Как подготвихте и казахте на детето?

Първо ако можеш поуспокой се и не се зомбирай по темата. 

Ние на курс не сме ходили, защото когато осиновявахме нямаше такива екстри. Каквото можахме попрочетохме оттук-оттам, поговорихме с врели и кипели осиновители на пораснали деца и така подготвяхме преди всичко нас за разговори по темата. С голямото дете не бяхме говорили нищо преди заветната вечер, когато той сам отвори темата за коремчетата. Имах особени усещания в стомаха докато му обяснявах, че в моето коремче бебе не се е появявало, а само в сърцето ми е нараствала една голяма любов и желание да я подаря на едно дете... и т.н. точно както наистина съм се чувствала. Много приказвахме и аз, и той, и баща му. Много съкровени преживявания имахме (и продължаваме да имаме).

Едно мога да ти кажа със сигурност - за детето винаги вие ще сте мама и тата. Вашето място в живота му е много специално и важно и няма как който и да е друг да го заеме. Вие сте тези, които сте с него при израстването му, вие сте тези, които сте до него когато го е страх, когато има нужда от закрила, когато иска да му се покаже как се прави нещо, с вас ще са всички съзнателни спомени от детството, вие просто сте неговият сигурен пристан, каквито са всички родители.

Не се страхувайте за тези разговори. Те са просто част от изграждането на връзката с децата ни. Те имат нужда пораствайки да подредят за себе си мозайката на живота си.

 

Благодаря Форест 
Предполагам,че нещатата както в много случай ще станат така както трябва да станат и по-различно от сценария които си изграждаме
И все пак ...си човърка отвътре

Здравейте, аз още не съм вписана в регистрите , но тези дни приключих с курса.Когато обсъждахме темата за казването на децата ми направи впечатление разсъжденията на една двойка.Те например разказаха, че са си мислели когато един ден се появи детенце и си дойде у дома,да си празнуват на датата всяка година и деня на идването му вкъщи.Нещо като семеен празник, за да може детенцето да свикне още от малко.Така то ще знае, че има рожден ден, че мама и тати също празнуват рожден ден и още един празник който е общ.Незная, стори ми се много хубаво и се замислих, че и аз бих направила така.Успех ви пожелавам.

Това, за празнуването на деня, в който дъщеря ми си е дошла в къщи, и аз съм си го мислила. Още повече, че я доведохме точно на един голям християнски празник – Никулден. И преди много го уважавахме този празник /баща ми, лека му пръст, се казваше Никола/, а сега вече имаме и още един повод да го празнуваме.
Някои от осиновените във форума са споделяли, че не обичат рождените си дни, те предизвикват у тях неприятни чувства и мисли. Но пък какво пречи да си имат още една дата за празнуване, която /дано!/ да свързват с нещо позитивно.
А относно казването… Не сме говорили с нея специално за това /още е малка за такъв разговор, на 3 години е/, но не крия и пускам отделни фрази, с които да свиква. Например, при среща с някой, който не ме е виждал дълго време, аз пред нея казвам, че съм си осиновила дъщеря и съм щастлива с това. Гледали сме снимки от времето, когато я посещавах. Казвам й, че това е снимано малко преди тя да дойде в къщи при мама. Няколко пъти й разказвах приказка, как тя е била самичка много, много далеко, как аз съм била самичка, как съм се помолила на дядо Боже за детенце и той ми е изпратил нея и колко сме щастливи заедно /винаги гледам да покажа, че това е щастливо събитие/. Последният път, като разказвах тази приказка, тя каза: "А на мен дядо Боже ми изпрати теб" и се гушна в мен. Мисля, че вече схваща основния замисъл – че тя не е от самото си раждане при мама, а е дошла по-късно. По-нататък ще дойде и времето на другите разговори – за коремчетата, за другата жена, която я е родила. Но на този етап това правя. Не знам дали е правилно, но така го чувствам. И не се филмирам от предстоящите разговори. Те ще се случат и е много важно нашето отношение към това, нашето спокойствие по темата, искреността. Защото, каквото "излъчваме", децата го улавят.

Темата ми е много актуална! Аз разказвам приказка за малка ..... Как е живяла в голямата бяла къща , където е имало много деца. Приказката я разказвам откакто беше на 2 г. Тогава съм виждала истински ужас в очите й. Сякаш имаше спомен от онова време. После не искаше и да чува за този разказ. Приела го е и постоянно се интересува кой има и кой няма майка и баща. По съвет на приятелка и ние празнуваме деня, в който е пристигнала при нас. Показваме снимки. В същото време я чух да споделя разни неща с деца и ме е страх да не започнат да й се подиграват.
Ще се радвам някой с опит да се включи в темата.

Откровено казано, не помня.
По темата си говорихме като нещо естествено.
Благодарение на форума се запознах и с други майки-осиновителки, пиехме кафета по градинките, питахме се естествено "Ти на колко го взе", "Ами ти", "Твоето колко кг беше", "Ами твоето" ,"Моето е от Варна", "Моето от Шумен, Провадия, София, Каспичан....", ей такива разговори като обикновените майки, макар и малко по-други.

Децата тичаха край нас, слушаха ни, идваха да пият вода, мляко, сокче, падаха, обелваха коленца и разговорът никога не спираше, нито имаше стиснати устни и многозначителни погледи.Рождени дни празнувахме заедно, ех, славни времена...Когато детето питаше нещо, отговарях му естествено и без притеснения.Фактите са си факти и като такива имат своя смисъл, а не от изопачаване, което да режисирам самодейно.
Никога не съм "подреждала" детето с многозначителен поглед да кажа "М да..." или нещо такова и да започна да "въвеждам".Честно казано, идеята за приказките ми харесваше, ама и прикази не съм разказвала.
Но това съм си аз, моят начин е такъв.

На психолозите съм благодарна за едно, но специално за мен голяма част от препоръките бяха нежелателни и подвеждащи.Така че не е нужно наготово да чакаме и да усвояваме "правилния начин"

Всяко искрено, естествено поведение е "правилният начин" за детето ви, ако и за комшийското или съфорумското дете да не е.

Отдавна не бях писала, интересна тема, наистина.

А, Светкавичке, отдавна не сме се засичали из форума 

И в нашето семейство се говори открито, осиновяването не е "мръсна думичка", няма сконфузени погледи и стиснати устни. Като беше много мъничка няколко пъти съм разказвала приказка за момиченце, което е седяло в къщата за бебета самичко и е чакало своята Мама да го намери ... Някакви импровизации такива си правих ... така някъде от само себе си, преди няколко месеца ме попита "А мен кой ме е родил?" и после последва страшния въпрос "Защо ме е изоставила другата жена?"
Аз не повдигам темата, тя понякога задава въпроси (на които аз нямам точен и ясен отговор в повечето случаи), до колкото мога отговарям и обяснявам. Но за едно нещо сме на ясно - като порасне достатъчно голяма и може, ще търсим отговорите и повече информация за "другата жена"

Ние си празнуваме "денят на щъркела", малка семейна сбирка си правим. Тази година с кака си, двете госпожици, правиха мъфини, като влезнах в кухнята после беше като Бейрут след бомбардировки. Но те се забавляваха. И мъфините ставаха за ядене 

Забременях с малкото ми дете и разказах на голямото приказка за това как е дошъл в нашето семейство, беше на три години. По темата рядко говорим, защото детето не иска. Въпроси за миналото си не задава и темата се обсъжда само, когато детето поиска. В противен случай сменя темата или излиза от стаята.

