Уроците на Боби

Както казва поговорката: Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Боби скоро навлиза в пубертета. Има още много да ме учи. Надявам се до 17 години отдавна да се е научил да се оправя сам (може би вече знае).

Друго, което ми помага да го разбирам е да се връщам на неговата възраст и да си спомням какви съм ги вършил:)

Успех ви желая!

За страховете

Живеем изпълнени със страхове. Всичко около нас разпознаваме като потенциална опастност. Непрекъснато предвиждаме и се готвим за всяко възможно негативно развитие.

За нас. За децата ни.

И въпреки, че полагаме толкова много усилия, хабим толкова много енергия в тази подготовка, все пак някакси живота успява да ни изненада...

Всъщност ако се замислим ще видим, че ние се страхуваме най-вече от самия живот. Всичко, което той ни предлага.

Защото когато неговите предложения се разминават с нашите очаквания, нашата подготовка, нашите знания ние страдаме.

И за да оцелеем страдайки по-малко забързваме темпото си. Така не виждаме само и всички страхове, защото толкова много страх би ни съборил.

Какво ще се случи, ако вместо неспирното предаване на страха ни от живота на нашите деца, се поучим от тях?

Вижте ги. Вижте как се радват да намират нови и непознати неща. Вижте колко много неща забелязват. Вижте колко повече се забавляват.

Децата ни не изпитват страх от живота. Децата ни харесват живота. Децата ни обичат живота.

Спрете се. Погледнете ги. Не сме ли били всички деца?

Спомнете си! И вие някога сте обичали живота. Но някой като вас неспирно ви е обяснявал колко страшен е живота. И въпреки съпротивата ви сте му повярвали.

Ами ако е бъркал? Ако просто е бил забравил колко красив и забавен всъщност е живота?

Не е необходимо да повтаряте грешките правени с вас. Нито пък да съдите. Грешки стават.

Но поспрете. Спомнете си. И ако не можете погледнете децата си.

Те с радост биха ви припомнили. Просто се иска малко усилие да ги чуете:)

Благодаря за търпението Боби!

Напоследък все по-ясно осъзнавам, че малкото хора, които допускам до себе си се разхождат в минно поле.

На Боби задния двор е осеян с емоционални травми (мини) и тъй като не спира да се движи неизбежно нястъпва някоя от тях.

Това е все едно да удариш леко по стъклен бент задържал кой знае от кога болка, гняв, обида, унижение.

И като се счупи бента стават чудеса. Тази негативна енергия е толкова силна. Толкова унищожителна.

И аз не мога да я контролирам.

И унищожавам всичко пред мен. Неща градени с години с Боби се изпаряват за секунди зад уплашения му поглед.

И толкова много пъти безмислено се извинявах, че накрая ме посрещаше с това - Та пак ще се извиниш накрая...

Нещо такова - https://otkrovenia.com/bg/proza/za-taksitata-brat

Та срал, срал, срал това е. Но да видим как да променим нещата.

Уча се да ги разпознавам мините. Защото когато разпозная стъпване на мина, преди да съм изсипал злинята си мога да избягам. Което и правя. За час, два, три това желание намалява до толкова, че да го контролирам.

Мисля, че колкото и да е неприятно би трябвало да си преглеждаме задните дворове за мини. За съжаление много от тях са скрити зад възпитанието ни, че нашите родители не могат да бъдат критикувани. И точно те най - често се отзовават под краката на нашите деца.

За съжаление някои от нещата, които разруших бяха загубени. Не успях да ги вдигна отново.

А Боби не го заслужава...

Взимайте мотиките да чоплите двора!

За счупената чаша

Чаша полетя от ръба на масата към плочките. Когато ги докосна се превърна в граната, която шумно разхвърля режещи, невидими опастности.

- Хо! -каза детето. И продължи да се клати на където беше тръгнало. И се усмихна.

