Как "укротявате" себе си?

Мълчах си и си траех, траех си и си мълчах, мълчах си и си траех и накрая си изпях всичко. Резултатът - няколко седмици мълчание в офиса, но спокойствие за мен. След това - опити да се върне старото положение, но неуспешно - аз вече държа на моето си. И така си извоювах позицията и продължавам да го правя. 
За напускането - правех го, когато нямах деца и заеми. 

Според мен,за да се стигне до ''самоукротяване'' е въпрос на характер,темперамент или продължително премълчаване на несправедливости и т.н.За да не стигам до там се озъбвам навреме и гледам аз да укротя дразнителя.Иначе и за мен единствената мотивация да търпя неудобства от ходенето на работа е доброто заплащане.Въпреки,че съм напускала работа с мн.добро заплащане поради големия стрес.Влоши ми се здравето.

Точно навреме ми идва тази тема. На нова работа съм от 4 дена и всеки ден е изпитание. Колежките са враждебни, не показват, не обясняват. Стоят отстрани и ми гледат сеира, чакат да се разрева и да напусна. Период на обучение не е предвиден, няма такава практика във фирмата. Учиш се в движение. Стискам зъби и мълча, съсредоточавам се максимално в работата, не мисля за нищо друго и само си повтарям-няма да им се дам! Всеки ден е по-добър от предишния. Ми няма да им направя кефа и да напусна! Работата е постоянна, заплащането е добро, ваучери, извънреден труд се плаща, събота и неделя се почива, на официални празници също, фирмата е от 50 години на пазара, има традиции в бранша, всичко е на светло, въобще като за малък град е супер. Няма да се откажа в никакъв случай заради някакви кокошки.

Научих се да правя избор кои неща да ме трогват и кои не. Имам голям успех в това от няколко години. Първоначално, когато нещо ме изнервеше, се сещах за хубави други моменти-море, отпуск, купони....После някак започнах да филтрирам нещата. Сега не допускам основни неща да ме изнервят. Да, карат ме да се замисля, но не и да се изнервя и разбеснея. Имам голям успех да не допускам синът ми, мъжът ми, роднините ми, работата ми да ме изнерви. Огромен успех за мен!
Казвам си-"Е какво пък толкова? Няма да свърши светът. Можеше и после да е, ако...."

Харесвам приятелското, или хайде - по-скоро невраждебното отношение, подобно на Тино_Нино. Искам да са ми колеги, а не конкуренти. В случай, че попадна на "кокошки" ужасно се изнервям, но влагам всички усилия да не ми личи. Обикновено успявам и се отказват, но докато дойде този момент .. отиват ми два вагона нерви. Дотогава - вербални хапливи нападки (винаги от лично естество и несвързани с работата. Странно!..), погледи от горе до долу и споглеждания с усмивчица. Ами забелязват се тия неща, още повече че са напълно умишлени. Няма как да не ми влияят и не мога да ги спра, но това, което мога да направя, е да си върша съвестно работата и винаги, винаги да имам едно наум за мръсен номер. Търпелива съм пред чужди хора и виелици от мен не могат да се очакват, защото освен всичко друго ме е срам да се излагам с просташки прояви независимо от провокатора.
 Най-важното според мен е отчитането на резултатите и споделянето на идеи и т.н.: винаги пред началника или прекия ръководител, отговорен за това и за работата на екипа като цяло и поотделно. Това му е работата, както казах. И не го занимавам с други неща, клюки и вътреекипни подлости. Нека да се знае, че работя и не се занимавам с плюене.

От сегашния ми шеф - възрастен улегнал човек научих друго: при всички положения когато съм част от екип и този екип има успех - инициирам събиране и малка почерпка. Много е странно да видиш как някои хора си променят отношението към теб само защото си им сипал едно малко и си им подал бонбониера да се почерпят с бонбон. Въобще възможността да пийнат публично тъй модерната шотладска ракия - уиски имам предвид - за хора, които не го правят често, а имат претенциите на ВИП, е лелеяна възможност за тях и ето на - давам им я. Може да не ме заобичат, но това е моята малка победа: независимо от ставащото, аз ще празнувам.