Ние ходим поне веднъж годишно в дома от които е взета Ивка . Пътуваме само двете . Без татко и и сестрите . Преди три или четири  години  когато отивахме на там и разказах  , че там съм я видяла за първи път . Показах и дървото под което правехме свиждания. Пързалката и люлката на която я люшках . Разказах и , че всички деца там чакат майка си и татко си. Непрекъснато и подчертавах колко много съм я обикнала от първият път / кето си е истина / и как ме е било страх дали тя ще ме обича .После ме е разпитвала през целият път на връщане .Говорили сме за това .  Аз също преди две години я чух да говори  с едни деца по тема кои кога се е родил , тя да казва , че се е родила в детски дом. Децата  / непознати /  бяха до нашата / играеха в едно кафене /  , а родителите им по-надалеч. Викнах Ивка и след малко си тръгнахме . Тогава осъзнах , че не съм я подготвила достатъчно , щом на всеки непознат разказва. Хората са различни и не бива да се споделя с всеки. 
В къщи и обясних , че всеки човек си има история . Тя си е негова и лична. Всеки споделя историята си само с най-близките хора. Първо със семейството си , после след време  с най-добрата си приятелка или приятел . Но когато е сигурен , че това е най- добрата приятелка . Та това е общи линии .

Тези от вас които са споделили с детето си за осиновяването , моля да споделят също дали то като Ивка казва на другите / най-вече непознати или малко познати / за своята история.  Как му обяснявате , че не бива да се споделя с всички ?  Ивка е във втори клас . Имат разни уроци за семейството и т.н. Там не се меся , но тя ни подрежда нас , не и хрумва да напише непознатата за нея жена , която я е родила. Но може би скоро ще се сети нещо по въпроса . Как реагирахте вие ?

Аз не се притеснявам от събитието, детето- също.
За него това е един от двата естествени  естествен начин да дойде дете в семейството, а не заместител на "нормалния".Имали сме доста комични случки, защото детето също споделя с когото реши.

Тази година е в ново училище, писали нещо за благодарността, диктувала учителката "Благодаря ти мамо,че си ме родила,благодаря за грижите... и т.н.", моят хубавец станал и казал- "Госпожо, а мен майка ми не ме е родила"Имало е хилене от някои деца, учителката не разбрах как е реагирала.

Отново в ситуацията няма правилен и грешен начин, всеки както си реши.
И на мен ме ни е приятно всеки да знае.Не за друго, а защото в старото училище точно тази информация се обърна срещу детето в един момент.Хората не са нито информирани, нито добронамерени по темата като цяло.Поне не толкова, колкото ни се иска.

Но това е неговият живот, аз не искам детето да расте с усещането,че в съдбата му има нещо тайно, нередно, не като за "пред хора".Затова съм го оставила каквото реши, това да казва .

От тази тема се сещам,че само едно не съм споделила с детето- първото му име.От известно време се замислям по тази тема.Нито съм намерила начин, нито необходимост да съобщя, а май трябва.Много се надявам да не реши, че старото му име е по-хубаво и да има упрек.

Обективно и двете имена са хубави.

 И аз затова ви питам как реагирате вие и вашите деца , когато разказват историята си . И дали е редно всеки да я знае. И аз не искам да расте с усещането , че  има нещо тайно или нередно  .
 Но и при нас в детската градина знаенето от целият персонал  ни донесе много проблеми .  Ситуацията беше излязла от контрол .  И беше сложно и неприятно най-вече към детето . Затова в училище към края на учебната година преценихме , че учителката е много отговорна и мила и споделихме с нея , като я помолихме да не казва на другите си колеги , освен ако няма нужда от това .

Може ли да споделиш какви проблеми е имало детето в детската градина
На нас скоро ни предстои да започнем и ще ни е от полза да знаем

Благодаря, че отново сте събудили тази тема!!! И ние сме в периода на осъзнаване, кой от къде е дошъл. Бях и разказвала преди 3-4 месеца за идването и при нас и някак възприе спокойно казаното. От един месец и се случва да вижда една майка в напреднала бременност. Майката е на дете от детската градина и това породи още нови въпроси около факта как сме станали нейни родители. Започна да си измисля имена на жената която я е родила, а също и на бащата. Подхождаме търпеливо и без да впрягаме от казаното. Обяснила съм , че това е нашата история и не е необходимо да я разказва на другите, така както другите не разказват , че са излезли от коремите на майките си. Исках да се включа в една група с психолог, но за съжаление групата не успя да стартира. Притеснявам се да не й объркам главицата.

mama merita на каква възраст й каза за първи път?какво точно й каза?моля дай някаква идея ако желаеш на личен

За първи път и казах на 2 г. и половина! И бях доста изненадана-имах усещането, че помнеше. Разрева се с плач , който не бях чувала дотогава. Спрях да говоря за известно време. След тази случка , реших че подхода ми е грешен и започнах да чета и да гледам лекциите на Теа. Някак с времето измислих приказка, наредих албуми и стана като нещо много хубаво. Исках разказа ми да е позитивен. Да звучи като нещо прекрасно. А дали съм постигнала резултат времето ще покаже. Вероятно  ще отговарям на още много въпроси!!!

Какви са тези книги на Теа?

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=686970.msg28460184#msg28460184

Здравейте!Моят син скоро ще стане на 9 год. Когато беше на 5-6 год. имаше един период, когато непрекъснато ме атакуваше за братче или сестриче. И след поредното обвинение, че не искам да му родя такова, му казах, че не мога. Кратко замълчаване и последва резонния въпрос- "Ами мен как си ме родила?" Обясних ме, че го е родила друга жена, защото аз не съм могла, но съм го чакала цял живот и съм си мечтала точно за него. Последваха периоди на мълчание за това и незасягане на темата. Имам чувството, че той превърта информацията в главата си, разбира се не през цялото време, но на 2-3 месеца пуска коментар или въпрос за раждането си. С времето му обясних, че съм го взела от дом, в който е имало много такива деца, че е много специален, но така и не ме попита защо. До момента в първи клас, когато чели разказ за таралежа, който не се харесвал заради бодлите. И госпожата ги накарала да разкажат за нещата, които не харесват в себе си. И моят син, най- милото ми и обично детенце, се изправил пред целия клас и разказал, че не харесва факта, че е осиновен. След часовете забелязах, че е умислен, поговорихме, той се разплака и ми разказа случката. И тогава ми зададе въпроса "Защо? Защо ти си ме взела, а не тя?" И ми обясни, че му тежи факта, че не е пораснал в моето коремче, а в нечие чуждо. Много ми стана мъчно за него, представих си го изправен пред всички, взел за чиста монета подканата на госпожата да разкажат за своите страхове. След това разбрах, че е споделял и пред други деца, че е осиновен. Опитах се да му обясня, че това е нашия живот и не е необходимо да се разказва на всички....И така.... Понякога, когато му се карам, ми казва "По- добре да не ме бяхте осиновявали", или "Какво като ми се случи нещо- ще си осиновите друго дете". В такива моменти исках да не съм му казвала нищо, да не знае нищо и да не чувам тези думи. А от друга страна знам, че това наистина е нашият живот и не можем да избягаме от истината, че тя рано или късно ще излезе наяве, и когато израстваш с мисълта за нещо, то се превръща в част от теб самия и го приемаш... Може би.