Но нещо се е променило. Започва да усеща страх, напрежение, суетня. Някой скача и го грабва грубичко. Втори тича за метла, трети може би за прахосмукачка.

И това усещане на страх и напрежение се записва в паметта на детето заедно със счупената чаша.

И другия път като се счупи чаша вътре в детето се събужда страх и напрежение.

И когато децата им счупят чаша реагират със страх и напрежение. Точно както са показали родителите им.

В такъв омагьосан кръг живеем.

Но не се чупят само чашите. Докато стигнеш да реагираш на първата чаша на детето си вече са се счупили много приятелства, връзки и други важни неща.

Всичко това ти се наслагва, взаимодейства и ни кара да реагираме. И правим чудеса.

А всъщност ставаше дума за чаша за вода. Отдавна изживяла живота си. Пък и то вода може да се пие от шепа? Нали?

Защо разказвам тази история?

На мен ми помогна това осъзнаване в усилията ми да подтисна силната ми първична реакция и преди да съм направил нещо да помисля.

С други думи вместо да направя еленски скок да грабна детето и да го вдигна във въздуха за да не се пореже, бих му привлякъл вниманието и с усмивка и без напрежение отишъл при него.

И не забравяйте, че гарнирате всеки детски спомен с емоционално състояние. Записвайте колкото се може по хубави емоции.
И ни си мислете, че не предавате вашето състояние на децата ви:)

Идват празници! Напълнете се само с хубави емоции. Стискайте зъби първите няколко секунди, после може и да размине:)

Ей пожелавам Ви една лека и усмихната 2018!

И споделям един старичък урок от Боби.

За непослушните деца

           Със сигурност и ти си имал ден, в който ти се струва, че детето ти си откача ушите си при събуждане, оставя ги на възглавницата и така преминава през деня си. Като стигне до възглавницата вечерта, понякога даже си ги слага.

          И си викаш от сутрин до вечер - Е няма такова непослушното дете. Все едно не е мое. Все едно не го познавам. Все едно заслужавам това отношение, след като правя толкова много за него.

Ами какво ли ще стане след 5 години???

          Искам да те успокоя. Наскоро установих нещо простичко, което винаги ми е висяло под носа, но не съм го виждал.

          Природата на всички деца е послушна.
 
          Да, представи си, че твоето дете е винаги послушно. Представи си сега, че всички деца са винаги послушни. Странно, нали? Налудничаво звучи даже. А е толкова простичко...

           Децата се раждат послушни.

                      И любопитни.

          Липсата на послушание не е нищо друго освен опит за комуникация. Не забравяй все пак, че комуникираш с човече със сравнително кратък житейски опит. Няма твоите години обучение по комуникация. Не забравяй също така, че както ти понякога не знаеш защо ти е криво, това често се случва и на твоето малко човече. Даже много по-често.

          И когато то се чувства така, започва да търси помощ. Първо ти привлича вниманието. Ти се отзоваваш. Не виждаш нищо сериозно, разсейваш го малко.

След малко детето се връща търсещо още повече вниманието ти. Защото първия път не си успял да му помогнеш да си махне напрежението.

Нито ти, нито то в този момент знаете причината за него. Отделяш му повече внимание, но не помага.

И така това започва да се повтаря отново и отново с все по-засилващо се търсене на вниманието ти.

Знаеш как често свършва това, нали?
 
Викаш, много непослушно беше детето цял ден.
 
Не не е вярно. Това не е непослушно дете. Детето просто търсеше помощта ти. А неговите реакции всъщност са огледало на твоите дела. Или липсата на такива.

 Няма непослушни деца. Има глухи и слепи родители.

 Ей, да си слушате децата!

Този урок е болезнен.

Ако не ви е до болка пропуснете го.













За най – големия ми страх.

Там някъде зад мен има едни митични същества, забулени в студена сива пелена. Всяка една секунда усещам студа във врата ми. Сиви ръце с дълги пръсти и нокти се протягат да открадат детето ми...

