За повтарянето на семейния модел

Много хзубава тема..
На мнението  на калинката съм - аз съм си аз.

И съм точно обратно на семейният модел, в който съм израснала.
Не че беше лош - стабилна семейна среда, ясно разпределени задължения, рутина и тн.
Но..не щастливи деца (поне аз, за сестра ми не знам).
Години на ред ми трябваха за да "победя" себе си..
И за да разбера, че щастливи деца се отглеждат само от щастлива майка (родители).
И за това не следвам правила, модели, схеми и тн..

ММ от своя страна е силно свързан с Неговият семеен модел и в началото всячески се опитваше да ми го наложи. Но не му се получи..)
С много разговори, обяснения и драми.
Доката накрая схвана, че нищо от миналото няма да бъде пренесено в съвместното ни бъдеще.
Ние сме нова "единица". Наша си, по наш начин.

Също не бих искала да повтарям семейния модел на родителите си, но не съм си го поставяла за цел. Сякаш в бързината не съм се сещала. Мисля, че моето семейство е коренно различно от тяхното, но то няма как да прилича. Първия ми брак сключих на съвсем същата възраст като майка ми, но не се поколебах да го разтрогна, след като не ми хареса. Тъй като не родих дете веднага, нямаше никакви пречки. От там насетне всичко стана много различно. Родих чак на 36, а на 36 не можеш да отглеждаш дете както на 22, даже да се опитваш, няма как да е същото. Без да навлизам в повече детайли, мисълта ми е, че всички странични фактори и условия са много различни и просто не мога да бъда като тях. Съвсем отделно, че мъжа ми е друг човек изначално, в сравнение с баща ми, но и пак създаването на семейство на много по- различна възраст и в много по- различни условия играе голяма роля. Преди години (още като ученичка) съм разсъждавала и аз, че е много трудно и дори невъзможно да се избяга от семейния модел, но ето че сега ми се струва трудно по- скоро да се повтори. Не е само възрастта, има и други ключови фактори, но предполагам при много от нас е така. Просто онзи живот от 70-те (за чиито родители семейството е създадено през 70-те) няма нищо общо със сегашния и днес е по- трудно да се повтори. И за хубаво, и за лошо. Разбира се при някои се повтаря, пак за хубаво или за лошо.

Семейният модел е неизбежна щампа, с която всички сме белязани. Като за начало е добре да си дадем сметка, че поведение, което имат родителите ни, е поведение, което са придобили от своите родители, и те от своя страна от своите, и така назад във времето може да се проследят общи черти. Не е зле да си дадем сметка за натовареността по веригата на качества, пренасяни поколения наред, които са се  затвърждавали в тези характери или "семейни модели", които и ние попиваме от родителите си. Да не говорим, че имаме несъзнавани нужди да повтаряме този или онзи модел. В този смисъл няма голяма разлика кое поведение носим и искаме да се отървем от него, защото ако имаме дълбоки несъзнавани нужди да постъпваме така или иначе, ще ни е трудно да се отървем.

Добри и ефективни методи са констелациите, семейната генаграма и астро-психологията.
Това, за което аз лично си давам сметка и на моменти ме обезкуражава да си мисля, че мога да се променя далеч от нехаресваното от мен поведение, което имат родителите ми, е фактът, че в действителност промени на личността се извършват изключително бавно на фона на желанието и стремежът ни да го сторим.

Нашите са разведени от много години и помня много малко от живота ни заедно. По-скоро подсъзнателно ми е послужило като пример какво не бива да следвам.
С ММ имаме много различни отношения от тези на моите и неговите родители, които пък имат стабилен дългогодишен брак.
А и никога не съм се замисляла конкретно какво положително трябва да "копирам" и какво да избягвам. И двамата не сме от хората, които се водят по чужди акъли, сами сме си писали правилата вкъщи.

Благодаря ви за отговорите! За някои неща не се бях замисляла.
Всячески се опитвам да избегна лошите черти в семейството, но в този ред на мисли мога да запазя добрите, защото такива със сигурност има.