Мисля да направите нещо нетрадиционно по въпроса. Имам приятелка , която е в една група на много активни дами. Те всяка година по няколко пъти ходят в дома в Доганово .http://www.milostiv.org/239
Предполагам ,че там където живеете наблизо също има такова място. Интересувайте се как може със сина си  да се присъедините към хора , които помагат , като помощта може да е не само финансова. Трябва да се събуди нещо в душата на вашето дете. Трябва също да се срещате с майки , чиито деца също са осиновени. Явно детето се чувства различно и търси утеха и съчувствие в обкръжаващата го среда на училището. Освен това е време и вие да му се "разсърдите" - все пак му давате цялата си обич, малко сърдене няма да навреди. Установих по моята дъщеря , че ни приемат като даденост и че сме длъжни да им прощаваме всичко. Да ама не , обърнах другата страна и нещата се промениха. А Болката от изоставянето можем само да я притъпим. Важно според мен е да запазим взаимното уважение родител -дете.

Беше толкова отдавна Помня, че опитвах, а той не искаше, на всяка проста реплика "Ах къде мама те намери такъв!" се обръщаше кръгом, изчезваше усмивката... Знаеше и не искаше да говори, макар да бе осиновен на година и два месеца.

Успях да ме изслуша, когато се бяхме събрали да ходим тукашни осиновители на екскурзия във Воняща вода. Стана простичко, казах му достъпно, че го е родила друга леличка (не, какичка! - поправи ме той), която не е могла да му бъде мама и че се събираме на екскурзия приятели също с осиновени деца.

Дълго не обичаше темата, затова се появи и приказката, която обичаше, за това как мама е търсила момчето си и е питала "Облаче, облаче, къде е моето момче, чакали ме?..." Питала е Слънчицето, което гледа от високо - къде е моето момче, чака ли ме?  И те са ми давали кураж да го търся... Питала съм голямото, сино и толкова любимо море и то ми е казало да побързам, защото ме чака моето момче... Питала съм и любимата планина Витошка, за която той сам вече измисляше приказки... После периодично и изневиделица изстрелваше въпроси, получаваше простичък отговор и без да задълбава хукваше да играе до следващото питане...

Сега вече знае всичко, което знам аз - за осиновяването, за произхода, за това, че има братя или сестри.
Не се бойте от тези разговори - те са прости и естествени, когато вие не се боите от тях. Децата знаят подсъзнателно истината и това е само една крачка към по-голямата близост и откритост с тях. При това е важно темата да не е фикс идея, болна точка, задължителна тема - детето трябва да води, аз поне така мисля.

А по въпроса за казването от детето на околните, понеже нямам време да пиша, копвам само мой пост от дискусия на друго място, но за нас е по-актуално и съвсем отскоро:

"Пак е говорил в училище на приятели, че е осиновен. Те идват да ми се оплакват, че Анди говори странни и лоши неща с буквата "о"... Какво говори Анди? И си мисля какви ли пак ги е натрошил - то било, че е осиновен! "Мама, кажи, че съм осиновен!" Потвърждавам, че Анди казва истината, гушвам си го и със смях обяснявам на децата, че това не е лошо, а прекрасно. Да, може да им изглежда малко странно, защото се случва по-рядко от раждането ...............
 
Ох, как да ви кажа... Синът ми е голям вече - едно човече на 11 и половина си е много голямо и чувствително вече момче. Изключително отворен към света той не споделя много - не само с мен, не е от плещещите наляво и надясно. Вече е в трудната възраст на вълнения и неуверености, на желания и по-осъзнати мечти. Сам се осъзнава като човече и хем се бори да го възприемат като голям, понякога доста нервно вече, хем още се оглежда въпросително към мен. Как мога да го подведа?! Не мога! Той е осиновен, ние се обичаме и доколкото успяваме сме щастливи... Има нещо важно: Той е прекрасен и без мен и с мен и без БМ и с БМ. Той е - Той. И ако иска да сподели с приятел това е негово право. Ако го боли после - значи е трябвало да мине и през такова лошо приятелство. Аз ще съм редом и ще се борим и може би след това ще споделяме само с "душевно добри" както казва той. Никой никога не ми е определял с кого да споделям и да внимавам какво говоря. В съдбата му няма нищо срамно. И аз наистина мисля така. Срамът е за възрастните. И мен никога не ме е притеснявал факта, че е осиновен - не чувствам болка, че не съм раждала, че не е моята кръв и гени , че не съм пъхтяла с надут тумбак и позиви от първия до последния ден както сестра ми . Да има много неща, за които ми е мъчно - че видях усмивката му едва на година и почти два месеца, че е бил сам, че се е борил сам, че е преживял много, а и доста му предстои... Но това са нашите реалности. Вчера ме пита как мисля, дали съдбата му ще е светла или тъмна?... Знам ли - той иска светла , аз също  - ще се стремим да е такава. И наистина в редките случаи, когато е преценил, че има нужда да изрази нещо от своето си, пък дори то да е във вид на предизвикателство, не мога да го подкося и да му кажа "мисли с кого за какво говориш"... особено по такава тема, която сигурно ще е в основата на болките и неувереностите му. Искам не само съдбата му да е светла, искам и той да остане светъл и съм сигурна, че основите на това се залагат в детството, докато имат нашата вяра, подкрепа, любов и уважение."

 

Моят син е също трети клас, в ново училище, но с познати деца
В един от първите часове по български децата е трябвало да напишат благодарност към мама и извинение към някого.
Учителката задала началото "Благодаря ти, мамо, че си ме родила/Ако трябва да съм откровена точно за това аз не бих благодарила на майка си, а си мисля,че тя трябва да благодари на съдбата,че ме е родила, това на майтап, де /Благодаря ти мамо, за грижите, които полагаш за мен.

Моето човече се изцепило"Ама, госпожо, моята майка не ме е родила"Последвал хилеж от някои деца, шъткане и уточнение "Ами напиши тогава само ,че благодариш за грижите"
Детето се поразстрои, защото си казало истината, а излязло, че пак прави смешки, нещо за което често има проблеми в училище.

Ира, подскажи на лични къде е "актуалното място" и на мен ми се пише в по-камерна среда.Само се надявам да няма психолози, че с времето осъзнах не съвсем благотворителното им действие по темата, по принцип говоря и като мой извод, нямам никого предвид

Аз разбирам това дете.То страда.Душата му страда.И не от факта,че вие сте го осиновили-вярвам,че го обичате и гледате дори повече от собствено.То също ви обича.Но и "онова" чувство е силно,вътрешно.Поради факта,че то се е родило с тъга.Докато е износвано е усещало,че е нежелано,отхвърлено,самотно и изоставено.От вас зависи да помогнете да изкорени от себе си чувството,че е различен.Защото не е.Само дето може би е доста по-щастлив от много деца с биологични родители.   

