Много пъти съм виждал добри откъм композиция пейзажни снимки, чийто потенциал, за съжаление, е пропилян – къде от неправилни настройки, къде от лошата светлина, в която са снимани. В тази статия ще се опитам да ви дам някои практически съвети, които ще подобрят шансовете ви да се върнете вкъщи с хубави снимки.
1. Първото и най-важно правило на пейзажната фотография е да съблюдавате светлината. Тя е най-важна за създаването на чувство за дълбочина в снимката. Снимките са двуизмерни, за разлика от света, който виждат очите ни, и светлината играе важна роля за придаване на обем на иначе плоската снимка. Снимането през най-светлата част от деня (на обяд или ранния следобeд) води до почти равномерно осветление, къси сенки и малък обем.
Именно затова професионалните фотографи и запалените любители снимат предимно изгреви и залези. Тогава светлината може да превърне и най-скучния сюжет в шедьовър. Сенките са дълбоки и дълги и това води до усещане за пространственост. Отделно карамелените цветове в облаците създават особено усещане и настроение.
Винаги, когато се запътя към конкретно място, което съм си избрал да снимам, и срещна хората по пътя си, те се учудват по кое време отивам натам. Това важи особено за залезите в планината. Когато аз се качвам да снимам, повечето хора си тръгват, не разбирайки, че изпускат най-добрите моменти и преживявания. Когато слънцето се спуска към хоризонта и покрива всичко в карамелена премяна, когато угасне и последната светлина и почувстваш колко си малък и незначителен пред мощта на природата. Дори и човек да не е запален по фотографията, не може да се нарече истински турист, ако не е станал свидетел на поне един изгрев или залез на някое специално място.
Истината е, че без трудности няма как да се направят хубави снимки. Затова се изисква планиране (по кое време на деня да отидем, в кой сезон, каква гледна точка ще е подходяща) и да не се страхувате от ходене. Понякога трябва да се отиде няколко пъти до определена дестинация, за да се проучи теренът и да се хване точният момент. Може да забравите, че на повечето места ще пристигнете с кола, ще слезете от нея и ще започнете на мига да правите шедьоври. Трябва да обходите терена, за да намерите най-добрата гледна точка и композиция. Аз често, след като намеря такова място, опъвам статива, тествам настройките на експонацията и изчакват точния момент. Понякога това може да отнеме половин час и повече.
Така че, ако мислите, че ще отидете за първи път на някое красиво място по времето, в което ходят всички туристи (т.е. по обяд), и ще направите веднага хубави снимки, помислете пак.
2. Освен снимането по изгрев или залез, много важно условие за запомняща се снимка е и това да уловим интересен момент. Например вдигащи се мъгли, огрeни от слънцето, преливащи през върховете на планината облаци и др.
Понякога това може да доведе до по-интересна снимка, отколкото един обикновен залез.
Естествено, ако съчетаете и двете, е най-добре, но за това се иска търпение, постоянство и – най-вече – късмет.
Композицията също е много важна. Най-честата грешка на начинаещите е да поставят хоризонта в средата. Разбира се, понякога става интересна снимка, но в повечето случаи е скучно кадриране. Хубаво е да подчертаем важния елемент в снимката. Ако на земята се случва нещо интересно или ни е по-важна от композиционна гледна точка, е добре да включим повече от нея в кадър.
Ако пък небето е по-интересно, защо да не наблегнем на него?
Също така, ако снимаме с широкоъгълен обектив, е добре да имаме нещо на преден план, което да подчертае перспективата и дълбочината в снимката. Понякога може да е водеща линия, понякога може да е човешка фигура. Винаги такива снимки имат по-особено усещане.
3. Следващото важно правило е да използваме статив винаги, когато е възможно. Разбира се, стативът донякъде ограничава свободата на композицията и съм сигурен, че има стотици примери за чудесни пейзажни снимки, заснети от ръка. Но ако подхождате сериозно към това хоби/професия и искате да изстискате възможно най-доброто от вашия фотоапарат, стативът е задължителен аксесоар. По мое мнение тези с ябълковидна глава са по-подходящи за пейзажна фотография, тъй като позволяват по-бързо настройване.
