?Въпроси всякакви за СО?

А твоите общи приказки по-реални ли са? Гледам, че за повечето от присъстващите не са
Има разлика между това да:
1. укоряваш детето, че прилича на баща си, който ТИ си избрала
2. колкото да ти е мило собственото ти дете, да не губиш обективността си и да осъзнаваш, че то не е пъпът на света

Фактите, изложени от Анабел, разбира се.
Плюс обвиненията ти, че не подхождала индивидуално към детето........
Що се отнася до несправянето с математиката- съвсем не са тъпи хората, на които не им се отдава!
И въобще- освен теб и руснакът, никой не говори за тъпота.

Аз точно това видях. Да укорява детето, че прилича на баща си. После да укорява бащата, защото все тя излизала черната. После да укорява другите деца, какви са и що са, защото като била учителка едно време, какво било - в темата за селските пинизи. Всъщност - нито един път не укори себе си. Но останалите - доста добре. Което си е нейна работа. Но пък и аз мога да не се съглася и не се съгласявам.
Или не мога?

absurT - прочети постовете на Анабел по назад и сама ще си направиш извод за фактите, така наречени ...

Понякога като чета тема, по която е писано 3-4стр., сякаш историята няма грам общо с написаното от автора й.
Скоро очаквам наличие и на трето дете, което следва астрофизика и слуша майка си.

Според мен е грешка да се проектира поведението и характера на бащата върху детето, защото така се фрустрирате самата вие и се предавате предварително от търсене на адекватно поведение в ситуацията. Описаната ситуация не е някакво необичайно поведение за дете на 8 години, но в случая най-добре е да насърчите детето да търси решение, конструктивно такова, както на момента, така и за в бъдеще. Вместо веднага да се стига до "ти си виновен, такъв си си, като баща ти, няма оправия" бих подходила със следните стъпки.

1. Дефиниция на проблема. Няма пластилин и няма време за купуване на нов, причината е късно сещане от страна на детето. Неприятно, но се случва на всички.

2. Краткосрочно решение: С появяване в училището, детето говори с учителката и/или приятели за ситуацията, извинява се и заедно правят план или някой да му услужи (като той намира начин да се отплати), или да се измисли друга дейност, с която да се занимава поради липсата на пластилин. Ако започне нерационални предложения от рода на писане на кмет и разбиване на книжарници, спокойно напомняне, че обстоятелствата са такива каквито са, върху тях нямаме контрол и рефокусиране обратно върху това върху което имаме контрол: нашите действия и реакции.

3. Дългосрочно решение: по-добро планиране, записване, разговори с мама и т.н. Създаване на план заедно с детето и после следене за изпълнението му.

Така или иначе, това за обстоятелствата важи и за вас. Отглеждате личност различна от баща му и е под ваш контрол да изградите умения за самоконтрол и конструктивно намиране на решения на нормални, всекидневни ситуации вместо вдигане на ръце и писма до арменсия поп.

Тя го укорява пред нас, дори и да не е абсолютно права. Дали ще обвини него или себе си - все тая, не може да върне детето обратно, ще си живее с този негов характер.
Ти винаги  за всичко ли мислиш абсолютно справедливо и безпристрастно и никога не изпитваш неоправдано отрицателни или положителни емоции? Не вярвам.

elenna, тъй като имам сходна ситуация, се старая да прилагам т. 2, но мрънкането и възмущаването на целия свят понякога изкарват и мен от релси. Конкретно моят син (като баща си) иска публика - когато кажа, че не ми е приятно да се заяжда и си сложа слушалки, започва да ме дърпа. За предпочитане сцената е в ГТ или изобщо на публично място, не че съм толкова чувствителна, но наистина няма нужда невинни хора да търпят нашите театри.

Анабел си има и други обстоятелства, които нагнетяват обстановката.

На осем много деца биха забравили нещата си. Затова на тази възраст и учителите често молят родителите за съдействие. И аз съм съдействала търпеливо, въпреки че натурата ми е доста припряна. Нищо вярно няма в това, че ако на осем напомням и помагам, ще го правя и на 28. Големият ми син е на 11. Вече нямам никакъв ангажимент към неговите занимания и към неговите задачи. Периодично осъществявам дистанционен контрол, колкото да съм сигурна, че нещата вървят.
Не би ми хрумнало да етикетирам на тази възраст - аз самата бях много разсеяна и отнесена като малка. Сега съм  пунктуална и даже прекалено отговорна - усещам как понякога дразня околните. Човек се променя.

Няма такива неща като "съзнанието на детето бяла дъска". Всички се раждаме различни и с набор от различни качества и капацитет.
Всяка среда отключва, благоприятства или пък потиска, пагубна е за тази наша "ядка", с която се раждаме.
Най-простото доказателство – 2 деца с едни и същи родители и среда, а израстват и се превръщат в коренно различни личности.

Ами така, всички се раждаме с някакви качества, някои обаче забравят за пластелина и от там се почва големия филм, как за нищо не ставаш и си се метнал на баща си ...
Да забравиш за пластелин, шишарка или водни бои в първи/втори клас, кое е това вродено качество, дето те кара да причиняваш такъв стрес на горката си майка, според която вече си безотговорен бащичко?