Чета ви и все повече се замислям над това, че дори за възрастните осиновяването е тема табу, страни се от нея, всеки си подръпва кичура и си плюе в пазвата да не му дойде на главата. Според мен родителите на собствени деца от малки трябва да говорят за това редом с темата за коремчетата и произхода на живота. Никога няма да забравя племенницата ми (т.е. детето на братовчедка ми) как каза, че се пошегували с нея, че е осиновена и тя много плакала... Като цяло има един огромен пропуск във възпитателната система, според мен трябва да се говори повече за осиновяването в семейството, в училищата, но никой не отчита това за нужно, когато не е пряко засегнат.
Като чета реакциите на децата ви, си мисля, че не трябва да се казва на толкова малко дете, че е осиновено, тъй като то самото не може да го асимилира по правилен начин, може да го пресъздаде по неправилен начин сред връстниците си, което неминуемо се случва. Просто изразявам мнение. Аз разбрах на 17 години. Беше ми трудно в началото, но се радвам, че бях достатъчно развита като личност, за да го приема като нещо, което се случва в живота, за да ни покаже колко големи късметлии сме всъщност.
Желая на всички да намерите пътя към детето си и да уловите момента. Бъдете здрави !

Благодаря на Теичка за различния поглед върху темата. Моята дъщеря вече е запозната с факта къде е била преди да стане наше дете. Сега обаче имам друг проблем - изпитва зверска ревност към децата с които я срещам и които също са осиновени. Направо не мога да позная детето си.
А другия случай е милостива при среща с просещи деца-моли ме да им дам парички. Отговарям, че първо тя трябва да даде някоя от играчките си . Категорично отказва. След като говорим за това ,че може да си нямат мама и тате , които да им купуват, тя ми отговаря -ами да ходят в "големия дом"/има предвид дома да дечица/. Много бързо се ориентира как да се реши проблема. Моля яко има мами които да са имали проблем с ревността да споделят опит.

А защо изобщо трябва да знае, че децата, с които се среща, са осиновени? В началото и аз си мислех, че трябва да казвам на детето ако играе с други осиновени деца, че те са осиновени, но това се оказа абсолютно безсмислено. По този начин аз самата втълпявах на детето си, че е различно по някакъв начин, че принадлежи къмнякаква друга, различна група. Децата са си деца, играят си, без значение дали са осиновени или родени в семейството си. Да не говорим, че историята на всяко дете си е негова лична история и да разказвам на детето си личната история на други деца ми се струва некоректно. Нормално е да се дразни от подобно разделяне. По-спокойно и лежерно го давай и недей да му вадиш очите непрекъснато с това осиновяване. В усилията си да покажем на децата си, че осиновяването е нещо нормално, несъзнателно ги караме да се чувстват различни.

Дрън е права. Дори косвеното намекване на осиновеното дете, че е такова го кара да се чувства по-различно от другите. Ще се справиш, просто трябва да усетиш детето си, вгеждай се в него, съветите и споделения опит са като капка в океана.
Ревността я имам от дете, това е и нещото с което до ден днешен не мога да се справя. Страха ми от изоставяне е по-силен дори от страха ми от смъртта, както и да звучи. Можеш да прочетеш "Първичнаа рана" на Нанси Верие, аз открих много неща за себе си, или по-скоро си обясних много неща в поведението към околните, взаимоотношенията с родители, любими.

имам братовчедче ,което е осиновено ,но не са му казали ,а вече е на 20 +.На психолози ли е идеята да казвате на детето ,че е осиновено толкова рано?

Това, че те не са му казали не означава, че той не знае.

Ами не знае ....

Отдавна не сме писали .
То е, защото откакто сме заедно с дъщеря ми не ми остава много време .

Моето дете и аз се открихме и намерихме, когато тя беше на 3.
Ясно е, че в главицата й има спомени, че не сме били заедно то самото начало.

За осиновяването й говорим с нея и пред нея спокойно, тя знае, че не е била в моето коремче, а е родена от друга жена.
Първата майка я е родила, втората, т.е. аз, се грижи за нея и я обича.

 по темата не е писано отдавна , но виждам , че са се включили и стари познати като Форест и Светкавица  и други . Ние пак ходим на психолог. Все повече си мисля и съм убедена , че не трябваше да казвам на детето ми , че е осиновено толкова рано. За нея лично би било по-добре  по-късно. Различно е за всеки и родителите трябва да преценят дали  сега или в по-късна възраст .  Майки внимавайте с тези разкрития. Убедете се , че вие и детето сте готови и че сега е правилният момент . Весели и светли празници .

Здравейте и да аз да се включа в тази тема Изтръпвам при мисълта че ще дойде и този момент но в тази връзка ме смущава нещо Нашето момче дойде при нас на 4 год възраст От първия ден нямахме никакви проблеми все едно цял живот е бил при нас Той е живял повече от година при приемно семейство с още 2 деца техни биологични и когато приемната майка го водеше на срещите и след като си тръгваха все му викаше хайде тръгваме си и отиваме при батко ти и такива неща та от там сега ми е много странно че детето от първия ден дума не е продумало за приемното семейство или пък за техните деца ей така просто да ги спомене бе не вярвам и да няма спомени защото виждам че е много паметливо помни от преди 6- 7  месеца какво сме правили или къде сме ходили така че съм убедена че помни много неща но не говори за тях сякаш всичко разбира и си трае Много се надявах да спомене нещо и от там да започнем темата за раждането на бебета за това как е дошъл у нас и така постепенно до колкото е възможно да бъде запознат и на него и на мен така мисля че щеше да е по леко и плавно но уви не става така както ми се искаше и както очаквай  и аз сега се чудя какво да правя и как да процедирам дали да се трая или да предприема нещо в тази насока Иска ми се да знае от малък и постепенно ако има въпроси да съм на среща защото като голям няма да имам смелост и няма да намеря думите с които да му обясня Не знам объркано ми е На няколко пъти го попитах иска ли да си вземем бебенце братче или сестричка да си играят заедно и да се обичат много като по принцип го обмисляме на този етап но пък от детето очаквах да се ентусиазира и така да навлезем в темата за бебетата ама пак не ми се получи защото нашия юнак изпадна в истерия само като чу да си вземем бебе и на татък разговор не става Ако има мами подготвили по някакъв начин децата моля да ми пишат за подхода и начина ще съм много благодарна
Иначе за това време в което сме заедно изградихме много силна връзка двамата и лично аз вътрешно в себе си не искам да му казвам просто сърцето ми се къса при мисълта че точно аз не съм родила точно него но знам че е правилно да го знае 

Харесва - не харесва това, че детето ви е родено от друга жена е факт.

Това, че умирате от страх, че детето ви има избор (мен или другата!) и винаги ще ви сравнява с нея също е факт.

Както е факт и , че колкото по малко знае, толкова повече ще я идиализира и вие ще сте все по-смотани в очите му.

А вие наистина ли сте толкова наивни и вярвате, че има само вербална комуникация?

Казал - не казал. Е хубаво не сте му казали, защото.... Тук могат да се напишат милион причини. Изберете си вашите.

А дали сте успели да не му покажете и този страх, който изпитвате? А сега да видим кой може да бъде честен.

Според мен нямате никакъв шанс.

И ако сте го показали какво става? Обърквате детето си. Показвате едно - казвате друго. Красота!

И като усети тази дупка детето трябва да се справи с нея. Как ще го направи?

Най-вероятно ще напълни дупката с прекрасната си фантазия (а детската фантазия както знаете може да ги роди едни...).