Това, за което ви помага стативът, е най-вече за рязкостта на вашите снимки. Ако снимате по залез/изгрев, скоростта на затвора обикновено е под 1/30 сек (заради по-слабата светлина). Може да си помислите: „Какво толкова, ще вдигна малко ISO-то и пак ще си снимам от ръка.“. Проблемът с това е, че по-високото ISO обикновено означава и повече шум в снимката, по-малко тонални преходи, по-малко възможност за последваща обработка.
Понякога се налага пък да снимаме на ниска скорост заради изискванията ни към крайния резултат в снимката (да размажем водата като коприна, да хванем движение в облаците и т.н.).
При съвременните фотоапарати с голяма разделителна способност (между 20MP и 36MP) всяко трепване на ръката се отразява в снимката и намалява рязкостта и резолюцията. Разбира се, трепването няма да влоши снимката повече, отколкото ако сензорът беше 12MP. Въпреки това, ако искаме реално да се възползваме от по-голямата резолюция (иначе за какво ще си купуваме такъв фотоапарат?), трябва да сме далеч по-внимателни как снимаме, в сравнение с преди.
В зависимост от това с какъв фотоапарат, обектив, статив снимаме, понякога пак може да има леко размазване в снимката, въпреки че сте на статив. По-долу ще изброя възможните причини:
1) Трепване, породено от огледалото/затвора.
При определени скорости на затвора самото механично движение на огледалото и затвора създава достатъчно трептене, за да се появи в снимката във вид на motion blur (размазване от трепване). Дори леко забележимо, това автоматично сваля разделителната способност и рязкостта.
Ако си мислите, че това важи само за DSLR фотоапаратите, се заблуждавате. Безогледалните също имат затвор, който показва подобен „дефект“ при някои скорости. Може да се каже, че дори е по-засилен, тъй като теглото на фотоапарата е много по-малко и не абсорбира „шока“ от движението на затвора така добре.
Ефектът е забележим повече с по-дългофокусните обективи, но въпреки това понякога се забелязва и при широкоъгълните.
Начините да избегнем това са два:
а) при DSLR-ите има опция, която се нарича Mirror Lockup. При включването ѝ се случва следното: когато натиснете спусъка един път, фотоапаратът просто вдига огледалото, без да прави снимка. При второ натискане се отваря затворът и апаратът прави самата снимка. Това забавяне е достатъчно, за да затихнат всички вибрации от движението.
б) много DSLR-и от последните години, а и някои безогледални фотоапарати, имат възможност и да използват „електронно първо перде“. Тази опция е активна обикновено само в Live View режим (т.е., когато композирате през LCD екрана на апарата). Когато фотоапаратът няма тази функция, при натискането на спусъка, за да направите снимка, затворът първо се спуска и прекратява Live View-то. През това време сензорът се ресетва, затворът се отваря, за да направи същинската снимка, и след това отново се затваря. Когато обаче апаратът разполага с нея, за старт на експонацията няма нужда от спускане на затвора, като по този начин значително се намаляват вибрациите. Това спомага за получаване на много по-резки снимки и, веднъж като свикнете с това и видите разликата, ви гарантирам, че няма да се върнете назад.
2) Втората причина за получаване на motion blur е, ако използваме обектив със стабилизация и сме сложили апарата на статив, без да я изключим. Механизмът на стабилизацията започва да „търси“ движение, което да компенсира и самият той го поражда, деградирайки рязкостта на снимката.
3) Третата причина е вятърът. Ако стативът ви не е от най-стабилните и вятърът е много бурен, напълно е възможно да получите размазване. Решението е да си вземете по-стабилен статив или да осигурите на вашия някаква преграда от вятъра. Също така някои стативи имат в долната си част кука, която позволява да закачите тежест за допълнителна стабилизация.