Проблемът не ми е в грешен партньот (той никак не прилича на баща ми), а по-скоро във факта, че понякога се държа като родителите ми без съзнателно да искам да налагам каквото и да е на приятеля си. Той от друга страна се опитва всячески да ми наложи неговия модел, счита го за най-правилен, но пък за мен е ужасно нелеп и нездравословен.

От моя страна наблюдавам една сходност на моето семейство и и тези на приятелите ми с който сме на една възраст. Не знам кой е виновен, но определено сякаш да се споделя в семейството някак е било саитано за нещо лошо. Думите ''диалог" и "емоционалност" сякаш са били мръсни думи, винаги има нещо недоизказано и премълчано. Не съм виждала родителите ми да се карат никога или да си кажат дума напряко, нито пък да си казват нещо мило за подкрепа. Има само едно тъпо мълчание и несподеляне и всичко се случва на индивидуално ниво за всеки. Моя много добра приятелка много ми се оплаква от същото нещо и много ѝ тежи.

Някак си това се е закодирало в мен и се сравям с трудности без да търся помощ или съвет, без да споделя какво ми тежи, като умело крия емоциите. Как се справя с това човек когато цял съзнателен живот е гледал и правил само такъв модел в къщи  Вариантът за работа с психолог не го изключвам, но бих се замислила в по-късен етап, когато ще мога да си го позволя финансово.
Обичам много семейството си заради това което са ми дали, двамата поотделно са страхотни хора, но за жалост във връзката си не са улучили.

Повтарянето на семейния модел е нещо, от което човек трудно може да избяга. Аз това се стремя да направя, май се получава. Още от малка, казвах, че не искам да имам семейство, твърдях, че цял живот ще си живея сама или там с мъж, колкото да има някакъв. Това и в тийн годините, и след тях. Причината беше страхът от  това да нямам нормално семейство, тъй като моето беше страшно проблемно. Аз не можех да си представя, че има семейства, в които съществуват любов, уважение, доверие, приятелство, нежност. Родителите ми винаги са се карали, виждала съм ужасни сцени, грозно поведение, нещастна майка, тираничен баща. Мислех, че всички мъже са като татко ми и затова смятах, че е по-добре без мъж, щом всички са такива.  Имах огромен проблем с доверието, опитвах се да върна на мъжете това, което баща ми беше причинил на майка ми, респективно и на нас децата. С времето си осъзнах грешките, видях, че има свестни мъже, които нямат нищо общо с баща ми.

Сега смея да твърдя, че с моя мъж сме си семейство. Нямаме брак, но планираме някога. Живеем самостоятелно, справяме се сами с бюджета, който изкарваме, минали сме през множество тежки моменти, които живота ни поднесе, много сме се сближили и покрай хубавите, и покрай тежките времена. Покрай него много пораснах. Той много се постара да забравя семейния модел на родителите ми, който му се вижда ужасяващ. Преди бях като малко бито животинче, което се страхува от всичко и постоянно е на нокти. Сега съм щастлива и обичана жена. И обичаща, разбира се. В нас скандали няма, не се повишава тон, има доверие, разбирателство, любов, уважение. Взаимност. С една дума има това, което родителите ми нямат цял живот, с една дума - щастие.

Трудно е да се измъкнеш от това, което си гледал 20+ години вкъщи. Но не е невъзможно. Важното е заедно да се борите.

Повторих го за съжаление .
Не знам как се получи , защото се стремях да го избегна и четях книжки по психология ,
но ето , че пак стана това от, което най много се страхувах .
Той стана копие на баща ми . Груб , агресивен и незачитащ моите чувства .
А семейството, в което е израстъл няма такъв модел на поведение на мъж .
Там баща му е слабата фигура , а майката властна и контролираща .
Той добрия , послушен син ....но до време .Сега е друг -като татко , който ненавиждах , защото мачкаше мама . Може би виновната съм аз .И аз го направих такъв , защото не умея да бъда властна , а съм нежна и разбираща и той ми се качи на главата . Никой не ме научи да бъда категорична и крайна в исканията си-видях как се командори мъж едва, когато видях свекървата си , но беще късно да се уча .
А може би съм просто глупава и само съм си мислела , че аз знам какъв мъж да взема ...знам дръжки .
Всичките книжки по психология не струват без опита на майката , който тя ти дава .
Четеш и мислиш , че си умна и знаеш , но е заблуда .И си сърбаш попарата .

