В какво вярвате?

Бегачите лунг-гом-па
Под колективния термин „лунг-гом“ тибетците включват голям брой практики, които комбинират ментална концентрация с различни упражнения за дишане като се стремят към постигане на различни резултати както духовни, така и физически.
Въпреки че ефектите приписани на обучението лунг-гом варират значително, терминът лунг-гом специално се използва за обозначение на такова обучение, при което се развива една рядко срещана умствена ловкост и най-вече дава възможност на адептите да правят невероятно дълги пътувания с изумяваща бързина.
Освен, че успях да събера информация за методите използвани при обучението лунг-гом-па имах късмета да зърна и трима адепти. В това аз имах огромен късмет, защото въпреки факта, че голям брой монаси се опитват да практикуват някаква форма на лунг-гом, няма съмнение, че много малко постигат желания резултат и на практика истинските лунг-гом-па са голяма рядкост.
Срещнах първият лунг-гом-па в Чанг Танг в Северен Тибет (див район разположен на голяма височина с няколко племена живеещи в палатки).
В късния следобед Йонгден, нашите прислужници и аз яздихме лежерно през дивата местност, когато забелязах надалеч пред нас движещо се черно петно, което моя бинокъл показа, че всъщност е човек. Почувствах се удивена. Срещите не са толкова чести в този район, а през последните десет дни не бяхме виждали друго човешко същество. Още повече – човек, който ходи пеша и сам по правило не се скита в тези необятни места. Кой ли можеше да е този странен пътешественик?
о докато продължавах да го наблюдавам през бинокъла, забелязах, че човекът напредваше с необичайна походка и най-вече – с необикновена бързина. Въпреки че с невъоръжено око моите хора не можеха да видят нищо друго освен черно петно, което се движи през тревистата земя, не след дълго и те забелязаха бързината на неговия напредък. Подадох им бинокъла и един от тях след като огледа пътешественика за малко измърмори:
„Lama lung-gom-pa chig da“ („Изглежда като лама лунг-гом-па.“).
Тези думи „lama лунг-гом-па“, веднага събудиха интереса ми. Бях слушала много за нещата, които тези хора могат да вършат и бях запозната с теорията на обучението. Дори имах и известен опит в практиката, но никога не бях виждала адепт на лунг-гом в действителност да извършва едно от тези изумителни пътешествия, за които се говори толкова много в Тибет. Щях ли да бъда голямата късметлийка, която да види такова с очите си?
Мъжът продължи да напредва към нас и неговата странна скорост започна да става все по-очебийна. Какво щях да правя ако той наистина беше лунг-гом-па? Исках да го наблюдавам отблизо и да говоря с него, да му задам някои въпроси, да го снимам... Исках много неща, но веднага след като споменах за това, човекът, който го разпозна като lama лунг-гом-па възкликна:
Ваше Преподобие, няма да спре ламата, нито пък ще говори с него. Това определено ще го убие. Когато тези лами пътуват не трябва да се прекъсва тяхната медитация. Богът, който е в тях излиза ако те спрат да повтарят нгагс (нещо като заклинания), а ако го напусне преди подходящото време той ги разтърсва толкова силно, че те умират.“
Поставено по този начин предупреждението изглеждаше като чисто суеверие. Въпреки това не биваше и веднага да бъде отхвърлено. От това което знаех за „техниката“ на този феномен, човекът вървеше в нещо като транс. Така че едно внезапно пробуждане, макар и да се съмнявах, че може да причини смърт, със сигурност болезнено би нарушило самообладанието на бегача. До каква степен този шок би го наранил не можех да предположа и не исках да направя ламата обект на един повече или по-малко жесток експеримент. Други причини също ми забраняваха да задоволя любопитството си. Тибетците ме бяха приели като лейди-лама, те знаеха че съм по-скоро будист на книга и не мога да различа съществуващата разлика между моята философска концепция за доктрината на Буда и ламаисткия будизъм. Повечето тибетци напълно игнорират факта, че термина „будизъм“ включва известен брой секти и възгледи. Така че за да мога да се наслаждавам на увереността, уважението и задушевната обстановка, която моето религиозно облекло ми носеше, аз трябваше да се държа стриктно и съобразно тибетските обичаи и особено с религиозните такива. Това беше сериозна пречка и често ощетяваше моите наблюдения от гледна точка на научния ми интерес, но беше неизбежна цена, която трябваше да се плати затова, че съм приета на една територия, която е по-ревниво пазена от материалната граница на Тибет. И този път отново трябваше да потисна моето желание за пълно разследване и да се задоволя с гледката на необикновения пътешественик.
По това време той вече почти ни бе достигнал. Можех ясно да видя неговото перфектно спокойно и безстрастно лице и широко отворени очи и погледът му който беше фиксиран към някакъв невидим далечен обект намиращ се някъде нависоко в космоса. Мъжът не бягаше. Изглеждаше все едно се повдига от земята като напредваше с подскоци. Изглеждаше че е надарен с еластичността на топка и откачаше всеки път когато краката му докосваха земята. Стъпките му имаха регулярност на махало. Носеше обичайната монашеска роба и тога, като и двете бяха по-скоро дрипави. Неговата лява ръка беше наполовина скрита от тогата. Дясната ръка държеше пурба (магическа кама). Тя се движеше леко при всяка крачка все едно се люлееше на клон, а ножът служеше за опора, когато докосваше земята.
Моите прислужници слязоха от конете и свалиха глави до земята докато ламата пресичаше пред нас, но той продължи по пътя си като очевидно не забеляза нашето присъствие.
Помислих си, че съм направила достатъчно за да се съобразя с местните обичаи като потиснах желанието да спра пътешественика. Вече бях започнала леко да съжалявам и сметнах, че на всяка цена трябва да видя повече от този шанс. Наредих на прислужниците да седнат отново на конете и да последват ламата. Той вече се беше отдалечил на прилична дистанция, но без да се опитваме да го изпреварваме не позволихме тази дистанция да се увеличи и с помощта на бинокъла, а и на очите ни, синът ми и аз наблюдавахме продължително лунг-гом-па.
Вече не беше възможно да различим лицето му, но можехме да видим удивителната регулярност на неговите пружиниращи стъпки. Следвахме го около 2 мили. След това той напусна пътя, изкачи се на един стръмен склон и изчезна в планинския масив, който граничеше със склона. Ездачи не можеха да го последват и по този начин и нашите наблюдения приключиха. Можехме само да се върнем обратно и да продължим нашето пътешествие.
Чудех се дали ламата е забелязал, че го следваме. Разбира се, въпреки че бяхме на прилична дистанция зад него всеки с нормално зрение би забелязал присъствието на група от шестима ездачи. Но както казах, пътешественикът изглеждаше в транс и следователно не можех да кажа дали само се преструваше, че не ни вижда и се изкачи на хълма, за да избегне нашите нахално любопитни погледи или пък той не знаеше че е следен и просто отиде в тази посока защото това беше неговия маршрут.