"Песен за огън и лед" - 6

В тъмнината на нощта летяха мъртъвци и падаха като дъжд над града.
Разложените трупове се разпадаха още във въздуха и се разпръскваха щом се удареха в тухлите, разпилявайки oколо себе си червеи, личинки и други по-лоши неща. Някои отскачаха от стените на пирамидите и кулите, отбелязвайки мястото на удара с кърваво петно.
Колкото и големи да бяха юнкайските требушети, не бяха достатъчно мощни, за да изпращат  ужасните си  снаряди навътре в града – повечето от мъртъвците падаха точно зад стените, или се разбиваха в парапети и бойници. Но въпреки това, шестте Сестри - обсадни машини, разположени около Мийрийн в неравен полукръг, стреляха по всички градски квартали, с изключение на най-северните до реката. Те бяха спасени от обстрела: нямаше на света такъв требушет, който да стреля през цялата ширина на Скаазадан.

„И за това благодаря”, - си помисли Баристан Селми, излизайки на пазарния площад при голямата западна порта на Мийрийн. Когато Денерис завземаше града, точно тази порта беше разбита с огромен таран с прякор Патката на Джозо, направен от корабна мачта. Тук,  на техния път бяха застанали Великите господари, и техните роби-войници, боят продължаваше на съседните улици много часове  и когато градът най-сетне падна, стотици мъртви тела покриваха площада. А по-късно пазарът отново се превърна в морга – но този път мъртъвците ги беше отнесла бялата кобила.
През деня тухлените улици на Мийрийн бяха оцветени в десетки цветове, но нощта беше превърнала мозайката от разноцветни тухли в черно-бяло-сива. Светлината на факлите блестеше в  оставените от неотдавнашния дъжд локви и  рисуваше огнени езици по шлемовете,  наколенниците и  нагръдниците на войниците.

Сир Баристан Селми яздеше  бавно. Старият рицар бе облечен в  доспехите, които му беше подарила кралицата – емайлираната броня, инкрустирана със злато; плащът, падащ от раменете беше бял като зимен сняг и прилежащият им щит, закачен на седлото. А под седлото беше личният кон на кралицата,  сребърната кобила, която хал Дрого й  подари  в деня на сватбата. Дръзка постъпка – знаеше Баристан, но мислеше, че ако в този съдбовен час с тях я няма самата Денерис, нека поне видът на Среброто в центъра на битката, да ободри войниците на кралицата, да им напомни за кого и за какво  се сражават. Освен това, Среброто  беше живяла достатъчно с драконите и беше свикнала с техния вид и мирис – за разлика от вражеските коне пред стените.
След Баристан яздеха трите му момчета: Тумко Лхо носеше знамето с триглавия дракон на Таргариените - червен на черно поле, Ларак Камшичния удар носеше раздвоения флаг на Кралската гвардия – седем сребърни меча около златна корона. На Червеното Агне, Селми беше дал големият боен рог, обкован със сребро, за да подава сигнали на бойното поле. Останалите момчета останаха във Великата Пирамида – те щяха да  участват в битка друг път, или може би никога. Не всеки оръженосец е подходящ за рицар.

Часът на вълка – най-дългият, най-тъмният час на нощта. За много от тези които стояха на пазарния площад, тази нощ щеше да бъде последна. Под надвисналата над площада тухлена фасада на стария мийрийнски Пазар за роби, се бяха строили в десет дълги колони Неопетнените. Те стояха неподвижно, все едно изсечени от камък, всеки с по три копия, къс меч и щит. Огньовете на факлите блестяха на шиповете, увенчали бронзовите им шлемове и обгръщаха със светлина безбрадите лица под тях. Когато от небето падаше труп, евнусите просто се отместваха встрани без да правят излишни крачки и след това отново изправяха редиците си. Всички те бяха пехотинци, дори и стоящите най-отпред  офицери и Сив Червей със своите три шипа на шлема.
