- Публикувана: 19 фев. 2015, 23:53 ч.
- Последно мнение: 26 март 2015, 08:26 ч.
Страх?
Много ме е страх даже. От собствената ми смърт. Не от самия процес на умиране и евентуално свързаната с него болка и неразположение. Ужасно ме е страх, че няма кой да се грижи за децата ми ако умра. Преди не съм мислила по въпроса. Но откакто родих много често мисля за това. Още докато раждах, на операционната маса, това ми беше първата мисъл - че сега вече не трябва да умирам. 
И от тогава до сега, вече 6 год непрекъснато се страхувам да не умра. Заради децата. Въпреки че няма причина да се очаква, че ще умра по-рано от нормалното, най-малкото нещо да ме заболи това ми е първата мисъл. Започвам да откачам сигурно вече. 
Има си и предимства тая лудост де. Сега живея много по-здравословно - храня се здравословно, отслабвам, алкохол почти не пия, карам внимателно, не се ядосвам....
И от тогава до сега, вече 6 год непрекъснато се страхувам да не умра. Заради децата. Въпреки че няма причина да се очаква, че ще умра по-рано от нормалното, най-малкото нещо да ме заболи това ми е първата мисъл. Започвам да откачам сигурно вече. Има си и предимства тая лудост де. Сега живея много по-здравословно - храня се здравословно, отслабвам, алкохол почти не пия, карам внимателно, не се ядосвам....
Защо ми трябваше да влизам в тази тема? От известно време само за тези неща мисля и да, страх ме е, много. И от двете. Моето сигурно вече е вид психично разстройство. Не спирам да мисля за минаващото време, което върви ужасно бързо. Страх ме е от бъдещето. Животът започна да ми изглежда безсмислен и всички тия дреболии, с които хората се занимават ежедневно, ми се виждат безсмислени - защо са им? Всичко минава и се забравя толкова бързо! Самите ние сме едни прашинки във вятъра, както се пееше в една песен. Само едно е важното - че ще умрем и след 100 години никой и няма да ни помни, камо ли това, което сме правили... ох... отнесох се, но да, така е. Животът няма смисъл. И само като помисля колко за кратко сме тук, а после цяла вечност ни няма... ужасявам се, да. Дано все пак да има нещо там, отвъд.
Между другото с раждането на децата се раждат и страховете. След като станах майка започнах да се страхувам от какво ли не. Започна да ми прави впечатление, че злото всъщност не е само във филмите, че страданието е част от живота, че всъщност много малко зависи от мен. И други жени са ми споделяли, че при тях е така. Безгрижието и безумната смелост си отиват не с младостта, а с идването на отговорността към опазването на чуждия живот.
Страх ме е да не загубя близък. От моята собствена смърт не ме е страх, стига да е "с времето си", както казват бабите, лека и бърза ("дай Боже всекиму", пак както казват бабите). От старостта не се страхувам, стига да е достойна, по- възможност с не- много болежки. 
Виж, самотата си е за страхуване. Но......как да преодолеем страха си от неизбежното........ми живеем си живота, усмихваме се повече, правим каквото, считаме, че е редно, стараем се да не нараняваме никого, да обичаме повече децата/родителите/половинката си и да им го показваме по- често, и май колкото по- малко го мислим по- лесно ще е .......
Баба ми, когато усети, че си отива, ми каза "Странно е, цял живот съм се страхувала, че ще дойде такъв момент, а сега ми се струва толкова лесно. Човек не трябва да губи живота си в страх, а като му дойде времето.....толкова е просто и естествено...."
Така че, не го мислете толкова........каквото има да става, ще става
Виж, самотата си е за страхуване. Но......как да преодолеем страха си от неизбежното........ми живеем си живота, усмихваме се повече, правим каквото, считаме, че е редно, стараем се да не нараняваме никого, да обичаме повече децата/родителите/половинката си и да им го показваме по- често, и май колкото по- малко го мислим по- лесно ще е .......Баба ми, когато усети, че си отива, ми каза "Странно е, цял живот съм се страхувала, че ще дойде такъв момент, а сега ми се струва толкова лесно. Човек не трябва да губи живота си в страх, а като му дойде времето.....толкова е просто и естествено...."
Така че, не го мислете толкова........каквото има да става, ще става
Неизбежното не се преодолява, очаква се със страх. Въпросът е моментите на очакване да са по-редки от моментите на нехаене. Ако живеем в постоянно очакване на смъртта и загубата, животът губи смисъл, а за жалост има и такива хора.
Какъв е смисълът на живота?
От смъртта, моята собствена, не ме е страх - приемам я за нещо, което просто се случва и не зависи от мен по никакъв начин. Не ме е страх и от старостта - естествен етап от живота е.
Притеснявам се (не е страх в никакъв случай) за семейството си - би ми било много трудно да понеса загубата им.
Като цяло, според мен в това да живееш има доста по-страшни неща от смъртта, но пък и там е чара на битието ни - трябва да има с какво да се преборваме ежедневно
.
Опитвам се да живея с мисълта, че смъртта е неизбежна и може да почука на врата във всеки един момент, т.е. опитвам се да не оставям недовършени и недоизказани неща. За съжаление не винаги ми се получава, но когато успявам, усещам как животът ми се движи леко и сякаш всичко ми се случва от само себе си.
Притеснявам се (не е страх в никакъв случай) за семейството си - би ми било много трудно да понеса загубата им.
Като цяло, според мен в това да живееш има доста по-страшни неща от смъртта, но пък и там е чара на битието ни - трябва да има с какво да се преборваме ежедневно
.Опитвам се да живея с мисълта, че смъртта е неизбежна и може да почука на врата във всеки един момент, т.е. опитвам се да не оставям недовършени и недоизказани неща. За съжаление не винаги ми се получава, но когато успявам, усещам как животът ми се движи леко и сякаш всичко ми се случва от само себе си.
Защо ми трябваше да влизам в тази тема? От известно време само за тези неща мисля и да, страх ме е, много. И от двете. Моето сигурно вече е вид психично разстройство. Не спирам да мисля за минаващото време, което върви ужасно бързо. Страх ме е от бъдещето. Животът започна да ми изглежда безсмислен и всички тия дреболии, с които хората се занимават ежедневно, ми се виждат безсмислени - защо са им? Всичко минава и се забравя толкова бързо! Самите ние сме едни прашинки във вятъра, както се пееше в една песен. Само едно е важното - че ще умрем и след 100 години никой и няма да ни помни, камо ли това, което сме правили... ох... отнесох се, но да, така е. Животът няма смисъл. И само като помисля колко за кратко сме тук, а после цяла вечност ни няма... ужасявам се, да. Дано все пак да има нещо там, отвъд.
И аз съм имала такива дупки, в които съм била обсебена от същите мисли. Никакъв смисъл в нищо. "За какво си говорят тези хора? Пълни безсмислици! Всичките приказки са излишни. Какво правят? Защо? Как лети времето! Мога ли да направя нещо смислено докато съм тук или в един момент ще установя, че всичко е било напразно и не съм живяла истински докато съм вършила безсмислици... И т. н." Колкото повече задълбаваш, толкова по-зле. Казваш майната му и започваш да живееш! Не мислиш за тези неща нарочно. Налагаш си го. И в един момент са само някакви щрихи, някъде, в някое затънтено кътче на ума ти, които не си заслужават вниманието.
Неизбежното не се преодолява, очаква се със страх. Въпросът е моментите на очакване да са по-редки от моментите на нехаене. Ако живеем в постоянно очакване на смъртта и загубата, животът губи смисъл, а за жалост има и такива хора.
Какъв е смисълът на живота?