И най-вероятно няма да има с кой да говори за това, защото болката и страха, който излъчвате би успял да пречупи и ентусиазма на закоравели ентусиасти.

А вие сигурни ли сте, че искате детето ви да плаща такава висока цена заради Вас? Вашите страхове, вашите проблеми?

Знам, че така ни е по-лесно. Но не ни е точно това задачата с тях. На тях да е по-лесно според мен ни е задачата.

Повярвате, че детето ви може да се справи само с много сериозно неща. И ако има нужда му помагайте. Не вършете работата вместо него:)

И се забавлявайте!

Днес се разходихме около голямата бяла къща с дечица от където мамите идват и моного силно ги гушкат и обичат...започна много силно да ме гушка и обича 

Това може да се случи и ако проявите интерес към друго дете ,комбинирано с ревност.

Трябва да се подготвим с ММ по темата. Май ще започнем с видеото на Теа, ще редим албум, ще създаваме нашата приказка. Имам и детската книжка за "Осиновярването", където е разказано историята на различните семейства. Ако някой има по скорошно мнение моля да сподели.

Светкавица и мама Ира , а също и Форест - моля да ми пишете на лични къде е по-камерната среда?  Много искам да прочета и попитам хора които съм чела , някой и виждала от времето когато ние осиновихме и децата ни са на сходна възраст .

Ако искаш, можеш да се включиш при нас.

Здравейте мами,
На дъщеричката се опитах да обясня още първия месец, докато я водех на месечната среща в Комплекса. Ние сме частен случай  - до последно имаше контакт с биологичната си майка, а беше вече на 3,5г. Дали нещо разбра не знам, тъй като още не говореше. Братчето го взехме месец след 4-ия й РД. Вече говореше и задаваше въпроси, започна да прави паралели, да пита защо нейната майка не я е искала. Винаги сме говорили спокойно, знае си историята. По едно време не й ли угодя нещо започваше с  "искам си другата майка". Накрая й казах да престане - другата й майка е в миналото, сега аз съм нейната майка.
Ходя редовно на месечните срещи и малкия допреди няколко месеца стоеше при мен, т.е. бил е свидетел на всичките ни разговори. Забелязах, че между децата, които редовно посещават Комплекса се създават силни връзки.
И още нещо: осиновените като че ли се " надушват". Ето ви един пример. Първия месец след като осинових дъщеря си случайно се запознахме с друго осиновено дете. За съжаление загубихме контакт и от тогава не се бяха виждали допреди месец. Случайна среща, второ запознанство и сега са първи приятели - тя е на 6, той - 4,5. Та това е. Както казва нашата психоложка подсъзнателно децата ни винаги знаят, че не сме ги родили ние. Ще видим как ще протекат "сериозните" разговори като започнат да го осъзнават. Но мисля, че е добре да познават и други като себе си, така ще знаят, че не са изключение

Мама ру, поздравления ! Ти си прекрасна майка !

Благодаря Теичка, дано и децата мислят така като пораснат.

И да не беше чак толкова чудесна пак щяха да го мислят. Ние, осиновените имаме специална връзка с родителите си, особено с майката.

Mama Ru, би ли дала повече информация за Комплекса и редовните месечни срещи?
Много ми се иска да се включим с нашето осиновено дете, но не знам как и къде...
Предварително благодаря и на други мами за информация по въпроса  .

Здравей Димана, поздрави на теб и детенцето ви. Ето някои координати:

Група за подкрепа на осиновители ИСДП София
Център за. обществена подкрепа ж.к. "Надежда1", ул " Сава Филаретов"23, тел. 02/ 9361026
ЦОП ул."Пиротска"175, тел. 02/ 9204238
Аглика Данова - психолог

Данните преписах от страницата на БАОО, дано да са актуални.
Аз живея доста далеко от София, но работим по същия модел. Комплекса е накратко от КСУДС( комплекс за социални услуги за деца и семейства),  видях, че в София има и други групи за  взаимопомощ - за деца над 7г, тийнейджъри и други. Нека тук се включат мамите от София, че ние сме на над 300 км. от вас.

Здравейте! Казвам се Желязка Иванова и съм член на Българска асоциация "Осиновени и осиновители". Присъединих се към организацията по повод на петицията, която създадохме през месец март тази година. Разбира се споделяме и обсъждаме всякакви други идеи и инициативи свързани с темата осиновяване. Всички сме част от асоциацията заради личната си история - една част от нас са родители на осиновени деца, други са осиновени. Няма да изпадам в повече подробности, за да не ви отегчавам с повече информация, която може да научите от сайта ни.
Пиша ви повод на срещите, които организираме в София и желанието на повечето родители да се срещат с други семейства, с които да споделят и обменят опит.
Срещите ни са непринудени и за забавление, родителите обсъждаме важни теми, а децата ни играят наоколо според избраното място - парк, заведение или др.
Ще се радваме все повече семейства да се присъединяват към нас, така ще имаме възможност да научим повече за положителните и отрицателни неща, с които всяко едно от тях се сблъсква преди по време и след осиновяването. Това ни дава по-обширен поглед върху всичко онова, което трябва да се промени и ни помага да поставяме конкретни искания, когато участваме в различни работни групи и обсъждания с институции и министерства.

Следващата среща със семейства планираме на 20 или 21 август, като все още не сме уточнили мястото (вероятно ще е в някой от столичните паркове). Всеки, който иска да се включи в тази среща, нека ми прати лично съобщение тук или пише на мейла на организацията - baoo@abv.bg

По повод на темата - нашия малчуган си дойде в къщи на годинка. От ЦНСТ-то, в което беше ни дадоха албум със снимки и описани важни моменти от неговото развитие, така наречената Книга на живота. В началото го разглеждахме периодично и разказвах по снимките кой кой е, след това оставих албума на видно място и малкия сам си избираше момента кога да го разглеждаме, задаваше и въпроси. Малко преди втория му рожден ден преди да стигне до последните снимки, на които сме вече и ние ме попита "Къде е мама", отговорих му че все още не сме се познавали, а когато стигнахме и до последните снимки му казах, че тук вече сме се запознали и за това сме на снимката. Сега (на 2г и 9м) сам си взима албума, разглежда го и сам си разказва по снимките.
Купила съм една книжка за бебета, която четем и разглеждаме, една вечер каза че бил в на мама коремчето, разбира се отговорих, че не е бил в коремчето на мама, т.е. аз, а коремчето на друга жена. Повтори го и не се "възпроти", не зададе друг въпрос, но е още малък и за сега това му стига. Като порасне още и започне повече да разбира ще започне с въпросите защо ...... Не натрапвам темата и не говорим само за това, но не ни е тема табу, не се пазим да не ни чуем, когато говорим за това. Много често ни се предоставят различни възможности да загатнем нещо, което да предизвика въпросите му и разговора да протече леко. Така не се притеснявам и отлагам времето, когато трябва да му кажем, защото той вече знае, всичко се случва бавно, спокойно и постепенно и разбира се според възсрастта.
Онези от вас, които не са казали и не говорят с децата си за това, не се притеснявайте че сте закъснели, но не отлагайте, направете нещо заедно с което да предизвикате любопитството на децата да задават въпроси за миналото си, така няма да ви се налага да мислите кое сега е подходящо да знае и кое не. Често ние възрастните се филмираме и се оплитаме сами в приказките си, докато при децата нещата стоят по доста простичък начин и нашите страхове са си наши, не техни.

