Каквото и обяснение да дадем най-важното, както пише и Tali Dan, е да не показваме, че ни е страх и да говорим за смъртта като за нещо нормално. На мен ме трябваха много години, за да разбера, че смъртта не е толкова страшна и нелогична, и че с нея свършва само моята приказка, но животът продължава.
- Публикувана: 5 март 2006, 22:44 ч.
- Последно мнение: 9 март 2006, 21:32 ч.
`Мамо, аз ще почина ли...`
Рано, или късно, всички деца стигат до тази тема. Мисля, че трябва да говорим с тях за това, както и за много други "възрастни" грижи спокойно. В ранната възраст естествено ангелите и красивите приказки много помагат. Но избягването на разговора или рязкото прекъсване, както и задълбочаването в подробности може да има обратен ефект. Мисля, че всяка майка, познавайки детето си може да намери най верния тон и обяснение. За съжаление готови схеми няма. Като се замислих, установих че всяко от трите ми деца по различно време и повод отвори тази тема и по различен начин си справихме с нея...
Мисля, че е много важно как самите родители възприемат смъртта - аз лично не се страхувам и често мисля, че мога да умра - определям се като православна християнка, това влияе на разбирането ми също. Мисля си също, че съм преживяла много прекрасни неща, вярвам, че в друг живот ще се срещна със скъпите си хора - затова смъртта не ме плаши. Това бих обяснила и на децата си, а също и че човек умира когато се чувства уморен от живота, когато усеща, че е изживял всичко, което е искал - това също го вярвам. Според мен раздялата с близък човек, с когото обичаме да общуваме и сме привързани към него, фактът, че няма да е край нас и да чувстваме обичта му - това прави смъртта тежка, а за самият човек тя не е страшна.
Ан Бакюс препоръчва да се казва истината. Че смъртта е като сън, в който не сънуваме.
А това ли е истината?
Защото да ти кажа честно моите родители точно така ми го обясниха и това ми се видя най-страшното нещо. Никога няма да забравя как се опитвах да стоя със отворени очи в тъмното и да си представям, че спя, но не сънувам. В малката ми детска глава нямаше по-ужасно нещо от това, като се има предвид, че за децата сънят играе много голяма роля и че на тази втзраст понякога е трудно да различиш сън от реалност.И в резултат на това обяснение много дълго време ме беше страх от смъртта.
Това не означава, че аз самата знам със сигурност как да го обясня, но мисля, че трябва да е по-нестрашно. /да си представяме ако сме деца как би ни звучало, не знам.../
Ан Бакюс препоръчва да се казва истината. Че смъртта е като сън, в който не сънуваме.
А това ли е истината?
...Можем напълно основателно да кажем, че смъртта присъства в живота на детето от най-ранна възраст. То иска да пита и не го прави, защото разбира, че това ви притеснява. За това не пропускайте следващата възможност (а те не са малко) да предизвикате неговите въпроси и да разговаряте с него за смъртта.
Как да говорите за нея? Възможно най-естествено и без да предавате своето безпокойство на детето. То се нуждае от прости, конкретни и успокоителни отговори. Необходима му е преди всичко истината: кажете му я без заобикалки. Баба не е "заминала на дълго пътешествие", котето не е "отлетяло на небето", те просто са мъртви. Детето няма конкретни отправни точки, но има богато въображение, за това неговите представи за истината ще бъдат по-лоши от самата истина. За това му казвайте истината, без разбира се да навлизате в подробности, но и без да се измъквате от конкретните въпроси. Обяснете на детето собствените си религиозни или философски вярвания, ако това ви помага, като правите разлика между вяра и действителност: Когато човек умре, той никога повече не се връща на земята в същия вид, но аз като християнин/ будист/ мюсулманин/ евреин... вярвам, че...
Що е смърт? Това е състояние, при което човек не мърда, не мисли, не страда повече. Сякаш спи дълбоко, но не диша и не се събужда...
Чудила съм се какво ще и кажа. Мисля си, че ще и кажа - "да, ще умра, и ти също и така трябва да бъде, но това ще бъде много по-нататък. Докато сме тук, ще се обичаме и ще си играем, и всичко останало." Усещането за заедност, за това, че ще ме има винаги до себе си, смятам, не идва с обяснения. Аз нямам специално някакъв страх от смъртта, тя е естествена и това я прави добра. Но някои хора имат такъв страх и в крайна сметка живеят с него. Ако детето ми има подобно на моето светоусещане, смятам няма нужда да обяснявам подробности или да създавам приемлив облик на нечия липса. И двете ми баби починаха в разстояние на половин година, Ида ги помни още и понякога ги споменава, прави се на "баба Динче" и куцука с една пръчка, вместо бастун. Все някога ще ме пита къде са... не смятам, че нещо ще и стане ясно, каквото и да и кажа, по-скоро добре е да свикне, че доста неща в живота са неясни и в това няма нищо лошо или страшно.
РЕНИ, съгласна съм с авторката за това, че изказвания от рода на "баба е заминала на дълго пътешествие" или "някой е отлетял на небето" не са добра идея,още повече че на тази възраст децата възприемат такива неща доста буквално, а така те граничат с лъжа /котето не е излетяло.../. Съгласна съм, че трябва да се казва истината. Просто самото изказване , че това е "състояние, при което човек не мърда, не мисли, не страда повече.Сякаш спи дълбоко, но не диша и не се събужда повече..." също звучи МНОГО старшно. Както казах, на тази възраст децата са буквалисти и представата за това описание е зловеща. Казвам го от личен опит.Това не означава да ги лъжем, просто по-леко да им го разказваме. Не знам, но варианта да се разкаже като някаква приказка може би не е лош.Сега ми хрумна, но не съм измислила приказката 
Отдавна сме разнищили въпроса - такъв, какъвто е. Смятам, че децата не трябва да се лъжат. Разбира се, не е редно и да се плашат. Това, със съня и на мен ми звучи страшно, но да имаме предвид, че децата не приемат толкова драматично нещата, както го правим ние.
Единствената "по-тежка" реакция беше една вечер, когато Самуил се разплака и каза: "Когато умра, Мечо и Кучо много ще ми липсват".
Е, тук вече се затрудних. 
Единствената "по-тежка" реакция беше една вечер, когато Самуил се разплака и каза: "Когато умра, Мечо и Кучо много ще ми липсват".
Е, тук вече се затрудних.