Бурните Врани се бяха построили до търговската галерия на южната страна на площада, където покривът ги защитаваше от падащите мъртъвци. Стрелците на Джокин настройваха тетивата на лъковете си, докато Баристан минаваше край тях; мрачният Вдовец седеше върху кльощав сив кон с щит на седлото и бойна брадва с шипове в ръката, украшение от пера се спускаше от едната страна на железният му шлем. Момчето зад него стискаше в ръце знакът на отряда –  закачен с  дузина разкъсани черни ленти  висок прът,  увенчан с резбована дървена врана.
На площада се явиха и Конните господари, дотраките.  Аго и Ракаро бяха отвели зад Скаазадан по-голямата част от малкият халазар на кралицата, но старият кривокрак, джака ран Ромо, беше събрал 20 конника, които бяха останали в града. Някои от тях не бяха по-млади от него, повечето покрити със стари белези и травми; останалите - безбради момчета, юноши,  още не заслужили нито  звънче, нито дори правото да си сплитат косите. Те обикаляха с конете си около проядената от времето бронзова статуя на Ковача на вериги, опитвайки се да не се отделят от своите, и отскачаха настрани, когато отгоре паднеше труп.
Недалеч, под зловещият паметник, който Великите господари наричаха Гвоздей за черепи, се бяха събрали няколкостотин борци от ямите. Селми видя сред тях Пъстрата Котка, а до него стоеше Итоук Безстрашния, с тях бяха и  Сенера Жената-Змия, Камерoн Трите Сметки, Раираният Месар, Тогош, Мариго, Орлос Катамит. Даже и Гогор Великана беше тук извисявайки се над останалите, като възрастен мъж сред децата си.
„Явно, свободата за тях означава нещо”. Бойците от ямите изпитваха повече любов към Хиздар, отколкото към Денерис, но Селми все пак беше радостен да ги види тук. Някои от тях даже бяха в  доспехи, явно победата на Баристан над Краз, ги беше научила на това-онова.
Укрепленията над портите бяха пълни с хора в разноцветни плащове и медни маски: Бръснатото теме беше изпратил Бронзовите зерове на градските стени да заменят Неопетнените, за да могат евнусите да излязат на полето. Ако битката бъде загубена, то Скааз и неговите хора ще останат да защитават Мирийн от юнкайците...
Докато не се върне кралица Денерис. Ако въобще се завърне.
В различните краища на града, при другите порти се събираха останалите отряди. Тал Торак и неговите Верни Щитове се бяха строили до източната порта, която в града наричаха Вратата към хълмовете или Хизайската порта, защото през нея води пътя към Лхазар през Хизайския проход. Марселен и Мъжете на Майката стояха до южната порта – Жълтата. Симон Шарения гръб и Свободните братя се бяха стекли към северните порти, излизащи към реката – на тях щеше да  им бъде най-лесно, там не ги чакаха врагове, само няколко кораба. Юнкайците всъщност бяха разположили и от север два гхизкарски легиона, но между тях и стените на града, беше реката.
Главният юнкайски лагер лежеше на запад, между стените на Мийрийн и топлите зелени води на Робския залив. Именно там стояха два требушета, единия до реката, втория срещу главните порти на Мийрийн, и всеки беше охраняван от по две дузини юнкайски Мъдри господари, всеки с отряд роби-войници. Зад гигантските обсадни машини започваха укрепените лагери на още 2 гхизкарски легиона. Дружината на Котката беше разположила лагера си между града и морето. Юнкайците бяха наели също толоски прашкари, а някъде там в нощта се криеха триста елирийски арбалетчици.

„Твърде много врагове, - мрачно си помисли сир Баристан. – превъзходството не е на наша страна”
Атаката противоречеше на всички инстинкти на стария рицар – стените на Мирийн бяха дебели и здрави, зад тях защитниците имаха всички предимства. Но той нямаше друг избор, освен да поведе своите хора право в лапите на юнкайските войници, които ги превъзхождаха многократно. „Белият бик би нарекъл това глупост”, - и още, той би предупредил Баристан: не разчитай на наемници. „Ето докъде стигнахме, моя кралице” – помисли си сир Баристан, - нашите съдби да висят на косъм, да разчитат на алчността на наемника. Вашият град, вашият народ, нашите животи... Всички нас ни държи Дрипавия принц в кървавите си  ръце.
