Обичате ли стихове? - 10

Това е история, стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
— Сбогом — бе казало то на прощаване. —
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж — само улици, водещи в Сена,
— Остани — бе отвърнал художника. —
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж — цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
— Господин Тротоар — тихо каза художника
и коленичи. —
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
Той постави своята шапка встрани
и й каза:
„Проси!“
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после — сини очи,
после — казващи сбогом — уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
— Остани — каза той и погали едва
своето русо момиче. —
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети, щедри монети.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
 
Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.
 
После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!
 
Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
 
— Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.
„Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.
 
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче е цветя.

Невъзможна обич... Прокълната...
Тежка, като камък за удавяне...
Като огнен обръч на сърцата,
вкопчил ги на смърт чрез овъгляване...

Нереална обич... Лудост жива...
Остров глух за грешници осъдени...
Там еднопосочно се отива...
Тръгва се... в чувал с нозе овързани...

Неподвластна обич... на раздяла...
Белег за избрани... на обсебване...
Път без изход с нокти изкопала,
даваща... до степен на отнемане...

Ненаситна обич...  Светлосиня.
Скъпа като дъх, пред екзекуция...
Още миг се моля да те има -
шепа лято в зимата на звуците...
Гергана Иванова

Последното написано стихотворение на порасналото ми момиче, което отиде да учи далече 
Тръгвам…
Тръгвам, отново тръгвам, мамо.
Та нали така ми пожела?
Вместо да лежа на твойто рамо,
в живота да се справям сам сама..

А сега защо едва ме пускаш,
полуразплакана на входната врата?
За последен път на стълбите ме гушкаш,
и ми казваш „умната“.

Зная, че не ти е лесно
аз също не съм свикнала така,
като стане нещо интересно,
да не го разкажа на мама у дома.

И на мен ми липсват много,
разговорите и караниците дори.
Като излизах как ме гледаше с тревога,
и будуваше, чакайки ме до зори.

Но вече тръгнах, мамо.
Напуснах обичайната среда.
Сега, да лежи на твоето рамо,
идва ред на моята сестра.

Бяла въздишка

И този сняг ще мине,
невидим ще изчезне
в невидимите бездни
на идните години.

И само от картини,
рисувани по памет,
наивно ще ни мамят
рисувани снежинки.

Може би това е,
вълшебството, което
остава под небето
след всеки сняг нетраен.

Въздишката ти бяла
над преспите ще литне,
ще стопли някой скитник,
а ти ще зъзнеш в шала.

И аз ще зъзна също,
с очи, за тебе слепи.
Ще стопли чужди шепи
въздишката ми бяла.

Тодор Анастасов

---

Обичам те дотук

По своя път един и същ
разнася мълнии трамвая,
гърми и обещава дъжд.
А аз какво да обещая?

...Обичам те дотук.

До този мост. До тази гара.
До този миг. До този звук.
До розата на светофара,
до ъгъла на тротоара -
обичам те дотук...

Сега трамваят е нащрек,
внезапно забелязал,
че вече съм един човек,
от релсите излязъл...

И отминават твоите крачки.
Изглежда, че съм станал друг
сред този писък на спирачки...

Обичам те дотук.

Обичам те...

Георги Константинов

Готова съм за зимата. Да тръгваме.
(И вятърът танцува като луд.)
Най-хубави са винаги прегръдките,
когато сме замръзнали от студ...
Готова съм. Събрала съм багажа.
И сложих всичко най-необходимо.
Две-три слънца, от мрака да ни пазят,
и споменът, че лятото го има...
Ще взема малко хляб, но на трошици.
И не че с тебе ще изгубим пътя.
Но може би ще срещнем гладни птици,
които ще нахраним с обичта си...
Вода ще взема. Не че ожаднявам,
защото от целувките ти пия.
Но винаги ще помня, че душата ми
е буйна като морската стихия...
Ще взема сол. За да не се залъгваме,
че пътят ще е сладък като мед.
Готова съм за зимата. Да тръгваме.
И края на света ще мина. С теб.

irini

Търся едно стихотворение, но не го намирам никъде в интернет.. "Витрина" на Теодора Ганчева.. 