Както видяхте, снимането със статив е незаменимо, ако искаме да извлечем максималната рязкост и детайл от сензора на фотоапарата. Дори на пръв погледа да не виждате загубата им, ако направите един контролиран тест и видите колко по-рязка е снимката, ще съжалявате, че не сте снимали по-рано със статив.
4. Освен стабилната опора, много важно условие за максимална рязкост е точният фокус. Дори съвсем леко избягал фокус може да е разликата между рязка и „мазна“ снимка. Ако си мислите, че фокусирането с широкоъгълни обективи е по-лесно, се лъжете. Дори при тях сгрешеният с малко фокус се вижда веднага, ако погледнете снимката с по-голямо увеличение. Моето решение е да снимам с ръчен фокус, през Live View, с увеличение 10x на превюто. По този начин мога да фокусирам много прецизно, където поискам.
При фокусирането с ултраширокоъгълните обективи има още една особеност. Фокусната равнина, която по принцип трябва да е плоска и успоредна на сензора, при тези обективи много често е изкривена. Реално един такъв обектив може да се каже, че разполага с две равнини за фокуса. Това означава, че ако фокусирате пейзаж по някакъв обект в центъра на кадъра, ъглите най-вероятно няма да са съвсем на фокус и ще изглеждат размазани. Това може да ви доведе до заключението, че обективът е некачествен. Това обаче не е съвсем така. Просто фокусната равнина за ъглите е изместена по-близо или по-далеч от тази за центъра (в зависимост от обектива).
От горната диаграма можете да добиете представа какво точно става. Понякога тази разлика може да се компенсира със затварянето на блендата и увеличената дълбочина на рязкост, но не винаги. В някои случаи разликата е толкова голяма, че дори при бленда f/16 ъглите пак ще са извън фокус.
Това също си има донякъде решение. За целта е най-удобно да се снима със статив.
а) Активирате Live View
б) премествате зоната за фокусиране някъде на около 2/3 от центъра на изображението и увеличавате превюто на 10х
в) фокусирате ръчно там и затваряте блендата на f/8, f/11
Това в повечето случаи ще ви гарантира почти еднаква рязкост по целия кадър и може да изстискате максимума от един широкоъгълен обектив.
5. Освен точния фокус и разклащането, най-големият враг на рязкостта е дифракцията. Няма да се спирам подробно на това какво представлява, тъй като вече съм писал подробна статия, която може да прочетете тук.
Най-общо казано, дифракцията „изяжда“ финия детайл в снимките при прекалено затваряне на блендата. Дълбочината на рязкост се увеличава при затварянето ѝ, но това, което се намира във фокусираната зона, става по-меко и финият детайл изчезва.
Понякога снимането на затворени бленди е неизбежно поради чисто композиционни причини.
Например, ако имаме обект, който е в голяма близост до обектива и запълва предния план, и искаме едновременно и той, и фонът да са на фокус. Тогава дори f/16 може да не е достатъчно, за да вкараме всичко на фокус и трябва да прибегнем към f/22 или по-затворени бленди. Това означава, че правим голям, да не кажа огромен, компромис с качеството, за сметка на увеличената дълбочина на рязкост.
Красотата на цифровата фотография е, че предлага решения на множество проблеми, които в миналото са били немислими. Проблемът с дифракцията и дълбочината на рязкост също има своето, макар и не толкова елегантно, решение, а именно focus stacking.
Отново няма да се спирам подробно – повече може да прочетете тук.
Най-общо казано, този метод ни позволява да съберем във Photoshop (или друг обработващ софтуер) две снимки, които са фокусирани в различни равнини, и да получим снимка с фокус навсякъде (както наблизо, така и в далечината), без да използваме прекалено затворени бленди. Методът се използва най-често при макрофотографията, но при пейзажите също е полезен.
В горния пример за първия кадър съм фокусирал по планината на заден фон, а за втория – по цветчетата на преден план. След събиране на двете снимки във Photoshop можем да получим кадър, в който всичко да е на фокус, дори при бленда 11, и въпреки че цветята са на сантиметри от челната леща на обектива.