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1602186
Луда работа

Сетих се за едно руско филмче /анимационно/ по тази тема - "Мама для мамонтенка" /Мама за мамонтчето/. За съжаление не знам как да дам линк. Ето и съдържанието - В средата на 20-ти век в Арктика се разтопява леден блок, от който излиза мамонтчето. То тръгва да търси майка си. Разбира, че в Африка има животни с дълги хоботи и големи уши като него и на един леден блок се отправя на пътешествие. На африканския бряг една маймунка го отвежда при хипопотама, а той води една бездетна слоница и й показва мамонтчето. Слоницата се стъписва:" Ама той е много космат!", а хипопотамът отговаря:" И какво от това? Има дълъг нос и големи уши като теб." Слоницата приема мамонтчето и те тръгват заедно към стадото - майка и син.
Мисля, че това филмче може да стане отправна точка за разговор по темата с по-малките деца. Приятно гледане.

Ето го:

https://www.youtube.com/watch?v=n_ySHUIaK8E 

Сърцето ми се къса ! Осинових момиченцето си сама когато беше на 5 месеца. Сега е на 3 г и 10 месеца и ме попита дали си имаме тати . Казала съм и , че съм я взела от бебешката градина и че много я обичам . Само толкова и не знам какъв въпрос ще ми зададе пак . Казах и че си нямаме тати и че има различни семейства , с различен брой членове в тях - мама , татко , баба , дядо .Ние сме мама , баба и детенце .И много се обичаме.Дано да намеря сили да отговоря на следващите въпроси . Не мислех , че ще е толкова трудно когато реших да тръгна по този път . Но връщане назад няма и не може да има . 

Здравей Данита,
Осинових Лъчезара на 3г и 4м, а Емил на 4м и 15дни. И аз съм сама. Имаме си и баба. Нямам брат/сестра. Семейството ни е малко. Отскоро Лъчезара започна да говори за баща - "Баща ми след работа ще ме заведе..." "Баща ми..." . И аз обяснявам, че има различни семейства, че ето И. няма майка, а Т. си има и майка, и татко, но си няма братче/ сестриче... Наскоро ми писна и й казах, че бащата е човек, който живее с детето, грижи се за него, присъства на празниците му... Малкият още не е стигнал до там, но той получава нужното му мъжко внимание от един съсед, който си няма внуче./баща ми почина и си нямаме дядо/

Ако още не си казала на детето, че е осиновено, подготви се какво ще отговаряш на трудните въпроси за осиновяването, БМ и подобни.
Моите и двамата знаят, че са осиновени. Имаше период, в който каката очакваше, че ако слуша/ не слуша ще може да види пак БМ, скандираше в магазина, ако не е на нейната "искам другата си майка", заплашваше ме, че ще отиде при другата...Надживяхме го. Всеки път реагирах спокойно. Говорех спокойно по темата. Вече почти не се сеща за това.
Малкият също знае. Преди време ме попита кой го е родил, аз му казах, че не съм аз, а една какичка, която за съжаление, не е можела да го гледа, той го обяви на баба си"мен ме е родила една какичка" и за сега темата се изчерпа. Понякога ме пита защо имам гърди. Отговарям му,че жените имат гърди, за да хранят бебетата си. Той ме пита сукал ли е от мен, аз му казвам "не, защото не си бил в моето коремче" и темата приключва.

Благодаря ти , мамо Ру !

Не видях някъде да е споменато, затова обръщам внимание на няколко български книги, които могат да ви бъдат от помощ:
от Десислава Божкова: ОсиновяРването (полезен АКТУАЛЕН наръчник за кандидат-осиновители) и ОсиновяРването, или как осиновиха точно мен (за запознаването на децата с темата за осиновяването) https://www.book.store.bg/p126278/osinoviarvaneto-ili-kak-osinov … ava-bozhkova.html
А в тази има приказки за осиновени и осиновители (Двойната планета) https://www.book.store.bg/p92480/dvojnata-planeta-diana-petrova.html

Прочетох отговорите по темата и ме накара всичко това да бъда много тъжна имала съм родители,които са ми осигурили добър живот, но не са искали да бъдат така искрени с мен и след много дълго време сякаш на сила разбрах истината а така боли много, неописуемо много Наистина съжалявам,че моите родители не са разсърждавали както вас толкова много болка щяха да ми спестят сега...

Изживей си болката и търси начин да се оттърсиш от нея по-скоро, защото с годините не става по-добре. Какво изпитваш към биологичните си родители ? Искаш ли да търсиш отговори ? Освен белезите от недоверието към осиновителите си, ти носиш нещо много по-страшно- носиш в себе си една неизлечима душевна рана, която си няма име. Някой те е порязал докато си поемала първите глътки живот, и независимо от неговите причини да го направи, ти си тази, която носи цял живот това бреме на изоставено дете. Когато родих плаках много дълго, защото не можах да си представя кое човешко същество би се разделило с най-свидното на тази земя, с онова чудо, наречено живот. Но в човешката природа е заложена безгранична жестокост, и нищо не бива да ни учудва. Таиш много любов в себе си, таиш любовта, която не си получила- дай я на своето дете и ще затвориш кръга.
Успех ти желая, бъди здрава !

Едва ли. По-скоро са искали да ви спестят болка.

Когато станеш родител ще се обедиш, че родителските решение могат да бъдат колкото за добро, точно толкова и за лошо, но всички са провокирани от личните ни убеждения и според времето в което живеем.
В миналото това се е пазело в тайна, макар че рано или късно тази тайна се разкрива. Много родители не са споделяли с децата си че са осиновени от страх. Страхували са се, че детето им ще избяга и че вече няма да се чувства тяхно дете, че ще ги намразят и какво ли още.
В днешно време лично аз не съм срещала родители, осиновили дете, които да не са казали или да нямат намерение да кажат на детето си, че е осиновено. Но сега се виждат последиците от пазените тайни в миналото и се говори все повече за тези неща. Хората все повече разбират, че подобни тайни рушат доверието помежду им, колкото и добронамерена да една тайна.
Едва ли на твоите родители и близки им е било лесно да пазят тази тайна. Да я създадеш, означава да я поддържаш за цял живот, а това носи последствия. Вероятно не са го направили от липса на обич към теб или защото не са искали да бъдат искрени, а защото това са били разбиранията по онова време и собствения им страх. Това пък води до стремеж на всяка цена осиновения да не разбере истината, създава се голямо напрежение между децата и родителите, което пък руши чувствата помежду им, колкото и силни да са те. 

