- Публикувана: 19 фев. 2015, 23:53 ч.
- Последно мнение: 26 март 2015, 08:26 ч.
Страх?
Не съм съгласна, Ън, че е страх от живота. Страх от смъртта е, защото смъртта слага край на живота и няма връщане назад. Може после да се преродиш сто пъти, ама голяма работа - пак няма да си в този живот, който е бил прекъснат от смъртта. И блуждаеща душа да си, като по филмите ако ще да си дух в апартамента, пак нищо не можеш да направиш, освен да стоиш и да гледаш безпомощно - животът ти ще е свършил, ти ще си престанала да съществуваш за този свят.
Ти говориш за страх от смъртта като факт, а от това твърде малко хора се боят. Защо? Защото почти генетично ни е заложена мисълта, че щом сме се родили, ще умрем, няма друга възможност. И тя вече е приета на подсъзнателно ниво. Страхът от загуба на уникалността на този ни точно живот занимава ума на единици хора. Има страх от преждевременна смърт, но това винаги е свързано с мисли за близките, които остават. Тоест част от страха от живота. Страхът от неизвестното, който може да доведе до нараняване и смърт...ми болката от раната, трудностите на лечението й и страха дали ще зарасне са отново неща, свързани пряко с живота и страхове, които се раждат около него. А страхът от смъртта, предизвикана по този начин, си е чист страх от преждевременна смърт и веднага извиква страхове за близките, за недовършената работа тук.
Супер, значи съм съвсем нормална! Би трябвало да съм се бъгнала в главата, ако не ме е страх от преждевременна смърт. А и да е временна, не знам досега човек(освен ако не страда от нечовешка болка или почти изцяло изключил), който да е казал "стига ми толкова живот, да взема да умирам".
Но не съм съгласна с твърдението ти, че е страх от живота. Има много други неща, които са страх от живота и не са свързани със смъртта, а с тривиални неща.
Но не съм съгласна с твърдението ти, че е страх от живота. Има много други неща, които са страх от живота и не са свързани със смъртта, а с тривиални неща.
Изобщо не съм съгласна, че страховете за последствията, произтичащи от смъртта на един човек (като например как ще се справят децата ми) са страх от живота. Те се асоциират със смъртта и пораждат страх именно от нея. Страхът е биохимична реакция на организма, която се задейства при някаква заплаха за него. Целта е да ни стимулира към реакция за съхранение на нашия живот, а не че самият страх е породен от него. Също така не мисля, че хората страхуващи се за уникалността на своя живот са единици. Хората се самоидентифицират като личности благодарение на заобикалящата ги среда и няма как страхът от това, че вече няма да ги има, да не се припокрива със загубата на всичко, свързано със съответната личност.
Аз лично не мога да се сетя за познат, който да не се страхува от смъртта. Аз също се страхувам. Естествено не живея с тази мисъл и не прекарвам дните си в излишни тревоги, но знам, че ако утре разбера, че дните ми са преброени страхът ще бъде неизбежен.
Аз лично не мога да се сетя за познат, който да не се страхува от смъртта. Аз също се страхувам. Естествено не живея с тази мисъл и не прекарвам дните си в излишни тревоги, но знам, че ако утре разбера, че дните ми са преброени страхът ще бъде неизбежен.
А болните от рак какво да кажат?Аз имам близък приятел.Обикаля света.Ходи на терапия.Рядко се самосъжалява.Другата ми позната почина.Никога не каза,че ще умре.Ходи на терапия.В един момент ,каза,че вече не иска да ходи.И за няма и месец почина.Остави дете 1 клас.
Страхът е дали децата ще се оправят,а не че хората ги е страх да умрат.То и като са живи родителите децата се провалят.Те хората затова и не рискуват.Не защото няма да се преборят с новите проблеми,а да не загубят това,което имат.Такива хора за мъртъвци ли да ги броим.Или просто страхът наистина присъства в живота им повече от необходимото.
Хипохондриците какви са?
Страхът е дали децата ще се оправят,а не че хората ги е страх да умрат.То и като са живи родителите децата се провалят.Те хората затова и не рискуват.Не защото няма да се преборят с новите проблеми,а да не загубят това,което имат.Такива хора за мъртъвци ли да ги броим.Или просто страхът наистина присъства в живота им повече от необходимото.
Хипохондриците какви са?
така си е, и пример за това са мотивите на половината от самоубийците - че нищо не ги задържа в живота, защото се чувстват ненужни. Други са самоубиват от срам пред близките, с мисълта, че присъствието им на този свят само наранява хората, които обичат, нещо като да искат да ги оттърват от себе си. Във втората група понякога са и хората, които са стигнали момента в болестта си, в която осъзнават, че грижата за тях е непосилна за близките им.