5. Сложните светлинни ситуации при снимане на залез/изгрев често могат да подлъжат меренето на фотоапарата. По принцип меренето на почти всички фотоапарати е калибрирано по 18% (12.5%) сиво, т.е., ако насочите апарата към някакъв тъмен или почти черен обект, той ще се опита да преекспонира, за да предаде черното като 18% сиво. По същия начин, ако го насочите към нещо много светло, той ще се опита да недоекспонира и да го предаде в снимката като 18% сиво. Много от съвременните фотоапарати разполагат с по-сложни светломери, които могат да различават цветове, дори да засичат човешки лица и апаратът да експонира по тях, но въпреки всичко основният принцип на работа е същият.
По време на залез/изгрев често контрастът между небето и земята е много голям и фотоапаратът няма как да се справи сам и да експонира правилно.
Когато снимам пейзажи, особено в планината, където често съм вървял в продължение на часове, за да стигна до определено място, гледам да се подсигуря максимално и снимам в режим bracketing.
Това е режим, при който фотоапаратът прави последователно три или повече снимки с различни настройки на експонация. Ако вземем за пример три снимки, тогава първата е с нормална експонация (според фотоапарата), втората е по-тъмна (така че да не се губят детайли в светлите области) и третата е по-светла (за повече информация в тъмните участъци). Стъпката между отделните снимки се задава в настройките. Установил съм, че обикновено един стоп е достатъчен.
По този начин съм сигурен, че когато се прибера в къщи, ще имам снимки, които са с коректна експонация и позволяват да се извади максимално много информация от тъмното и светлото.
Снимането на пейзажи е по–скоро самотна дейност, но с плюса, че позволява на човек да изчисти мозъка си от всички злободневни проблеми и да се съсредоточи в хобито си. Пейзажите изискват пълна отдаденост за постигане на желаните резултати, но гарантирам ви, че си заслужава. Ще станете свидетели на страхотни гледки и моменти, които иначе никога не бихте видели.
Успех и на фокус!
Текст и материали:
Неделчо Кадиев
1. Първото и най-важно правило на пейзажната фотография е да съблюдавате светлината. Тя е най-важна за създаването на чувство за дълбочина в снимката. Снимките са двуизмерни, за разлика от света, който виждат очите ни, и светлината играе важна роля за придаване на обем на иначе плоската снимка. Снимането през най-светлата част от деня (на обяд или ранния следобeд) води до почти равномерно осветление, къси сенки и малък обем.
Именно затова професионалните фотографи и запалените любители снимат предимно изгреви и залези. Тогава светлината може да превърне и най-скучния сюжет в шедьовър. Сенките са дълбоки и дълги и това води до усещане за пространственост. Отделно карамелените цветове в облаците създават особено усещане и настроение.
Винаги, когато се запътя към конкретно място, което съм си избрал да снимам, и срещна хората по пътя си, те се учудват по кое време отивам натам. Това важи особено за залезите в планината. Когато аз се качвам да снимам, повечето хора си тръгват, не разбирайки, че изпускат най-добрите моменти и преживявания. Когато слънцето се спуска към хоризонта и покрива всичко в карамелена премяна, когато угасне и последната светлина и почувстваш колко си малък и незначителен пред мощта на природата. Дори и човек да не е запален по фотографията, не може да се нарече истински турист, ако не е станал свидетел на поне един изгрев или залез на някое специално място.
Истината е, че без трудности няма как да се направят хубави снимки. Затова се изисква планиране (по кое време на деня да отидем, в кой сезон, каква гледна точка ще е подходяща) и да не се страхувате от ходене. Понякога трябва да се отиде няколко пъти до определена дестинация, за да се проучи теренът и да се хване точният момент. Може да забравите, че на повечето места ще пристигнете с кола, ще слезете от нея и ще започнете на мига да правите шедьоври. Трябва да обходите терена, за да намерите най-добрата гледна точка и композиция. Аз често, след като намеря такова място, опъвам статива, тествам настройките на експонацията и изчакват точния момент. Понякога това може да отнеме половин час и повече.