Макар да бе възложил последната си надежда на откровено безнадеждно решение, Селми знаеше, че друг избор няма. Той би съумял с години да удържа града, ако негови врагове бяха само юнкайците, но сега, когато по улиците минаваше бялата кобила, той нямаше и месец.
Площадът се смълча, когато старият рицар и неговите знаменосци се насочиха към портите. Селми чу, как шепнеха безброй гласове, как шумно дишаха и пръхтяха конете, потропвайки с подкованите си копита по натрошените тухли, как  стържеха мечовете и щитовете – всичко някак затихна и се отдалечи. Не беше мъртва тишина – просто затишие, все едно поемаш в гърдите малко повече въздух преди да извикаш. Факлите пушеха и пукаха, разпръсквайки тъмнината с оранжев пламък. Хиляди, като един човек се обърнаха към старият рицар, когато той направи кръг в сенките на огромната, обкована с желязо порта. Баристан Селми чувстваше, как всички погледи са устремени в него.
Капитаните и командирите на отрядите се спуснаха към портите да срещнат Баристан – Джокин и Вдовецът от Бурните Врани, подрънквайки с плетените си ризници под обезцветените плащове; Сив Червей, Вярно Копие и Убиец на кучета от Неопетнените, в своите бронзови шлемове с шипове и куртки, Ромо от дотраките, Камарон, Гогор и Пъстрата котка от бойците в ямите.
        – Знаете нашият план за атака, - каза белият рицар, когато капитаните се събраха около него. – Първо ще удари конницата ни – веднага щом се отворят портите. Яздете бързо, с всички сили право към войниците-роби. Когато  строят легионите си, ги заобиколете – ударете ги в тила или по фланга, но не се нанизвайте на копията. Помнете целта.
    – Требушетът, - каза Вдовецът. – Този, когото юнкайците наричат Старата вещица, завземете го, повалете или подпалете.
Джокин кимна
    – Постарайте се да избиете, колкото можете повече Знатни господари  и палете техните шатри, големите павилиони
     – Всички да бъдат убити – каза Ромо - и да не се вземат роби.
Сир Баристан се извърна в  седлото.
      – Котка, Гогор, Камарон, вашите хора ще тръгнат в боя пеш. Вие сте известни като страховити бойци – така ги наплашете. Крещете, викайте – докато стигнете до юнкайската линия, конницата ни трябва да я е пробила. Тичайте в пробойните и убивайте колкото можете повече врагове. Ако успеете – щадете робите, убивайте собствениците – Знатните господари и офицерите. Отстъпете, преди да ви обкръжат.
Гогор се удари силно в гърдите с юмрук.
       – Гогор не отстъпва. Никога.
„Значи Гогор ще умре, - помисли си старият рицар, - и ще умре скоро“. Но сега не му беше нито времето, нито мястото, за да спорят. Оставяйки Гогор, той продължи:
    – Тези атаки трябва да отвлекат вниманието на юнкайците достатъчно дълго, за да може Сив Червей да изведе Неопетнените през портата и да ги строи.
Тук беше слабото място в плана, и Баристан го знаеше. Ако у юнкайските командири имаше зрънце ум, те щяха да изпратят конница към портата и тя да стъпче евнусите, преди  да успеят да се строят – когато са най-уязвими. Неговата собствена конница трябваше да предотврати това, да даде възможност на Неопетнените да спуснат щитовете си и да насочат остриетата на копията.
    – След сигнала на моя рог, Сив червей ще придвижи бойния строй напред,  за да вземе роботърговците и техните войници в клещи. Възможно е срещу вас да придвижат един или повече гхизкарски легиона – щит срещу щит, копие срещу копие.