Добри съвети давате...но просто имам чувството,че не съществува никакъв начин, по който да премахна ужасната болка, която изпитвам. Яд ме е,че майка ми и баща ми са страхотни хора,но с другите...когато сме на саме, се държат ужасно заповеднически и грубо. Се едно се опитват да ме научат на нещо..а аз съм почти на 30 години имам си приятел, с когото живея и би трябвало да се разбираме като приятели. Например майка ми с племенницата й (дъщеря на сестра й) се разбират страхотно и си говорят с часове по телефона за какво ли не. Човек сякаш се чуди как им хрумват теми за разговори и е винаги сякаш от сърце и с внимание. Към мен не усещам тази топлина и винаги има напрежение Завърших висше ...имам си страхотен приятел до мен и майка ми непрекъснато повтаря какво огромно разочарование съм и колко била огорчена от мен. От миналта година след инцидента ми (бях месеци в лечение и само приятеля ми беше до мен) повтаря как това било божие дело и ме наказва за греховете ми към родителите ми. Аз не знам да имам грехове, винаги съм била кротък и дори даже подтиснат човек, изживях затворени тинейджърски години в депресия, не съм била като другите буйни връстници и не съм правила пакости..просто тогава никой не се е опитал да ме разбере. Може и да съм усещала,че има нещо. Даваха ми се нареждания. Майка ми си общува само по фейсбук с мен като ми праща *мъдри мисли* за живота и неблагодарните хора и за хората,които трябвало да се учат от грешките си и тем подобни. Затрупа ме с такива публикации и аз реших да й изпратя една да прочете >

http://purvite7.bg/7-tipa-vzaimootnosheniya-majka-dashterya-ko/

ето тази за 7те типа взаимоотношения между майка и дъщеря и тя знаете ли какво ми отговори: отново съм била действала повърхностно,необмислено...да съм била жива и здрава и да не си губя времето с психоанализи...

Знаете ли тъпо ми е,че е имало тази тайна толкова много години. Баща ми споделя,че е искал милиони пъти да ми го каже. Майка ми пък казва,че ако зависело от нея никога няма да ми сподели. Майка ми и баща ми винаги са правили цирк у  нас и никога не сме били нормално семейство. Никога не сме вечеряли или обядвали заедно (освен ако някой няма рожден ден). тази година майка ми ми честити рождеия ден по-рано.....Сега двамата живеят самостоятелно и както винаги не им пука за другия. Когато се запознах с моя приятел, бях изумена какви семейства има. Та те си говорят за всичко, чувстват се уютно заедно и се хранят винаги заедно и правят планове заедно. Гадно ми е,че съм нямала тази съдба Роднини на майка ми смятат,че ако тя не ме е спасила от Дома за сираци, съм щяла да стана проститутка и трябвало да бъда благодарна....е какво да съм благодарна? за това,че някой ми е дал всичко от А до Я но съм се превърнала в емоционален инвалид. Дори приятелите ми се дразни на моменти,че съм толкова студена и реагирам сякаш безразлично на нормални неща. Но как да обясня,че просто така ми идва от вътре, не мога да се променя Искам да съм нормална като всички мои връстници, мотивирана и щастлива и упорита,но просто не мога,защото се чувствам счупена и слаба...и нямам родители,на които да им пука за това.

Също така разбрах на скоро,че майка ми е правила много опити да се запознае с биологичната ми майка и е ходила до града,където живее с приятелки,но не е успяла да я намери на адреса. И сега зимата ми даде листче с адрес и имена и сякаш с подигравка ми го даде просто да отбие номер,че е била напълно искрена (преди тов аме лъжеше,че не знае абсолютно нищо). Мислела е,че ако опитам,няма да намеря нищо. Е,да ама не аз успях да срещна тази жена и срещата ми беше много мъчителна ама много,защото разбрах,че тази жена страда от психическа болест. Не ми е ясно само дали е била психично болна докато ме е носила или се е разболяла от мъка, когато ме е дала. Сега се грижат за нея и просто нещо наистина ужасно се е случило в живота й,за да бъде такава. Споделих на майка ми какво съм видяла и преживяла и тя почна да разказва на всички познати, аз не исках и я помолих да си остане между нас,защото ми е болно. но няма значение, тя държи на всички околни но не и на мен. Оф, съжалявам улях се, но имах нужда да кажа на някого просто много ме боли и не мога да спра тази болка. Сякаш ме убива и разрушава всичко а правя огромни усилия да продължа напред сега си търся по-хубава работа и просто отчаяно искам да мога да се оттърся от всичко, но сякаш съм разкъсана на много парчета

NnNnNnN   Не зная какво друго да кажа, съжалявам за отношенията с родителите ти. Искрено се надявам любовта да изпълни сърцето ти, а болката да отстъпи и да утихне. С любов се живее много по-лесно, имаш човек до теб, за в бъдеще и детенце дано да се появи ако имате желание. Опитай се да простиш и приемеш родителите ти такива каквито са, сигурно и за това има причина, но това естествено не си ти. Направи го ако можеш заради себе си, не заради тях. Казвам това и зная, че отстрани е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Пожелавам ти наистина ти да успееш.

NnNnNnN, по описание майка ти много съвпада с описанието на 2 майки, които познавам. Първата е родила бившия ми приятел, а втората една от най-близките ми дружки. Поведението й говори за човек, който се е опитвал да изгради връзка с детето си, но не е успял. Тя се е провалила в същественото, и сега от безсилие затъва още повече. Бих те посъветвала да пробваш да говориш по темата с психоанлитик, може би ще намериш утеха, или поне път към спокойствието, защото ако носиш прекалено много нагативен емоционален товар, няма да се справиш с отглеждането на дете така, както ти се иска. За протокола- няма човек, който да ме влудява повече от майка ми, но и няма човек, който да обичам повече (освен детето, разбира се).

Сега, сигурно коментарът ми ще бъде сметнат от много от вас като безчувствен и т.н., но може би NnNnNnN се нуждае от точно един отрезвяващ коментар.

Авторке, преживяваш нещата твърде емоционално. Говори с някого. Може би с приятеля си, може би с психолог, но ти трябва някой, който да ти помогне да мислиш рационално, а не емоционално! Ако трябва се отдай на плача, но се наплачи и това да е. Не се оставяй мислите ти все към това да те водят и колко бил несправедлив живота към теб. Че той-живота, е несправедлив към всички ни по един или друг начин!  Ако ги мислиш всички неготивни неща, които са ти се случили, ти трябва да превъртиш.
Пак ти казвам-не си избираме семействата, но избираме върху кое да се фокусираме. От нас зависи дали ще живеем все в негативни мисли и ще пропускаме хубавите мигове на живота, или ще изживяваме точно тези прекрасни мигове пълноценно!

Spring is my season, винаги ми е било много интересно как някои хора имат смелостта (или може и да има по-точна дума), да звучат така наставнически давайки отрезвящи коментари и определения на начина на живот на други хора. Странно ми е защо си мислят, че техния модел на съществуване е най-правилния, та не съветват ами направо наставляват и другите така да го живеят. Би ми било интересно да сподели някой като теб от къде идва тази самоувереност.
Иначе бих казала, че съм съгласна с теб че има семейства в които отношенията не са цветущи и без да има осиновяване и с това че е важно да се фокусираме повече върху положителното в живота.
Обаче ....
1. Кой казва, че това да си емоционален по принцип в живота е лошо. Да, страдаме от емоциите си ... но .... може би в същото време това ни помага и да обичаме силно емоционално. А това може да е по-хубаво от повърхностно приемане.
2. Кой казва, че това че има и други по-зле от нас, трябва да ни успокоява когато има проблем?
3. Кой каза, че най-хубавото ако не те устройват отношенията ти с близките е просто да не отделяш толкова време и внимание на това? Може би просто някои хора не искат да се отдалечават от близките си, а независимо от всичко търсят път към това което искат. Може и да е мисия невъзможна, но .... все пак това са самите те и може би понякога има смисъл и той си заслужава.
4. Хубаво е човек ако не е бил на мястото на някого, то поне малко да се опита да се постави на негово място преди да дава съвет. Не мислите ли, че самия факт да си осиновен може допълнително да утежнява нещата, защото се чувстваш двойно отблъснат когато и осиновителите ти нямат отношението, което ти се иска да имат.