Така че, ако мислите, че ще отидете за първи път на някое красиво място по времето, в което ходят всички туристи (т.е. по обяд), и ще направите веднага хубави снимки, помислете пак.
2. Освен снимането по изгрев или залез, много важно условие за запомняща се снимка е и това да уловим интересен момент. Например вдигащи се мъгли, огрeни от слънцето, преливащи през върховете на планината облаци и др.
Понякога това може да доведе до по-интересна снимка, отколкото един обикновен залез.
Естествено, ако съчетаете и двете, е най-добре, но за това се иска търпение, постоянство и – най-вече – късмет.
Композицията също е много важна. Най-честата грешка на начинаещите е да поставят хоризонта в средата. Разбира се, понякога става интересна снимка, но в повечето случаи е скучно кадриране. Хубаво е да подчертаем важния елемент в снимката. Ако на земята се случва нещо интересно или ни е по-важна от композиционна гледна точка, е добре да включим повече от нея в кадър.
Ако пък небето е по-интересно, защо да не наблегнем на него?
Също така, ако снимаме с широкоъгълен обектив, е добре да имаме нещо на преден план, което да подчертае перспективата и дълбочината в снимката. Понякога може да е водеща линия, понякога може да е човешка фигура. Винаги такива снимки имат по-особено усещане.
3. Следващото важно правило е да използваме статив винаги, когато е възможно. Разбира се, стативът донякъде ограничава свободата на композицията и съм сигурен, че има стотици примери за чудесни пейзажни снимки, заснети от ръка. Но ако подхождате сериозно към това хоби/професия и искате да изстискате възможно най-доброто от вашия фотоапарат, стативът е задължителен аксесоар. По мое мнение тези с ябълковидна глава са по-подходящи за пейзажна фотография, тъй като позволяват по-бързо настройване.
Това, за което ви помага стативът, е най-вече за рязкостта на вашите снимки. Ако снимате по залез/изгрев, скоростта на затвора обикновено е под 1/30 сек (заради по-слабата светлина). Може да си помислите: „Какво толкова, ще вдигна малко ISO-то и пак ще си снимам от ръка.“. Проблемът с това е, че по-високото ISO обикновено означава и повече шум в снимката, по-малко тонални преходи, по-малко възможност за последваща обработка.
Понякога се налага пък да снимаме на ниска скорост заради изискванията ни към крайния резултат в снимката (да размажем водата като коприна, да хванем движение в облаците и т.н.).
При съвременните фотоапарати с голяма разделителна способност (между 20MP и 36MP) всяко трепване на ръката се отразява в снимката и намалява рязкостта и резолюцията. Разбира се, трепването няма да влоши снимката повече, отколкото ако сензорът беше 12MP. Въпреки това, ако искаме реално да се възползваме от по-голямата резолюция (иначе за какво ще си купуваме такъв фотоапарат?), трябва да сме далеч по-внимателни как снимаме, в сравнение с преди.
В зависимост от това с какъв фотоапарат, обектив, статив снимаме, понякога пак може да има леко размазване в снимката, въпреки че сте на статив. По-долу ще изброя възможните причини:
1) Трепване, породено от огледалото/затвора.
При определени скорости на затвора самото механично движение на огледалото и затвора създава достатъчно трептене, за да се появи в снимката във вид на motion blur (размазване от трепване). Дори леко забележимо, това автоматично сваля разделителната способност и рязкостта.
Ако си мислите, че това важи само за DSLR фотоапаратите, се заблуждавате. Безогледалните също имат затвор, който показва подобен „дефект“ при някои скорости. Може да се каже, че дори е по-засилен, тъй като теглото на фотоапарата е много по-малко и не абсорбира „шока“ от движението на затвора така добре.
