Синът ми ме влудява!

Е, как да няма смисъл?! 
Смисълът е в правенето нещо заедно. Като не иска друго - това. 

Джуди, много добре си описала нещата в скрития текст - така е и у дома, така се чувствам и аз.
Едно от най-омразните ми неща навремето беше като се прибера от мотаене с компанията, мама да се мъчи да си общува с мен на тема какво правихте и за какво си говорихте. Сега като й го разказвам това и се смеем, жената е полагала усилие да общуваме, ама то така не става.

Утро, защо толкова си се вторачила в това правене на неща заедно?

Приеми, че дъщеря ти просто пораства. И все повече ще къса (дори със зъби и нокти) пъпната връв, докато някой ден се изнесе от вашия дом.
Нормални процеси са това и не, не са виновни само и единствено компютрите. Я си спомнете вие на тази възраст - дали висяхте постоянно до полата на мама, или също гледахте да се затворите в своята стая, където да си четете на спокойствие, да слушате музика, да водите многочасови разговори по телефона с приятелки?
Ами същото е, само технологиите са по-различни. 
И да, колкото повече досаждаш, толкова повече ще те отблъсква. Боли, знам, много боли, но и това е нормално - така трябва. Нали искаме да отгледаме и възпитаме самоуверени, самодостатъчни, самостоятелни деца? А как да стане това, когато не искаме да ги освободим от своята опека, да им дадем дори елементарната свобода сами да организират свободното си време?
Благодари се, че все още е в съседната стая, пред очите ти. Защото скоро и това няма да го има.
Най-важното е вие с баща ѝ да сте на мястото си и детето ви да знае, че винаги, когато има нужда от вас, ще сте там, за да я изслушате или помогнете.

Не намирам особен смисъл, когато някой трябва да се насилва, за да се прекарва време заедно с друг. Нещо е сбъркано по веригата. Не е намерен подхода. Или просто нещата се преекспонират. Което е не само излишно, но и допълнително затормозява хората.


Аха, точно!  Баш така го усещах на моменти- "мъчи се да общува", което ме караше да се дръпна още по- яко. Говорила съм си и с брат ми- същата картинка и при него.
Гледам по- често да си спомням какво съм усещала аз. По- обективно ме кара това да гледам на нещата в момента.

Защото психоложката така ме посъветва.

Аз съм напълно наясно, че дъщеря ми пораства. И то не от вчера.
Гледам да не й досаждам по никакъв начин. Не я разпитвам. Усещам я като е в настроение и тогава се случва да ми сподели някои неща.
Не се мъча да общувам, както вие сте писали.
Просто ги отчитам за себе си тия неща и нещо ме дразни в наличната ситуация, ще ми се да беше друга...

Обаче де да знам.... Някак много ми се набива в очите напоследък, че само седи в стаята си и сякаш изобщо не я интересува нищо, което се случва в ежедневието ни като цяло. Идва като я повикаме за ядене. Но не се сеща примерно да се включи в слагането на масата, правенето на салатата. Ако я помоля изрично, ще го направи, но сама да се сети - не. А това са неща, които се случват всеки ден. Не е инцидентно, та да не знае, че не е излишно да помогне.
Не си оправя леглото / освен, ако не й кажа. През някой и друг ден все пак решавам да й кажа да вземе да го оправи това легло/.
Не си прибира дрехите. /Пак аз трябва да ги прибера или да кажа/.
Всичко каквото е яла и пила се складира из стаята. / Пак съм аз тук./

Изобщо с две думи - тя не прави ама абсолютно нищо друго освен да седи пред компютъра.

Ами не го намирам за нормално, колкото и да си давам сметка за порастване, ежедневие на днешната младеж и т.н. Не мога да приема, че е нормално да не правиш нищо друго в деня си, освен да седиш пред компютъра. Дори да не се погрижиш за своите собствени неща - легло, дрехи, отпадъци, мръсни чинии....

Но не си мислете, че по някакъв начин й досаждам с постоянни напомняния за горните неща. От дъжд на вятър, през някой и друг ден се случва да й кажа нещо и то небрежно, в кръга на шегата.

Иска ми се някак да я изкарам от тази нейна стая и тя да свърши нещо обикновено и ежедневно - да направи салата, да ... бе да разбере, че на света има и други неща освен компютъра.  

Не знам вие на какво мнение сте.

Голяма е. Аз не го отричам. Ами нека се държи тогава като голяма и да поеме отговорност поне за такива елементарни неща като изброените.

Често се случва следното - прибирам се от работа и заварвам в кухнята по плотовете натрупани мръсни чинии, чаши, отпадъци. А аз сутринта съм раздигала, за да я олесня и да няма тя да раздига примерно. По масата нейни учебници и други неща. Изобщо безпорядък и то дори не в нейната стая, а в стаята, където прекарваме вечерта цялото семейство. Общо взето от вратата трябва да запретна ръкави и да започна да слагам нещата по местата. Е, разбира се, викам я да си отнесе някои неща - идва с охкане и пъшкане.   И така. Смятам, че всеки на мое място би се подразнил. Или пък закъсняваме от работа заради нещо. Прибираме се, а тя - айде вие да разходите кучето. Ами не е много приятно да се прибереш пребит и да се наложи да се захванеш незабавно с неща, за които при добро желание е можело да те отмени.

И пак казвам - ако й кажа, ще го направи, но не и сама да се сети.  

А-а-а, за чистене, готвене и други подобни битовизми са много малки още. 
Абе, много особена възраст е пубертетът - да не ти е в къщата. 