Най – голям страх изпитах в живота ми, когато крачех към съдебната зала за второто ни дело.

Така се случи, че имахме второ дело, на което съдията поиска да изслуша бащата на Боян. Имаше и две отвратителни, дълги седмици. Всеки ден аз се готвех само за едно – как да погледна този човек в очите ако се случеше така, че е неизбежно.
Когато крачех към залата аз знаех, че той няма да е вътре. Много бях настоял да ни изслушат отделно. Но вярвах, че е любопитен като мен и че се е свил в някой ъгъл за да разбере при кой отива детето му.
Стараех се да гледам в една точка, но непрекъснато се опитвах да разпозная кой от хората там е той. Този? Не... Може би този? Или Този?
Делото мина бързо. На излизане беше същото. Но не успях да го разпозная.

Защо този момент, този поглед ме накара да изпитам най-силния страх за моето съществуване? Животински. Панически. Имах неистово желание да избягам.

Боби е четвърто дете. Аз не мога да имам дете.
По някаква причина главата ми решава да ни сравни на тази основа.

Той е як! Ти си смотан... – казва тя.
Той е велик! Ти си нищожество... - казва тя.
Той е там горе! – посочва към небето главата ми, а ти си тук в прахта... добавя тя.

Така започнаха дните ми с Боби. Въпреки, че беше Юли, а аз в Пловдив, усещах хлад във врата ми.

С времето тази пелена се разбули и отдолу се появи друг страх, който ме парализира – Боби има алтернатива. Боби може да избере другите родители!
Как да го накарам да бъде с мен? Като бъда по Як!
От някой, който е поне 4 пъти по – як от мен защото има 4 деца?
И започнах да се опитвам. И всеки път като не ми се получаваше врата ми замръзваше повече...
Опитвах се все повече да бъда перфектен, и все повече се провалях.
Страха ми се усилваше непрекъснато.

Но на първото дело съдията призова бащата и каза адреса му. А аз го записах.

Отне ми 2 години усилия, които мотивирах с Боби обяснявайки си, че искам да науча колкото се може повече за родителите му, за да не говоря глупости като ме попита.

А всъщност исках да се срещна с най-големия ми страх.
Бащата на Боби.

И пих бира с него. И пак. И се запознах с брата и сестрите на Боби. И с майка им. Когато можех помагах.
За да стигна до там аз излъгах. Не се представих като бащата на Боби. Изпитвах ужас при мисълта, че може да ме отхвърлят и Боби покрай мен.
След още 2 години признах и истината. Те ми се довериха. Аз се отдръпнах. Боби беше може би на 7. Спрях. Може би даже прекалих.

Но днес, въпреки че нямаме контакт, аз ги чувствам като мое семейство.

И вече не ме е страх. Тези митични същества станаха хора от плът и кръв. Точно като мен. С проблеми, страхове и болки.

И нямаше причина да ги държа на пиадестал. Или пък да ги тъпча. Поредните души, хванати в капана живота, точно като мен.

И вече не се опитвам да бъда по – добър от тях. За да не ги избере Боби.
Опитвам се да бъда себе си.

Понякога, за да се справиш със страх, който поема контрола върху голяма част от живота ти, трябва да му се изправиш насреща.

Днес 7-8 години след първата ни среща аз не успявам да разбера как един толкова банален момент от живота, като срещата между двама мъже, може да бъде зареден с толкова експлозивна емоция от моя страна.

Не позволявайте на страховете ви да поемат контрол над живота.

За привързаността


По нашенско осиновяваме дете основно, когато имаме проблеми да се сдобием с рожба (май - на други места е различно).

Обикновенно това се случва в един понапреднал етап от живота ни, след дългогодишни унищожителни опити да имаме дете. Често сме емоциално разнебитени.

И един от най-големите проблеми с които се сблъскваме е така наречената липса на привързаност от децата към осиновителите.