При мен се получи много интересно.Толкова се старах да не повторя нещастната съдба на майка ми,че не осъзнах как се превърнах в баща ми - властен и изискващ тип. И в крайна сметка го повторих, но с промени роли. Сега, след като го осъзнах,полагам усилия да се променя.

И при мен така..Всячески  се опитвах да създам семейство и въобще връзки със мъже,които по нищо да не приличат на баща ми..В последствие-аз заприличах на него(на баща ми)..и се държа като него.

+1.
Осъзнах го преди 5-6 години и оттогава се боря с това.
Брат ми пък се е превърнал в негово копие в много отношения...

Kaisia,
И при мен беше така - търсех мъже тотална противоположност на баща си. В последствие осъзнах, че тези мъже в много отношения напомняха майка ми - чуствителни, меки, отстъпчиви. Дълго време мачках един такъв и той ме търпеше. Но накрая не издържа, та сега ми се налага да се променям

Zigizagi,
И при нас брат ми заприлича на баща ми, особено щом става въпрос за отношенията в семейството. Което много ме изненада, защото като малък много защитаваше майка ми. Явно има модели (визирам -този на агресора), които са много трудни за преодоляване.

Май повтарям модела на моите родители. Усещах, че приличам на баща ми и се опитвах да избягам от това. Успях, но виждам, че ММ все повече заприличва на него. Аз съм слабата и зависимата, също като майка ми. Не знам тя кога го е осъзнала, само веднъж си позволи да го признае, иначе винаги защитава баща ми. Както и да е. Надявам и всячески ще се старая да не допусна техния модел на родителство.

Ролята на жената е водеща съм забелязала . И тук няма значение дали е образована или осъзнаваща какво иска , а модела на поведение , което е получила от своята майка .

Ако един мъж е израсъл в семейство , където бащата е бил властния и той се събере със жена ,
която също е властна , много бързо той се променя и става втора цигулка .
Но тук водещето е , че жената прилага модела на властната си майка и има нейната подкрепа.

В друг случай мъж израсъл в добро семейство със властна майка и се събере със момиче,
което е наследило подчиняващ се модел на своята майка , тогава става така, че мъжът заприличва
на нейния баща . За съжаление това са моите наблюдения .Като в поговорката "кучето играе според тоягата" .

Поздравявам авторката за темата и ще я следя с интерес.
На мен ми коства неимоверни усилия и много работа върху себе си, за да НЕ прилагам някои грешни и остарели във своето време модели от моите родители. Но за съжаление повечето ги пренасям и в моите връзки както и в сегашната такава.
От собствен опит виждам как момичетата си търсим подсъзнателно мъж - копие на бащата - сегашния ми приятел е абсолютно негово копие.  И правим подобни грешки с мъжете си, които майките ни са направили с бащите ни.
Аз лично минах през много катаклизми, докато се утвърдя като жена. Сега мога да кажа, че имам известен напредък, но трябва още работа. Някои промени ги постигнах чрез душевна болка и депресия. Към момента ако щете за това, че не приемам модела на родителите ми, не съм в добри отношения с тях, защото те пък всячески се опитват да ми наложат техния модел - немога да споделям с тях вече личните си преживявания, защото не получавам адекватни съвети и следвайки техните видях как стигам до задънена улица и изпадам в още по- голяма дупка.
Сега искам да знам само, че са добре, живи и здрави, но НЕ желая да ме питат за личния ми живот, а камо ли да ми дават съвети какво да правя и какво не. Не знам какво ще стане когато се появи дете!?!?! Но тогава ще ми е още по - трудно да им обясня, че техния модел на възпитание няма да го бъде при моите деца.