън Старк, макар часът да е късен.

— Тук съм — каза Бран. — Само че съм сакат. Ти ще… ще ме оправиш ли… краката ми, искам да кажа?

— Не — отвърна бледият лорд. — Това е извън силите ми.

„Последния зеленозрящ“ го нарекоха певците, но в сънищата на Бран той все още си беше триока врана. Когато Мийра Тръстиката го бе попитала за истинското му име, той издаде някакъв противен звук, който можеше да е бил смях.

— Носех много имена, докато бях бърз, но дори и аз имах майка някога, а името, което тя ми даде на гърдата си, беше Бриндън.

— Имам чичо Бриндън — каза Бран. — Чичо е на майка ми всъщност. Бриндън Черната риба го наричат.

— Чичо ти може да е бил наречен на мен. Някои са, все още. Не толкова много като преди. Хората забравят. Само дърветата помнят. — Гласът му беше толкова тих, че Бран трябваше да се напряга, за да го чуе.