"2. Кой казва, че това че има и други по-зле от нас, трябва да ни успокоява когато има проблем?
Ъъъ Къде съм казала такова нещо? Човек гледа себе си, а не в паничката на другия. Когато има проблем, се старае да го реши, а не се опитва да замаже положението с това, че имало и по-зле от него."

Ами то това казах и аз, но някак не ми стана ясно защо на всяка мъка споделена от NnNnNnN съпоставяш твоите проблеми в семейството, сякаш това трябва да я успокои. Все пак тя ще си каже .... може пък и твоето "казване на нещата каквито са" да й подействат добре. Ще се радвам за нея ако е така.
По отношение на собствените родители и това как зачитат мнението ти, мисля че поне нямаш тежестта на това да си мислиш че проблема им идва от това че не са те приели напълно като свое дете, но все пак да не говоря за неща които не познавам. Просто хипотеза.

"Никой не казва, че е  лошо по принцип да си емоционален,  но когато емоциите в такива моменти замъгляват разсъдъка ти, е лошо. Защото в такива тежки моменти не трябва да се поддаваш на емоциите, нормално е да преживееш нещо, да тъжиш, да скърбиш..., но когато си имал история с депресията и като осъзнаваш, че пак можеш да се докараш до това състояние,  се налага час по-скоро да започнеш да разсъждаваш рационално."

Не измествайте темата!!! Все още има хора които влизат тук за да си сверят часовника, в теми които са важни, а не за да четат излишни думи от сорта на кой е по-по-най!

"Как подготвихте и казахте на детето?" - Това е въпросът и отговарям направо.

Още от първия ден, в който се намерихме и детето ми дойде в своя си дом, започнах да й говоря, че тя не е била в моето коремче, че е осиновена. Че аз много я обичам, че се обичаме, и това ни прави семейство. Мъничко, само наше си. Дъщеря ми беше точно на 3 години тогава. Тя знае, малко й е мъчно, че не съм я родила аз, иска в момента да отиде при биологичната си майка. Когато поресне е свобода да избира,
животът е нейн.
По една щекотлив въпрос на Пролетта: Завърших висше ...имам си страхотен приятел до мен и майка ми непрекъснато повтаря какво огромно разочарование съм и колко била огорчена от мен..

Моите родители са биологични. Ами при мен цял живот е било още по-зле - без думи ми е било показвано, че са разочаровани от мен. На Пролет поне са й изричали нещо и тя е имала опция да отговори. При мен беше едно страдане от тяхна страна, едно тръшкане безмълвно, едни трагедии епични. Щото те би постигнали нещо в живота и какво щели да кажат хората.  Ми не може всички да сме генерални директори на Майкрософт, примерно.

Опитвам се да избегна свръх-изисквания към дъщеря ми, защото е важно тя да е здрава и щастлива. Доколко успявам, не съм сигурна, но поне полагам усилията.

И в Амазон има много хубави книжки насочени за осиновени деца.
Моето дете е да 2 години и половина,все още не осъзнава,но сме му казвали някои неща. Когато ходим в къщата от където си го взехме (беше в организация,а не в дом или приемно семейство) знае,че  носим играчки за бебетата,които чакат мама и тати.Знае,че е бил в тази къща,която е същата като яслата (обича да ходи),но децата спят там (при нас спинкането е вече,на следобедния сън  му вика дрямка).Знае коя е първата снимка на която сме го видели и празнуваме деня в който се събрахме всички заедно.
Това е за сега.Знам,че ще дойде момента в който ще трябва да кажем всичко и се надявам да го приеме добре.
Ще разкажа моята история.Аз съм осиновена от баща си.Не познавам биологичния. Бях на 9 или 10 години когато в съда ме питаха искам ли този човек (да се разбира баща ми) дали искам да ми е баща.Аз отговорих,че "искам моя тати да ми е истински тати". По-късно осъзнах,че и без да нося името му е бил "моя тати".
Искам да кажа,че децата са силни и разбират.Да,боли ги,но от нас зависи да го приемат за нещо нормално и естествено.Защото е точно такова.
Сигурно звуча много оптимистично:blush:

Звучиш реалистично, зряло и без излишно драматизиране.

Може би най-известния бг влогър разказва,че е осиновен - тук за гледане.
Интерсно ми беше да чуя за преживяното и как се е чувствал/чувства и превъзмогнал.

Е, що годе добре го е приел, не е имало разни драми и настояване да се търсят биологичните родители. Аз по принцип не разбирам защо осиновяването се приема(ше) като нещо лошо (поне допреди десетина години нагласите бяха, че не си струва да отглеждаш чуждо дете, сигурно и още има хора, които разсъждават така). Но ето че за него е нещо хубаво.

И аз не го разбирам,но е факт,че все още се приема така.
Та .... мисля си,че точно такива хора като него с фенове тийнове ще успеят да променят мирогледа.Все пак децата ще запомнят и приемат за нещо нормално.Не трябва да е тема табу.
Аз съм голям фен на Ед Стафърд (който ходи почти две години в Амазонка и оцелява сам и гладен на невъзможни места) и скоро се сдобих с двете му книги.Останах крайно очарована,че е осиновен и как говори за него.

Eмчика Конрад, като представител на едно съвсем друго поколение, ми е много труден за разбиране. Това тийн говорене по американски образец, но не по американски литературен и културен образец , а по хъшлашки, хич, ама хич не ми понася на главата. К'о да прайш, възрастови характеристики.

А по същество - добре е, че точно този популярен млад мъж говори свободно и открито. В крайна сметка когато го чуят 20 000 негови почитатели и почитателки, ще разберат, че осиновяването е нещо съвсем нормално и няма нужда от тайни и загадки.

Каузата на осиновяването е в неочаквано добри ръце.

Благодаря за линка! На мене ми се стори, че младежът, макар да записва по темата, все още не е провел разговор за тези неща със себе си, дълбоко. Очаквах да каже интересни неща, а той някак говореше и обяснява единствено с повърхностни клишета, сякаш взети от форумите.

Защо плачът след научаването да е неестествена реакция? Защо осиновяването като процедура да е трудно - бумащината е най-елементарната част. Защо споменава сурогатното майчинство като вариант, като то е забранено в България. Това имам предвид под "форумно - повърхностно"..

Наистина ли необходимостта да знае един човек, че е осиновен, е аргументирана единствено с медицински причини? И защо в началото съвета към осиновените е да са открити по темата, а в последствие споменава, че трябвало да внимават, понеже на родителите можело да не им допада прекалената откритост? Коментара за "истинските родители" ще пропусна.   Но: "не ги наранявайте, те и без това не могат да имат деца" грубичко и изобщо абсурдно като изречение .

Толкова много време записва човекът и уж иска да говори по темата, а ми се стори, че все още е притеснен и несигурен...

Дано с времето се опита да се обърне повече към себе си... 🌞

Не можем да очакваме повече , предвид възрастта му.  Аз обаче се радвам на факта , че има такова видео близко до психиката на съвременните деца.

Е, на 28 години не е толкова малък...