На майка ти гаджетата...

Аз също имам няколко много любими семейни истории, но тази е най-хубавата (падам си по трагизма, какво да се прави):
Дядо ми имал 6-7 братя; те били от Беломорска Тракия, но там убиват родителите им, та пеша, голи и боси, стигат до България.
Тук единият брат, най-големият, пораства и става хубав едър мъж, мъж-планина. Доста девойки са му били хвърлили око. За зла съдба обаче, се влюбват с най-хубавата девойка от селото, дъщеря на търговец. Понеже са знаели, че няма да им позволят да се оженят, си се обещават. Но родителите й разбират каква е работата и по бързата процедура я женят за някакъв по-имотен младеж от друго село.
Във вечерта на венчавката й братът на дядо ми е в кръчмата и пие доста... от мъка. После се прибира вкъщи и, нали е бил ловец, имал си е пушка, затваря се в стаята и съседите чуват изстрела. По-късно официалната версия е, че си е чистил оръжието и е станала злополука.
Но дядо ми, незнайно защо (явно му е тежало на душата), на смъртния одър си е признал, че брат му се е застрелял тъкмо заради тази девойка и не е било инцидент.

Така като гледам разказите тук, по онова време такива истории не са били рядкост. Чак се радвам, че днес не сме длъжни да робуваме на такива предразсъдъци, но пък и малко липсва тая романтика...

Edit:
@Zwilling, Да не се окажем неосъществена рода? 

Разводите започват рязко да подскачат нагоре, успоредно с все повечето бракове по любов Бракът по сметка дядовците ни и бабите ни са знаели, че е много по-устойчив от брака по любов.

В крайна сметка какъв е шансът един имотен човек да загуби цялото си състояния за 10 г? (Малък е. Аз поне като се огледам около себе си, всички хора, които бяха богати и заможни преди 10 г., сега са дори по-заможни. И аз дори съм с по-голям net worth от преди 10 г. )

А какъв е шансът след 10 г. да спре да те обича?

А какво ли са очаквали от брака си жени, примерно, дето ги "дават" на някого без да са го видели или се женят за да избягат от къщи, или защото искат мъж със зелен костюм. Смятали са, че бракът им е успешен ако мъжът не пие и не ги бие (много), имат деца и какво да ядат. С такава нагласа и на днешно време браковете ще са доста по-устойчиви.

Всеки сам си решава. Бракът по любов е рискована авантюра, но днес е модерна. Макар че като гледам около себе си.... любов, любов, ама все от един сой са младоженците...

Сиромах за "принцеса" или "принц" със селско момиче... - все още на такава сватба не съм ходил, а не е като да съм ходил на малко...

Ма даааа, много е бил устойчив. Щото разбираш ли развода е срамен, жената става "парясница". Нищо, че те бие, че е алкохолик, комарджия, изневерява, ти си седиш и си налагаш парцалите. Много благодаря за такава устойчивост, сегашното положение ми харесва повече.