Има ли тук някой, който никога не е забравял нищо от училищна възраст до сега? Тетрадка, учебник, телефон, ключове? Никога? И в притеснението си да сте казали - ами защото бързах, спеше ми се, това, другото? Това прави ли ви безотговорни? Не.

Всеки си забравя пластелина във втори клас, въпросът е как се чувства от това и как отработвате ситуацията. Двете ми деца реагират по съвсем различен начин - големият ще се изхили и ще каже, че само смотаняците си носят материали за трудовото и нито ще се впечатли от забележката в бележката, нито следващия път ще си носи пластелин. С него драми и проблеми нямам, той си се възприема като най-чудесен на света, нито себе си вини, нито някой друг. Малкият точно обратното - ще се притесни и ще ревне, все едно не пластелина, а главата си е забравил, което вече е ненормално в моите очи. На него се опитвам да му покажа, че нищо страшно няма понякога да идеш неподготвен на училище, че това не е повод за вина, нито нещо кой знае какво ще последва, въобще малко да се отпусне на тема "задължително". В понеделник се сеща, че за вторник му трябва нова тетрадка - е, не му купих на мига, казах му да пише на лист, защото ако се втурна мигом за тетрадка, означава още повече да засиля това притеснение за задължителните неща.  Малко по-спокойни трябва да са децата, твърде много им се говори за задължения в училище и всяко дребно нещо започва да се чувства като провинение, а не бива. Не може тъпият пластелин да ти скапе утрото, чудо голямо, че си забравил.

Моят малкия синковец някъде 1-2 клас се е случвало да си забравя направо чантата за училище сутрин (не редовно, но достатъчно, за да запомним "злопаметно"). Или да тръгва по чехли...

Душичка, по чехли. Аз на дърти години се осъзнах в асансьора не само по чехли, но и по чорапогащник, какво остава за сънен първолак. И два пъти забравям да сложа на детето кутията с храна.

 И моят е много разсеян, а като беше на 8 правеше същите номера. А най-ми беше любимо да ми се отговри с : 'И кво ми пука!!!' И пак така все другите му бяха виновни за всяка несгода, която всъщност си беше резултат от неговите (без)действия. 

Много здрави нерви се искат и психологически подход (какъвто, признавам си, аз не винаги успявам да приложа). Тук поне военният учител (който идва веднъж седмично в училище) се е заел да го 'дресира' и определено се усеща помощта му. Много помагат и насърчаващи речи от странични хора, като учители и треньори (които обаче детето респектира и харесва). Това, което ми прави впечатление тук в УК е, че не се правят забележки, а се изтъкват предимствата на детето. Не му казват: 'Много слабо си се представил на теста', а му казват: 'Добре си се справил, обаче съм сигурна, че следващия път ще постигнеш по-добри резултати, защото си много умен.'

Тъкмо се прибираме от родителска среща и искам да ви кажа, че учителката такава реч му дръпна, че моя като се прибра 'изяде' една книга за норматив. И цялата и реч беше хвалебствена колко бил умен, как бил взел 4 срока за един (което изобщо не е чак така, ама нейсе ) и между тези хвалебствия ' сега като се прибереш трябва да почетеш малко, защото нали знаеш колко е важно за теб да продължиш да постигаш добри резултати'... такъв 'сандвич' му направи, че ми събра очите в една точка. Моят хубавец се прибра с блеснал поглед и си изрови книгата и си я прочете. 

Бих те посъветвала да го запишеш и на някакви бойни изкуства.

И ако може да си избиеш това от главата, че бил като баща му. Няма как да не наследи както добри, така и лоши черти и от двама ви, но все пак ... не го третирайте като нечий клонинг. Той си е индивидуална личност. А ти като не искаше децата ти да приличат поне малко на баща им, да не беше раждала от него. И пак нямаше да има гаранция, че няма да ти се падне малко по-трудно дете.

Много е готино да ти се падне послушно момиченце, но да отглеждаш и възпитаваш мъж е адски трудно, особено ако ти пука и ако не искаш да отгледаш един безотговрен инфантил на който все са му другите виновни и все някой му е длъжен с нещо и все на баницата мекото да търси.
А между другото като казваш, че 'той се е метнал на баща му' един вид и ти ставаш същата - т.е. нечии други гени са виновни, но в никакъв случай твоите.

Ето пак за вина се заговори, не знам защо хората много обичат да си намират виновник. А не може ли никой да не е виновен? Въобще това търсене и намиране на виновен е много вредно за живота и аз не го одобрявам. И по съседните теми се вихрят дискусии в търсене на виновник, само че от пластелина са еволюирали до изневярата.
На мен пък ми се ще децата ми да не виждат вина във всичко и се надявам да не ги карам да чувстват виновни. Двойката например не е нещо, за което да се чувстваш виновен, както и забравеният пластелин, нещата могат да се обясняват и без непременно да търсим виновни за всички ежедневни ситуации.

Според мен, тук не иде реч за това, че детето проявява безхаберие, разсеяност и забравя, а само за това, че никога не намира вината и отговорността в себе си, а все някой друг му е виновен.
Примерът с обвинението за нещо, станало преди години, само и само да не поеме отговорност за действията си в момента, е показателен.