 Останалите колеги, обикновено това са съвестните, кротки и свестни хора, изкарваме добре,сплотяваме се малко или много, изобщо - частен тиймбилдинг.

Бюти възхищавам ти се ако наистина сина ти, мъжа ти и роднините не те изнервят. Искам да се науча и аз така.

По мои наблюдения това често се случва на новаците. Наистина понякога старите нямат търпението да обясняват, а на новаците им е толкова мъка, че всичко им се вижда черно.
Имай търпение и не се предавай. Четири дни са твърде, твърде малко.

Позната и на мен ситуация Разликата е само в колегите Моите бяха мили и добри... Колежката даже щеше да е една много добра учителка, ако не беше станала счетоводителка Голям мерак имаше да обяснява, а аз гледах тъпо Шефката беше страхотна макар на по-късен етап да съм й се озъбвала Груба грешка от моя страна! Бях забравила,че точно тя ми е обяснявала занаята с ябълки и круши- буквално Сега ми липсва това време.... А празниците на колегите и на шефката не пропускам да им ги честитя, макар и отдавна да не работим заедно и аз да съм на хиляди километри. А  най-странното е, че продължавам да се обръщам към нея с "шефе". Не мога да си обърна езика и да я наричам по име, както всъщност си е нормално...
  Трудно и нервно ми беше в началото но минава После си е песен Няма да им се даваш!!!

С весела цигарка... и направо съ улабвам!  

Аз се укротявам вече 8 месеца, има нишан вече да кажа, че успях.
"Ключа" беше да си дам сметка в какво съм превърнала и себе си и ежедневието си - задрямах зад волана, пукнах гума, изкарах си акъла и дойдох на мене си.

Това беше Октомври 2013г. Февруари 2014 напуснах работа, Август 2014 напуснах 14г. връзка и апартамент, дето си мислех, че е дом, ама не би...

Сега съм ок, кротка съм, то било хубаво ... 

Както някой беше споменал вече - въпрос на характер. Всеки има моменти, в които "къса синджира". Неизбежно, особено когато работиш с хора, т.е. в колектив. Няма как да няма търкания, понеже колкото повече хора те заобикалят, толкова повече поводи за раздразнителност в даден момент. И пак - въпрос на характер. Много рядко ми се е налагало да се "укротявам". Просто защото при мен рядко нещата ескалират до такава степен. Не задържам нищо в себес си, което на по-късен етап да се натрупа и да изригне до такава степен, че да се стигне до скандали. Казвам си всичко в момента на възникване, за да не ми тежи после. Пък, на който му харесва. Хубавото е, че колектива, с който работех преди да изляза в майчинство, ме разбираха и толерират тази черта на характера ми. Съответно, проблеми нула. За което съм благодарна, разбира се. Но пак, работейки с хора, отчетох факта, че не всеки постъпва така. Има хора, които таят всичко до момент, в който става непоносимо и избухват дори за неща със задна дата. Отново - въпрос на характер. Майка ми има една много хубава приказка, която често повтаря: "Да си перде в тоя живот е талант, с който се раждаш. Не може да не ти пука, ако отвъте всичко ври и кипи в емоции."

Търся начин.
Не съм го намерила.
Може би до някъде с идеи за пътуване се 'укротявам'.
И разни покупки.
Харесвам си работата. Колегите...Нужно ли е? Тъпо ми е, че нямам 'приятел', да споделим една обедна почивка. Всеки се е затворил в себе си. Всеки действа сам за себе си. Егоизмът е пълен. В резултат на това ми се иска промяна. Но си давам сметка, че на ново място, след време, може би ще е същото. Не бих рискувала да напусна, при положение, че нямам друго място. Пък и не ми се тръгва от начало. Въобще...
Иначе имам идея къде бих искал да работя.

  За да се чувстваш така, вероятно грешката е в тебе. Работата си е работа - човек не може да работи добре в колектив, ако не е компромисен и не може да се съобразява.
 

Дааа, напълно съм съгласна компромисите са нужни, когато става въпрос за отношения с други хора.
Но и те трябва да имат граници.

Не знам къде е грешката.
И дали има такава.
Събрани сме хора, всеки със своите особености и характер.