Баба ми по бащина линия не била хубавица. Била единствено дете в семейството (рядкост за онова време), а баща й бил производител на вина. Имали лозя, винарна изба и магазин. Затворен цикъл Баба обаче била умница, движела счетоводните работи на бащиния бизнес и стояла в магазина. Майка й починала рано, но за къщната работа имали помощница. Среднозаможни са били, не някакви големи богаташи, но добре се справяли с живота двамата. Баба много четяла, била мълчалива, затворена и сериозна. Никой не я искал за жена. Годините минавали, баба ми прецъфтявала, без да е цъфтяла. Освен лозята извън града, имаха лозе и в двора, зад къщата, дворът беше към 5 дка, много голям. Та точно туй лозе дошъл да го копае някакъв млад хубавец, 6-7 години по-млад от баба. Кой кого ухажвал и бил ли е някой в някого влюбен - историята мълчи, зашото баба почина, когато аз бях малка, не сме говорили за тези неща. Но те се оженили, бащата на баба починал, баба родила на младия хубавец една дъщеря и трима сина, а той, дали от наличието на много вино около него, дали от мъка, че жена му не е млада и хубава, не се знае, но се пропил. Така се пропил и измързеливил, че  постепенно продал, пропил и съсипал всичко, баба едва успявала да изхрани и изучи децата си.
Моят първи спомен е от неговото погребение. Виждала съм го само на снимки и наистина е бил голям хубавец, но някак и на снимката му личи, че е пройдоха и развейпрах. По ирония на съдбата неговата красота наследили синовете, но не дъщерята, за съжаление. След смъртта му братята и сестрата накарали баба да си продаде къщата, защото всички вече живеели в други градове, а най-малкият й син - архитект в Германия. Та този син обещал да праща пари на онзи, който я гледа. По тази причина първо я гледаха другите й деца, а при нас дойде на края, вече болна, живя малко  и умря у нас, майка казва, че аз съм я хранила с лъжичка, тя така искала и от моята ръка е приела последната си храна. Аз не помня. Била съм 6-7 годишна, достатъчно голяма, но изглежда детското ми съзнание е изтрило този спомен. Помня само, че винаги мълчеше.
Представям си само какви нерадостни са били мислите й.
Когато съм се родила, майка решила да ме кръсти на дядо, защото името на баба е име на известна литературна героиня, малко компрометирано в наше време и майка не искала да ме подкачат в училище. Но баба казала: Не! На този пияница дете няма да кръщавате.
Та не съм кръстена на никого по тази причина
Майка твърди, че баба, свекърва й, е най-добрият човек, когото някога е познавала в живота си.

За другата баба - следващия път

С нетърпение очаквм следващия път
Затрогваща история.

svetal4o27, кога ще има следващ път?
За другата баба - следващия път

Хах, много смешни и също много интересни истории прочетох.
Моите баби и дядовци не са чак толкова интересни, но все пак ще се запиша.
Баба ми и дядо ми по майка имали доста голяма разлика. Когато баба била дете на 5 годинки, дядо ми бил ерген на 17 и ходел на гости у тях, за да излизат с един от братовчедите й. Като минавал през стаята, често ритал куклите на баба ми, а тя плачела. Нейната баба му викала на майтап да не разплаква момата й, че ще му я даде за жена. А той винаги отвръщал, че няма да вземе подобна сополанка. 12 години по-късно отишъл на я иска за жена.
По-късно за другите баба и дядо.

Каква хубава тема!


За съжаление не знам историята на моите предшественици в детайли както повечето от вас, но пък бях пряк свидител на любовта между баба ми и дядо ми по майчина линия.


Дядо направо обожаваше баба. Тя беше преживяла тежък инсулт и едната половина на тялото и беше напълно парализирана, живееше в инвалиден стол.
Дядо ми се грижи сам неуморно за нея в това и състояние в продължение на 17 години.
До такава степен поставяше нейните нужди и изисквания над тези на всички други - деца и внуци, че най-ярко ми се е запечатал един спомен:
Всяка сутрин дядо извеждаше баба със стола на една площадка точно пред входната врата на къщата - хем се виждаше цялата улица, приятели и съседи, хем всички минавахме покрай нея и ако имаше нужда от нещо си казваше.
Та баба мразеше миризмата на силни парфюми. А ние две братовчедки диви тинейджърки, лято, купони... и парфюми, разбира се. За да не се дразни баба от миризмите ни, дядо ни приспособи начин да излизаме през прозореца от другата страна на къщата.
Баба почина, дядо не можа да преживее и 3 месеца без нея...


Аз съм кръстена на нея, нося същото име. Странното е, че години по-късно срещнах съпруга ми, който се казва като дядо ми. 

Пра-пра дядо ми е бил на 4г. по време на Априлското въстание. Родителите му са били заклани. Имал е братче на 2г. Хора са го взели да гледат малкия, а за него е било преценено, че може да се оправи и така е тръгнал - замръкне пред някоя къща - примоли се да го подслонят и нахранят срещу нещо, което може да свърши ..... Не е ясно къде е роден и от къде е тръгнал. Установява се  в едно село и с времето купува кръчмата. Жени се и има 1 син, майката на детето умира при раждането. Нямат имоти, земи, нищо освен кръчмата. Трудна работа да му се намери жена.

Обаче пра-баба ми е попска щерка. Уговорили са сватба със заможно момче. Разхождали се. Към тях се втурват кучета и той избягал. Тогава минава пра-дядо ми и тя му пристава веднага.