Човек може да изпитва страх без да го демонстрира. Хората обикновено се опитваме да контролираме чувствата си. Мой близък си отиде от рак преди няколко месеца. Не показа с нищо, че се страхува, дори издържа стоически на невероятни болки, но за хората, които бяхме около него страхът беше осезаем. Самият факт, че ни помоли да го закараме до Рилския манастир, при положение, че беше заклет атеист, говори за това, че човекът не може на 100% равнодушно да се примири със смъртта си и търси някаква надежда. Това няма нищо общо с патологичните случаи като хипохондриците. Не е нормално да прекарваме живота си в страх и в такива случаи естествено трябва да се търси специализирана помощ.
Самоубийците, които са показвали по разни филми също обикновено се тресат от страх докато набират кураж да натиснат спусъка например. Познат, доста възрастен с диагноза рак, се самоуби. След като видях как се отрази всичко това на роднините му си мисля, че всъщност това е доста егоистичен акт спрямо близките. У тях освен болката от загубата се поражда и чувство за вина, което много трудно може да се преодолее, при положение, че нещата са необратими.
Самоубийците, които са показвали по разни филми също обикновено се тресат от страх докато набират кураж да натиснат спусъка например. Познат, доста възрастен с диагноза рак, се самоуби. След като видях как се отрази всичко това на роднините му си мисля, че всъщност това е доста егоистичен акт спрямо близките. У тях освен болката от загубата се поражда и чувство за вина, което много трудно може да се преодолее, при положение, че нещата са необратими.
Познат, доста възрастен с диагноза рак, се самоуби. След като видях как се отрази всичко това на роднините му си мисля, че всъщност това е доста егоистичен акт спрямо близките. У тях освен болката от загубата се поражда и чувство за вина, което много трудно може да се преодолее, при положение, че нещата са необратими.
Какво не е егоистично - да умреш, виейки от болка с дни наред? Сигурно близките ще се чувстват по-добре?!
В конкретния случай е факт, че минаха няколко години от случката, но роднините не могат да я преодолеят. И като се има предвид, че човекът беше над 80 години и дори не беше все още в силни болки, си мисля, че ако си беше отишъл по естествен начин, те щяха отдавна да са се примирили със смъртта му. Друг фактор тук е, че когато почине някой, обикновено близките му намират утеха в религиозните вярвания за смъртта. Забелязвам, че дори хора, които не са вярващи спазват всички ритуали свързани с поклонение, погребение и т.н. Нашата църква заклеймява самоубийството и доколкото си спомням имаше някаква по-специфични ритуали при опелото. С други думи на роднините се отнема дори утехата за покой на душата, което ги измъчва допълнително.
Как да си отиде по естествен начин, с нечовешките болки ли? Спомняш ли си случая с мъжа на Мари - той си отиде по естествен начин предвид заболяването - в адски мъки, чудеха се как и откъде да намерят обезболяващи, защото има лимит.
Какво означава, че не му били много силни болките на онзи човек1 Кой решава кои болки са силни и кои не?
Какво означава, че не му били много силни болките на онзи човек1 Кой решава кои болки са силни и кои не?
Браво на нашата църква тогава, щом санкционира близките, вместо да утешава и подкрепя, че и създава незарастващи рани. 
В моето семейство същият случай (самоубил се раково болен далеч под 80-годишен) мина без вини, църкви и ритуали. Просто такъв е животът. След 80 всеки ден е подарък тъй или иначе...
В моето семейство същият случай (самоубил се раково болен далеч под 80-годишен) мина без вини, църкви и ритуали. Просто такъв е животът. След 80 всеки ден е подарък тъй или иначе...
Andariel въпросният човек нямаше болки, дори не беше почнал обезболяващи, но беше наясно с това, което го очаква и явно психиката му не издържа. Тук случаят беше от тези - да не съм в тежест на близките. Да, но те насетне ще живеят с мисълта, че си е жертвал живота, за да им спести неудобства и дискомфорт, от които всъщност родините му никога не биха се оплакали.
Знам, че болките са нечовешки. Както писах по-напред съвсем наскоро загубих близък роднина и бях свидетел на мъките. Може би ако евтаназията беше законово регламентирана, нещата биха изглеждали по друг начин. Но самоубийствата в момента се извършват по съвсем друг начин. Аз за себе си съм сигурна, че не бих причинила на децата си това да се приберат в къщи и да ме намерят ....
Знам, че болките са нечовешки. Както писах по-напред съвсем наскоро загубих близък роднина и бях свидетел на мъките. Може би ако евтаназията беше законово регламентирана, нещата биха изглеждали по друг начин. Но самоубийствата в момента се извършват по съвсем друг начин. Аз за себе си съм сигурна, че не бих причинила на децата си това да се приберат в къщи и да ме намерят ....