Ами синът ми си живее точно както си описала ти за дъщеря си, но не го намирам за странно, явно просто по различен начин възприемаме нещата.
Той също помага само ако го накарам, ама и през ум не ми е минавало, че има вариант да се сети сам  Виж, мъжът ми е оптимист, да му възложим, вика, боклука да изхвърля, та сам да проверява - ще проверява дръжки, на него домашната работа му е на най-последно място в списъка с приоритети  Важното е, че като се обадя и му кажа да оправи сушилня/пералня/миялна - го прави; като се прибера и го пратя я за боклука, я до магазина - го прави. Щом искаш да ти помагат със салатата и с масата, извикай я и й кажи. У нас за тия неща не можем да се доредим от малкото, което сега е със страхотен мерак да помага 
Но за стаята му просто не искам да започвам темата  Там ако не се намеся аз, или жената, която чисти, ще се завъдят форми на живот и ще открият демокрацията, докато някой ги почисти 

Според мен е по- важно дали има приятели и излиза ли редовно с тях. Защото това е нормално за един млад човек, що се отнася до общуването- не дали майка му му е близка, по- нормално и често срещано е не тя да му е дружката в живота, а има ли близки връстници и приятели, които си е избрал сам.

И моят не е по оправянето много- много. Но пък редовно го сещам и си имат с брат си задължителни задачи. Не горят от мерак да си свършат, естествено, но пък и аз не ги оставям да не се заемат с тях. За не досаждам. За тях просто изисквам. И се прави. Не ме вълнува ни грам кой за колко забит или отворен желае да мине. Има работа- ще се върши от всички.
С последния ти абзац съм напълно съгласна. И задълженията идват не когато детето "стане голямо" /тогаз и късно малко идва/, а от най- ранната му възраст. Защото и то живее в дома и то има задължения към него и към околните. И въобще не очаквам ентусиазъм и безумна радост.
Важно е ти да си сигурна в себе си, че си права да изискваш и да не търпиш противопоставяне по този въпрос, като развяваш бяло знаме, понеже някой си щял да ти се цупне или разсърди. Последното си е жива манипулация. И аз често го и заявявам публично. Да не смятат, че могат да ме минават метър по толкова елементарен начин. По тази причина и опитите в тази насока бяха кратки и не особено напористи. 

 utro77, не знам за какво си се консултирала с психолог и какво ти е казала, но имаш една съвсем обикновена, разсеяна, напълно нормална и със сигурност прекрасна дъщеря.
На 16 всички са такива, ама май наистина всички.    
И двамата ми сина бяха такива, и племенницата ми-вече на 18, и тя, и познати и приятели са споделяли за техните деца, а и аз съм имала възможност да ги видя в "действие"....Нищо особено или притеснително не прави щерка ти.
Просто нормален етап на израстването.Както писа кака ти Сийка, пораства и все повече ще се отдалечава.Искаш или не.
Тя споделя.Опитай да запазиш това.Когато е в настроение, споделяй й нещо ти, да предизвикаш ответна реакция....Важно е, за да продължи да ви споделя и когато започне да се заседява повечко навън, да закъснява....така няма да усеща принуда да ви казва къде е, до колко часа ще закъснее, с кого ще бъде.
За домашната работа:да се сети сама, май направо мисия невъзможна.Подсещаш, изискваш, настояваш, повтаряш, според твоите нерви в момента и нейното настроение.  
За правенето нещо заедно:не е задължително, но щом на теб ти е важно да има такива моменти, мисля, че по-скоро би се навила и би й харесало повече да пообиколите магазините (не е задължително да пазарувате, просто да се пошляете), да обсъдите нова мода, да седнете някъде на капучино и да поклюкарствате за минаващите тийнове/бабички/момчета .....Не знам твоята щерка дали си пада по това, но ако не е съвсем мъжкарана и познайвайки днешните тийнки, със сигурност повече би й допаднало от художествени занаяти.

Няма по-досадно нещо от това да си в тая междинна зона, а майка ти да се опитва да налучка какво ще ти е интересно и да ти се "мазни". Да, някой ден ще си намерите начин да комуникирате като възрастни, но не го насилвай, да не стане по-зле. Може просто да не си пасвате вече като възрастни хора.

Утро, много е показателно, че ми се дразниш.

А психолозите, те хич не виждат цялостната картинка и на моменти дават безумни съвети според любимата си теория.

Love!, силно се надявам да си права! И всичко да е нормално.
Аз не си говоря с много хора на тази тема и понякога решавам, че може би при нас положението е нещо извънредно...


Дразня ти се, защото смятам, че правя всичко, което ми е възможно, а въпреки това срещам отпор... 

А психолога все пак доста по-детайлно се запознава с положението отколкото четящите тази тема. Все пак 1 час само се обясняваме. Задава въпроси и т.н.

"Всичко възможно" всеки може да направи, номерът е да направи невъзможното. Търси се непубликувания Хари Потър, не книга от книжарницата.

И това не е нужно.
Прави се просто необходимото. 
А то понякога не се изразява в активно поведение.
Но сложно се преценява какво е то. Защото човек смята най- често, че това, което на него му е ценно и полезно, е също толкова ценно и полезно на другите. Пък то понякога не е.

Натегачите никога не са приятни.

Утро, и моята девойка е така. Нищо необичайно, според мен.
Аз бях много различно дете, вършех много домакинска работа, от много по-малка, но на мен ми идваше отвътре, не са ме карали. Затова  ми е странно, че тя няма такива мераци, но го приех вече.
За споделянето - интроверт съм и нямам нужда от споделяне, тя май също. Или поне споделя много малко. Много подиграва нейни връстници, които споделят с майките си, не било модерно.