Ефектът е забележим повече с по-дългофокусните обективи, но въпреки това понякога се забелязва и при широкоъгълните.
Начините да избегнем това са два:
а) при DSLR-ите има опция, която се нарича Mirror Lockup. При включването ѝ се случва следното: когато натиснете спусъка един път, фотоапаратът просто вдига огледалото, без да прави снимка. При второ натискане се отваря затворът и апаратът прави самата снимка. Това забавяне е достатъчно, за да затихнат всички вибрации от движението.
б) много DSLR-и от последните години, а и някои безогледални фотоапарати, имат възможност и да използват „електронно първо перде“. Тази опция е активна обикновено само в Live View режим (т.е., когато композирате през LCD екрана на апарата). Когато фотоапаратът няма тази функция, при натискането на спусъка, за да направите снимка, затворът първо се спуска и прекратява Live View-то. През това време сензорът се ресетва, затворът се отваря, за да направи същинската снимка, и след това отново се затваря. Когато обаче апаратът разполага с нея, за старт на експонацията няма нужда от спускане на затвора, като по този начин значително се намаляват вибрациите. Това спомага за получаване на много по-резки снимки и, веднъж като свикнете с това и видите разликата, ви гарантирам, че няма да се върнете назад.
2) Втората причина за получаване на motion blur е, ако използваме обектив със стабилизация и сме сложили апарата на статив, без да я изключим. Механизмът на стабилизацията започва да „търси“ движение, което да компенсира и самият той го поражда, деградирайки рязкостта на снимката.
3) Третата причина е вятърът. Ако стативът ви не е от най-стабилните и вятърът е много бурен, напълно е възможно да получите размазване. Решението е да си вземете по-стабилен статив или да осигурите на вашия някаква преграда от вятъра. Също така някои стативи имат в долната си част кука, която позволява да закачите тежест за допълнителна стабилизация.
Както видяхте, снимането със статив е незаменимо, ако искаме да извлечем максималната рязкост и детайл от сензора на фотоапарата. Дори на пръв погледа да не виждате загубата им, ако направите един контролиран тест и видите колко по-рязка е снимката, ще съжалявате, че не сте снимали по-рано със статив.
4. Освен стабилната опора, много важно условие за максимална рязкост е точният фокус. Дори съвсем леко избягал фокус може да е разликата между рязка и „мазна“ снимка. Ако си мислите, че фокусирането с широкоъгълни обективи е по-лесно, се лъжете. Дори при тях сгрешеният с малко фокус се вижда веднага, ако погледнете снимката с по-голямо увеличение. Моето решение е да снимам с ръчен фокус, през Live View, с увеличение 10x на превюто. По този начин мога да фокусирам много прецизно, където поискам.
При фокусирането с ултраширокоъгълните обективи има още една особеност. Фокусната равнина, която по принцип трябва да е плоска и успоредна на сензора, при тези обективи много често е изкривена. Реално един такъв обектив може да се каже, че разполага с две равнини за фокуса. Това означава, че ако фокусирате пейзаж по някакъв обект в центъра на кадъра, ъглите най-вероятно няма да са съвсем на фокус и ще изглеждат размазани. Това може да ви доведе до заключението, че обективът е некачествен. Това обаче не е съвсем така. Просто фокусната равнина за ъглите е изместена по-близо или по-далеч от тази за центъра (в зависимост от обектива).
От горната диаграма можете да добиете представа какво точно става. Понякога тази разлика може да се компенсира със затварянето на блендата и увеличената дълбочина на рязкост, но не винаги. В някои случаи разликата е толкова голяма, че дори при бленда f/16 ъглите пак ще са извън фокус.
Това също си има донякъде решение. За целта е най-удобно да се снима със статив.
а) Активирате Live View
б) премествате зоната за фокусиране някъде на около 2/3 от центъра на изображението и увеличавате превюто на 10х
в) фокусирате ръчно там и затваряте блендата на f/8, f/11
Това в повечето случаи ще ви гарантира почти еднаква рязкост по целия кадър и може да изстискате максимума от един широкоъгълен обектив.