Отляво на Баристан странично се приближи конят на Вдовеца.
    – А ако вашият рог не засвири, сир? Ако вас ви съсекат с вашите зайци?
Добър въпрос – сир Баристан възнамеряваше пръв да се хвърли към врага и  вероятно пръв  да загине. Често се случваше именно така.
     – Ако аз загина, командваш ти. След това Джокин и след него – Сив Червей.
„А ако ни убият всички, битката е загубена“, - можеше да добави той, но всички те и така го знаеха, и никой не искаше да го чуе. „Никога не говори за поражение преди битка, - някога му беше казал неговият лорд-командир Хайтауър, когато светът беше млад, - защото боговете могат да те чуят.“
     – А ако намерим капитана? – попита Вдовеца.
„Даарио Наарис“
     – Дайте му меч и го последвайте, - макар, че Баристан Селми, не изпитваше симпатии към любовника на кралицата и му нямаше доверие, в това, нямаше съмнение, че Наарис беше смел и блестящо владееше меча.
“А ако падне в боя, като герой, още по-добре“.
      – Ако нямате повече въпроси, връщайте се при  войниците си и се молете на този бог, в който вярвате. Разсъмването е близо.
       – Червена зора, - забеляза Джокин.
„ Драконова зора “, - помисли си сир Баристан. Самият той вече беше произнесъл своите молитви, докато оръженосците му слагаха доспехите. Въпреки, че неговите богове бяха далеч зад морето, във Вестерос, ако септоните не лъжеха, Седемте наглеждат чедата си навсякъде, където ги беше изпратила съдбата им. Сир Баристан се беше помолил на Старицата,  да му дари частица мъдрост и той да може да поведе мийрийнските войски към победата. На Воина, неговият стар приятел, той се беше молил за сила, помоли и Майката за милосърдие, ако падне в боя, и се беше обърнал към Бащата за да се погрижи за момчетата му – тези недоучени оръженосци бяха за стария рицар, почти като синовете, които никога не бе имал. Накрая преклони глава пред Странника: „В края на краищата Ти идваш за всички, - беше се помолил той, – но смили се над мен и моите хора днес, ожъни душите на нашите врагове“. Зад градските стени се чу далечният грохот на требушета, изстрелващ своите снаряди в полет, и от небесата се изсипаха мъртъвци и части от тела – единият се размаза сред бойците от ямите и ги засипа с парченца кости, мозък и месо, друг отскочи от бронзовата глава на Ковача на вериги, претърколи се по ръката и мокро се разпльока под краката на статуята. Подпухналият крак цопна в локва на около три метра от Баристан, чакащ на седлото на коня на своята кралица.
    – Бяла кобила, - прошепна Тумко Лхо хриптящо, тъмните очи горяха на тъмното лице. След това той каза нещо на езика на островите на Базилиска, не друго, а молитва.
„Той се бои повече от бялата кобила, отколкото от враговете ни“, - съобрази сир Баристан. Другите момчета също бяха наплашени – независимо от цялата си храброст, никой от тях още не е бил в бой. Той обърна Среброто.
    – Към мен, момчета.
Когато те докараха конете си по-наблизо, Баристан им каза:
    – Зная какво чувствате. Аз самият съм го изпитвал стотина пъти. Дишаш по-бързо отколкото е необходимо, в стомахът ти се е свил страха, точно като хладен черен червей. Искаш да отидеш по малка нужда, а може би и по голяма. В устата ти е сухо, като в дорнските пясъци. И се питаш – няма ли да се посрамя? Няма ли да забравя всичко, на което са ме учили? Искаш да станеш герой, а дълбоко в душата си се боиш, че всъщност си страхливец. Така се чувства преди битка всеки юноша – и зрелите хора също. Бурните врани от тази страна на площада се чувстват по същия начин, дотраките също. В страха няма нищо срамно, ако не му позволиш да те завладее. Ние всички изпитваме страх
   – Аз не се страхувам, - Червеното агне го каза високо, почти крещейки – Ако умра, ще застана пред Великият Пастир на Лхазар, ще счупя гегата му с коляно и ще му кажа: „Защо ти си направил своя народ овце, когато светът е пълен с вълци?“. И ще се изплюя в очите му.