Два стиха от прекрасната Мария Донева:

Научих, че грешен завой
води във вярна посока,
ако се движа в покой
без да насилвам нещата.

Няма сразена мечта.
Има възможна реалност.
Всеки капан е врата.
Всяка тъга - болна радост,

а болестта се цери
само с безкористна вяра.
Няма изгубени дни -
всеки един е награда.

Няма нещастна любов.
Има разглезено Его.
Научих, че този живот
си е мой... и съм луда по него.

Катерина Кайтазова

За днес си пожелавам светлина.
Да бъде лъч, в душата ми притихнала.
Да виждам само малките неща,
които неизменно ме усмихват...
Да имам слънце... Още ми е лятно,
и още крия някоя мечта
във джобчето – препълнено със вятър,
с писма до теб. И с много тишина...
Ще имам птици. Обич. И прегръдки.
Това ще бъде от онези дни,
в които към сърцето си се връщам,
и всичко е по-хубаво... А ти
ще скриеш във душата си света
и няма повече да бъдеш сам.
За днес си пожелавам светлина.
И просто, ей така, ще ти я дам.

Мира Дойчинова - irini

Не питай, приятелко, защо го обичам!
Няма причини - нито една!
Не ми купи пръстен, ни деца подари ми
и открито не тръгна с мен по света.
За него стократно нощем съм вила
като куче пребито към кръгла луна,
а денем с фалшива усмивка съм крила
ранената гордост, сълзите, скръбта.
Всички ми казват, че съм луда за връзване.
С пръсти ме сочат и ме тъпчат в калта.
Отдавна го знам, но няма отърване
и съм цялата болка, тъга и вина,
че чувствам се жива само в ръцете му.
В тъй кратките нощи, когато е с мен
той цяла вселена изсипва в нозете ми,
и падам оплетена в сладкия плен.
Недей да ми ровиш в душата с въпроси!
Не ми говори за удобен живот!
И без теб ми е тежко кръста да нося
на грешната, луда, неразумна любов.
Да пия до дъно всяка чаша горчива,
да плащам със лихва висока цена
за жалкия опит да бъда щастлива
в нелепата роля на резервна жена.
Златина Великова

Днес

Днес ще гласувам за себе си.
Да бъда силна и здрава.
Винаги да ми стига времето.
И да почитам хляба.
Да уважавам искрено хората,
дори и когато не ги разбирам.
Да победя умората.
Да не лъжа. Да не презирам.
Днес си гласувам вярата,
че ще се справя със всичко.
И че това, което ми трябва,
е само зрънце обичане.
В небето ще пусна гласа си.
Един мъничък, тихичък глас.
И ще оправя сама света си.
Не другите. Аз.

Мира Дойчинова - irini

Където някога играхме,
днес моят син върви.
Сякаш вчера бяхме,
а времето лети.
И друго е петлето,
което кукурига.
Пак тичам по полето,
но нещо недостига.
С годините се гоним,
скрити в къпинака.
Остава само спомен,
то времето не чака.
А къщата на баба,
превзета от коприва.
Във двора й огромен,
днес никой не отива...

Антония Андреева

Нещо подходящо в днешния ден от моя любим поет, Ивайло Балабанов:

Българско стихотворение

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"


Ивайло Балабанов

Благодаря за удоволствието, Захир!
Невъзпитано е, но не мога да дочакам позволението ти...- ще си го копирам!

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

 

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

   и:



 Ти „лека нощ“ ми каза, мила,

но лека ли ще е нощта?

Щом двама ни е разделила,

        тогава ще е тежка тя!

 

Макар душата ти любяща

да чака края на нощта,

ти с „лека нощ“ не ме изпращай,

        защото ще е тежка тя!

 

Блазе на тез, които знаят,

че двама ще са през нощта!

Те „лека нощ“ не си желаят,

        но винаги е лека тя!