5. Освен точния фокус и разклащането, най-големият враг на рязкостта е дифракцията. Няма да се спирам подробно на това какво представлява, тъй като вече съм писал подробна статия, която може да прочетете тук.
Най-общо казано, дифракцията „изяжда“ финия детайл в снимките при прекалено затваряне на блендата. Дълбочината на рязкост се увеличава при затварянето ѝ, но това, което се намира във фокусираната зона, става по-меко и финият детайл изчезва.
Понякога снимането на затворени бленди е неизбежно поради чисто композиционни причини.
Например, ако имаме обект, който е в голяма близост до обектива и запълва предния план, и искаме едновременно и той, и фонът да са на фокус. Тогава дори f/16 може да не е достатъчно, за да вкараме всичко на фокус и трябва да прибегнем към f/22 или по-затворени бленди. Това означава, че правим голям, да не кажа огромен, компромис с качеството, за сметка на увеличената дълбочина на рязкост.
Красотата на цифровата фотография е, че предлага решения на множество проблеми, които в миналото са били немислими. Проблемът с дифракцията и дълбочината на рязкост също има своето, макар и не толкова елегантно, решение, а именно focus stacking.
Отново няма да се спирам подробно – повече може да прочетете тук.
Най-общо казано, този метод ни позволява да съберем във Photoshop (или друг обработващ софтуер) две снимки, които са фокусирани в различни равнини, и да получим снимка с фокус навсякъде (както наблизо, така и в далечината), без да използваме прекалено затворени бленди. Методът се използва най-често при макрофотографията, но при пейзажите също е полезен.
В горния пример за първия кадър съм фокусирал по планината на заден фон, а за втория – по цветчетата на преден план. След събиране на двете снимки във Photoshop можем да получим кадър, в който всичко да е на фокус, дори при бленда 11, и въпреки че цветята са на сантиметри от челната леща на обектива.
5. Сложните светлинни ситуации при снимане на залез/изгрев често могат да подлъжат меренето на фотоапарата. По принцип меренето на почти всички фотоапарати е калибрирано по 18% (12.5%) сиво, т.е., ако насочите апарата към някакъв тъмен или почти черен обект, той ще се опита да преекспонира, за да предаде черното като 18% сиво. По същия начин, ако го насочите към нещо много светло, той ще се опита да недоекспонира и да го предаде в снимката като 18% сиво. Много от съвременните фотоапарати разполагат с по-сложни светломери, които могат да различават цветове, дори да засичат човешки лица и апаратът да експонира по тях, но въпреки всичко основният принцип на работа е същият.
По време на залез/изгрев често контрастът между небето и земята е много голям и фотоапаратът няма как да се справи сам и да експонира правилно.
Когато снимам пейзажи, особено в планината, където често съм вървял в продължение на часове, за да стигна до определено място, гледам да се подсигуря максимално и снимам в режим bracketing.
Това е режим, при който фотоапаратът прави последователно три или повече снимки с различни настройки на експонация. Ако вземем за пример три снимки, тогава първата е с нормална експонация (според фотоапарата), втората е по-тъмна (така че да не се губят детайли в светлите области) и третата е по-светла (за повече информация в тъмните участъци). Стъпката между отделните снимки се задава в настройките. Установил съм, че обикновено един стоп е достатъчен.
По този начин съм сигурен, че когато се прибера в къщи, ще имам снимки, които са с коректна експонация и позволяват да се извади максимално много информация от тъмното и светлото.
Снимането на пейзажи е по–скоро самотна дейност, но с плюса, че позволява на човек да изчисти мозъка си от всички злободневни проблеми и да се съсредоточи в хобито си. Пейзажите изискват пълна отдаденост за постигане на желаните резултати, но гарантирам ви, че си заслужава. Ще станете свидетели на страхотни гледки и моменти, които иначе никога не бихте видели.
Успех и на фокус!
Текст и материали:
Неделчо Кадиев
. 