И в момента се чувствам толкова зле, че исках поне сега да застане до мен и да ми дава сили. Омръзна ми винаги в трудните моменти да съм сама.....
Идеята не е да му хленчиш и мрънкаш, а просто да му кажеш и покажеш, че и ти си нормален човек, че те е страх, че си уплашена/стресирана/уморена/тъжна/отчаяна и т.н., кажи му, че имаш нужда от силното му мъжко рамо,че имаш нужда от него и присъствието му, че и на теб ти е трудно да преминеш през това и че неговата подкрепа ти дава сили и ти е много,много нужна....
Повечето мъже не се "усещат" за тези неща.Но ако наистина обичат и държат на жената до себе си, обикновено дават всичко, което се поиска от тях като взаимопомощ, подкрепа, съчувствие и т.н.
Рядко са такива темерути, които дори "светнати" за състоянието и помолени за подкрепа и помощ, да стоят безучастно и да не се отзоват.
Мисля, че разбра през какво минавам. Може би и аз имам вина, защото не споделям, предпочитам мълчаливо да си бутам каручката и се надявам той да вижда, без да се налага да му го казвам. 
Наистина ти пожелавам успешно забременяване. Съсредоточи се върху това, намерете си забавления, много е важно да сте положително настроени! Незабравяй , че си жена, има неща за които мъжа ти никога няма да те разбере, както и ти него за други, но това е живота. Най-важното е да можете да бъдете приятели! 
Реших да не правя панаири, че свеки тогава беше направо на умирачка, но по-късно му заявих /по друг повод/, че не искам да имам нищо общо с родителите му и да не ме занимава с тях. Иначе като цяло ме подкрепя, не мога да се оплача, "гледа" ме добре, ама понякога ми иде да му шибна един цигански шамар, като почне да се лигави и да вика "не мога", "не знам", "не разбирам".
Не разбрах точно кое разбираш под липса на подкрепа - това, че не идва с теб да ти държи ръката или че е направил неуместно изказване, но ти давам подобен пример. Подобно на теб тежко изживях, че като бях бременна мъжът ми не дойде на феталната морфология, а всички жени бяха с мъжете си. Моят имаше важна среща, а часът при този лекар се записва месец-два предварително. Звучи кофти, нали? Само че преди месец с детето влезнахме в болница 11 дни. Същият този мъж идваше по два/три пъти на ден като задължително сутрин ми носеше приготвено от него кафе, както го обичам плюс сандвич и салата, както ги обичам, за да не ми е мъчно поне като огладнея (имаше стол, кафене и магазин в болницата, не е като да е имало опасност да умра от глад). Чувствителна си в момента и затова така трагично го приемаш. Но не е като да е истински труден момент, в който да те е оставил. 