Сир Баристан се усмихна.
    – Добре казано… но не търси смъртта там, в битката, иначе ти непременно ще я намериш, Странникът идва за всички ни, но няма защо да се стремиш към прегръдката му. Това което ни чака на бойното поле, се е случвало и по-рано, и на по-добри от нас. Аз съм стар човек и стар рицар, и съм виждал повече битки, отколкото всеки от вас е виждал нови години. На света няма нищо по-страшно, нищо по-славно, нищо по-нелепо. Може да ти се доповръща – и няма да си първият, на когото се е случило. Можеш да изпуснеш меча си, щита си, копието си – но и тях са ги изпускали много, така че вдигни го и отивай на бой. Можеш да се изпуснеш в панталоните си – на мен ми се случи в първата ми битка. Никой няма и да те погледне – всичките бойни полета миришат на лайна. Можеш да викаш за майка си, да се молиш на боговете за които си забравил дори да мислиш, да проклинаш, така, както не си и предполагал, че можеш. Всичко се е случвало на някого. Във всяка битка загиват хора, но повече хора оцеляват. На запад и на изток във всяка кръчма и гостилница ще намерите стари войници, които са доживели да побелеят и продължават безкрайно да преживяват битките на своята младост. Те са оживели в битките си, току виж ги преживеете и вие. Ето какво трябва да помните, имате враг пред себе си – просто друг човек, който вероятно е изплашен повече и от вас. Ако трябва – ненавиждайте го, ако искате – обичайте го, но вдигнете меча си убийте го и галопирайте нататък. Преди всичко се движете – твърде малко сме, за да спечелим тази битка. Ние отиваме за да направим хаос, за да спечелим на Неопетнените достатъчно време за да построят стената си от копия, а ние…

    – Сир? – Ларак, посочи нагоре със знамето на Кралската гвардия, и едновременно от хиляда усти излезе нечленоразделен възглас. В далечния край на града, където тъмните подстъпи на Великата Пирамида на Мийрийн се извисяваха на осемстотин фута и подпираха небето, там където по-рано стоеше харпията, избухна пламък. Жълта искра блесна на върха на пирамидата, примигна и изчезна, и за миг сир Баристан се изплаши, че вятърът я е загасил. След това огънят се върна – по-ярък, по-свиреп, пламъкът се извиси в жълто, червено, оранжево и разкъса мрака. На изток, сред хълмовете небето просветляваше. Сега вече силно крещяха хиляда човека, и още хиляди гледаха сочейки с пръсти, слагаха си шлемовете, протягаха се за мечовете и брадвите. Сир Баристан чу скриптенето на веригите – предпазната решетка се вдигаше, и след нея заскърцаха огромните железни панти на вратите.
Моментът беше настъпил.
Червеното агне протегна към Баристан крилатия шлем. Баристан Селми  го постави на главата си, пристегна го на врата, свали щита си от седлото и вкара ръката си в ремъците. Въздухът миришеше със странна сладост — нищо не те караше да се чувстваш толкова жив, както близостта на смъртта.
    — Нека Воинът  пази всички ни, — каза той на своите момчета. — Свирете атака.


Превод: Бумър

Има ли възможност да ги подредите по хронологичен ред както стават събитията в книгата.Примерно тази глава трябва да е след Викторион и преди Тирион 1, След нея има още една глава излязла в нета на Беристан с номер 2 е в нета( в нея вече се провежда битката от негова гледна точка) като между дврте глави на Беристан е Тирион 1, а тази Тирион 2 кояте беше преведена последно трябва да е накрая на събитията в този участък от света на Мартин.
А вече как ще ги вмъкнат другите глави покрай тези в книгата не знам но за мен ще изключително интересно