Била е с много прогресивно мислене. Отрязва си плитката, защото й тежала, обува панталони за удобство и т.н.

Живели са добре  

---

От друга страна в рода си имаме изселници от Беломорска Тракия. Товарили са каквото могат на каруци и идват тук в Тракия. Различни семейства се установяват на различни места, но момче и момиче - по време на пътуването се залюбват, а после се и намират и взимат Били са много сплотено семейство.

---

И още една история имаме в семейството, в която има любов, но в друг аспект. Пра-пра - не ми се брои колко пра-дядо ми е бил ратай на богат човек. Създава семейство, има деца, но човекът, за който работи нямал деца и решава да го осинови, за да бъде наследен. Харесвал го е, като син. За толкова години заедно - явно е човещина. Но когато го узнах - бях шокирана  

.
Много със закъснение и по припомняне от една съфорумка си изпълнявам обещанието за историята на другата ми баба.
И се радвам, че ще възродя поне за малко (а дано и за повече) тази интересна и красива тема: Любовта на милите ни баби, майки, лели, сестри и други обични сродници. А защо не и любовта на мъжете в родовете ни? Нали в центъра на всяка история за Любов има жена и мъж. Поне по един или една.

"Аз бех най-убавата у село"! - казваше баба ми. Казваше го не с гордост или фукане, съобщаваше го като прост факт. И така е било, факт. Всички го потвърждават. Дядо е възможно да е бил най-грозният. Поне по времето, когато аз ги познавах, той не беше никак хубав - слабо сгърбено старче с рехава брадица,  а лицето му беше като миналогодишна ябълка - дребно, сбръчкано и смачкано. Само едни ясни сини очи горяха весели под щръкнали побелели вежди. И косата му беше хубава - снежно бяла и гъста, стоеше като шапка на главата му. Баба беше хубавица все още: Бяло лице, зелени очи и чисто черна коса на две дебели плитки, омотани на главата като царствена диадема. И стойката ѝ беше царствена - изправена, стегната, стройна и висока. Имаше си всичко: висок бюст, тънък кръст, женствен ханш и дълги стройни крака. Наистина беше много хубава, умирах да гледам зелените ѝ очи. Едно такова наситено зелено, като грозде.
Аз бех най-убава у селото, казваше тя. А защо си се оженила тогава за дядо, питах аз, струваше ми се, че трябва и дядо ми да е красив, не го харесвах до нея. Е па он беше най-добър от сички! - отсичаше тя. Като бях малка, този отговор не ми харесваше, исках и дядо да е красив.
Години по-късно, вече бях в гимназията, пак водехме този разговор. Аз винаги го подхващах, защото много обичах да я чувам как казва "Аз бех най-убава у село!" С ясното съзнание, че казва една безспорна истина. И защо се ожени за дядо, казвам си репликата аз. "Е па Вергил беше най-добър!" - отсече гордо тя. И тогава, не знам как, без да искам, аз казах: Е па ти си била и най-умната! Защото имах вече пред себе си техния прост, но хубав живот, изпълнен с любов и разбирателство. Бях пораснала, бях научила някои неща за семейния живот, за любовта, за липсата ѝ в едно семейство, за присъствието на повече от двама души в една любов и бях дозряла да оценя това, което са имали те.
Тя се казваше Евра, моята баба. Не съм чула за друга жена с това име.
Баща ѝ е бил учител, брат ѝ - поп. Не са били заможни, но са били уважавани. Поп Милан, брат ѝ, също беше много хубав. Гледах го като бог като малка, такова благородно излъчване имаше и такава горда красота, като нея.
Та дядо я харесвал, но не смеел да я поиска, защото не е бил хубавец. Иначе и той е имал уважавано семейство - били са трима братя - единият бил бирник, другият бил кмет, а дядо, най-големият, е бил строител. Било е много уважавана професия преди сто години. Дядо я  харесвал много (според баба, с него не съм говорила за тези неща, сега се питам "защо") и все гледал да се хване на хорото до нея. На баба ѝ било смешно, щото той бил по-нисък от нея. В крайна сметка той търпеливо дочакал тя да отхвърли всички кандидати и да избере него.