Борим се със специалисти, психолози, баби, заплахи кой каквото има под ръка.

Но според мен проблема не е в детето (или поне не само). Основната тежест в лисващата привързаност лежи на раменете на осиновителите.

Осиновителите не могат да се привържат към детето, което са осиновили.

И аз бях така.

Мисля, че се дължи на факта, че всеки неосъществен родител преди да може да приеме осиновеното си дете, трябва да приеме смъртта на нероденото си дете.

И бидейки неродено то разбира се е най-идеалното същество на света. Всяко сравнение с него в ощърб на другите.

Докато не успеем да укротим душата си, докато не изстрадаме нероденото си дете, в нас няма много място за друго дете.

Хубавото на това цялото е, че като минеш оттатък всички деца стават твои:)

Или почти всички:) Или пък ти ставаш дете. Незнам.

Дерзайте! Споделете как вие се усещате

(* Извинете, сега видях, че съм прочела и коментирала стар пост от предишната страница, но няма да трия мнението си..)

Аз пък не виждам драма в оправянето на леглата и бих искала дъщеря ми (на 7г.) на този етап (да се научи) да го прави не, за да ми е удобно на мене, а защото според мене е добре децата ни да знаят, че има правила. Не бих искала да "пречупвам" никого, има си други ситуации, в които можем да показваме ДОВЕРИЕ към децата си; да се съобразим с желанията им (примерно,,какъв спорт ги влече и т.н.) но мое убеждение е - да, че за децата е полезно да са научени, че просто има правила и ограничения.  Виждала съм доста объркани деца поради факта, че от малки всичко им е позволено. Светът е твърде комплексен, затова и наша е задачата да го "опростим", за да могат децата ни растат и да се учат най-ефективно. Да, би било чудесно, ако децата ни решат да изкачват Хималаите, но нали няма да ги пуснете без необходимата подготовка и екипировка?  
Дверието и правилата са на две различни плоскости, затова и ми се струва, че двата събеседника - Магьосникът и Утро се разминават.
А относно бодърстването до 5ч сутрин - някъде четох (хич не знам, дали е вярно или не ), че било хормонално обусловено у тийнейджърите, но че късното заспиване влияело негативно на растежа. В същия материал пишеше и, че тийнейджърите често имали нужда от екстремни и дори рискови за живота преживявания... Трябва да се разровя и да потърся линка... Абе, страшничко ми прозвуча...

Усещам...дъщеря си - силна и смела да ме обича, въпреки мен...(която ме намери и ме избра, преди аз нея)
Усещам болката ...от преди 5 години...за онова нероденото...

Уча се да бъда ...по-близо до сега и по-далеч от миналото.
А Яна ме лекува. Дано имаме по-дълго време заедно...

За мотивацията

Тия дни така нещо ме заключи гърба, че днес едвам се движа. И си викам то болката голяма мотивация:)

Упражнения ще правя (от месеци се каня), на доктор ще ходя...

Болката наистина е много добра мотивация. И ние, Родителите, често я ползваме да накраме децата си да направят нещо.

И тъй като физическите методи за причиняване на болка по нашия край са си практически забранени, ние специализираме в причиняването на друга болка - психическата.

Доста по-тежка бих казал, но разрешена:)

Когато ви идва да накарате детето си да извърши нещо, преди да му причините болка се попитайте всъщност съразмерими са болката и нещото. Често причиняваме силна болка за глупости.

Помислете и ако можете не се налагайте с много силна болка.

Аз лично вярвам, че като причиняваш болка нараняваш най-вече себе си...

И затова днес ме е заключил гърба:)

Здравейте,

един малко странен урок:) Имаме 4 котета на малко повече от месец (и още 3 големи), та търсим някой да им се радва:)

Ако ви представлява интерес пишете ми на лични да ви пратя снимки.

По първоначални данни поне 3 са мъжки.

В Кокаляне (София) са.

И да слушате децата си!