През следващите 10 години тя ражда всички деца, които бог им е отредил. 8 деца, от които оцеляват 6 - четири момчета и две момичета.
Той я обожаваше. Гледаше я като божество, с такава любов и нежност и мисля, че дори децата си не е обичал повече от нея. Ние се събирахме лятно време 5-6-7-8 внуци, (общо сме 10, но никога не сме били всички наведнъж). Той не разрешаваше никой да я ядосва и все ни гълчеше: който не я слуша, ще си върви вкъщи! Никога не съм чула да се карат, но ми правеше впечатление, че от време на време, отиват до дръвника и нещо си говорят там. И реших веднъж да ги подслушам - била съм десетинагодишна сигурно. Скрих се в сливака. Първо дойде той, ядосан беше и започна да цепи дърва. След това дойде тя - снажна, изправена, с хурката в ръце и къделята. Мълчат. Той дялка нещо, тя преде. Тя почна първа: ама, Вергиле, ти що се ядосА? Я като съм рекла те това, па я съм мислИла така, така и така... обяснява. Той дялка и слуша. После той : Евро, ма па ти толко ли не можЕ да разбЕреш, че я това га мислим така, така и така - и той обяснява. И ей така се обясняваха те на дръвника, изясняваха си кой криво казал, кой криво разбрал и нито веднъж не ги чух да се карат, камо ли обидна дума да издумат. Той все я разсмиваше, а тя се смееше щедро, силно, с цяло гърло.
И тя го обичаше. Беше му благодарна за всичката любов, която ѝ дава, за сигурността, за спокойствието, за закрилата. Много се гордееше с него: че всичко може да прави и че от него по-добър няма. "Я като съм се женИла, съм гледАла, кой не е гледАл, он да му мисли!" - смееше се. Много обичаше да се смее и мисля и че това, че той много я разсмиваше, също я караше да го обича. Тя също имаше страхотно чувство за хумор и това се е предало и на наследниците им - големи майтапчии  и зевзеци са и братовчедите ми, и вуйчовците ми бяха, и майка и леля също.
Още една случка ми се е запечатала в съзнанието: Ние стоим вътре в къщата, леля (голямята им дъщеря) плете пуловер със сложна плетка на единия си брат. В стаята сме баба, леля, една братовчедка и аз. Баба се възхищава на леля, че може да плете толкова сложни неща и казва: я само на лИце и Опаци можем да плетем, те таково сложно не можем. В това време се чуват стъпките на дядо, качва се по стълбите. Баба грабва от леля плетката и започва да се прави, че плете. Влиза дядо, поздравява ни усмихнат и грейва към баба, усмихнат до ушите: Евро, ма па що правиш? Тя: е па плетем, Вергиле, плетем! Той: е па можеш ли? Тя: е па можем, ка щяло да не можем! Той погледа, пък си отива по неговите си работи. Баба връща плетката на леля. Аз питам защо го излъга, а тя: е па да не му стане мъчно, че не можем!
Тя почина рано, нямаше 70. Той се смали наполовина и угаснаха ония весели яркосини очи, станаха едни воднисти и сълзливи. Ходеше всеки ден на гроба ѝ и  ѝ разказваше за всяко от децата им, пръснати из цялата страна и за всяко от 10-те внучета - кой се оженил, кой къде учи, кой болен, кой здрав, с часове. Ходила съм с него, стоя до него и слушам. Понякога си взимаше с него обяда и го носеше там, да си яде при нея. Гробището е близо, но вървяхме по една тясна пътечка и той крепи паницата с качамака, че от двете страни клони искат да му я бутнат - и сега ми е пред очите. Живя до 93 години, а никак не искаше. Искаше да си отиде при нея, ама съдбата беше решила друго.
От шестте им деца сега са живи първото и последното. Майка ми, която е последната и едната от двама близнака (и която прилича досущ на баба Евра) и първото им дете, вуйчо ми, който живее 99-тата си година (и прилича много на дядо, само че е висок).

Леле, Светълчо, много хубаво разказваш! Да не си писател?
Умиляваща история за отминали времена

Така ревах, че едвам прочетох целия разказ.
 

Хаха, минала съм покрай писателите. Просто историята си е наистина хубава и мила.