Спомени от 1996/97 година

И пак различие-всичко, което имах, беше най-голямата ми ценност и остана и до днес. Струваше и все още струва много, но си струваше и усилието, за да го запазя. Затова и не съм се оставяла и за ден на усещането, че утре няма, напротив-план след план си действах. Точно, защото всичко се променя иначе, да.

Връзката с цитата е, че в един девствен пазар, пълен с дефицити, наследство от ограниченията на хепи соца, не е е никак трудно да се замогнеш.
Просто празните ниши са много и имаш избор.
Но ако не переш партийни пари, налага ти се да работиш, за да генерираш начален капитал.
Почти денонощно.

Дрехите от Капалъ чарши е клише, което и аз не знам как се родило.
Важното е, че имаше далновидни и предприемчиви хора, които търгуваха с какво ли не, как ли не, предимно с подръчни средства.
Нямаха офиси, логистични отдели, тирове, складове и секретарки.
Пълнеха багажниците и продаваха по улицата. Офисите бяха в къщи. Логистиката беше ладата на тате. Складът беше къщата на баба на село, или при липсата на село, спалнята или детската стая се превръщаше в склад.
Нямаше и магазини. Продаваше се по улицата.

Когато потръгне, направо се продаваше апартамента. Зз начален капитал. И така нататък.

Време на първоначално натрупване на капитала за едни. Време за финално приготовление на багажа за други. Време за окончателно пречупване на трети. Време за философско израстване на четвърти. Смутно време, когато трябваше да се полагат новите основи. Къде се положиха, къде не...
Аз бях млада и се забавлявах. За бащиното ми семейство тепърва предстояха лошите дни.

Ох, бе, душичка, ама естествено, че има различия.
Нито сме равни, нито еднакви, нито животът ни е еднакъв, нито философията, нито спомените, нищо.
А и бъговете са ни различни. Но причината е една.
Това, което ни свързва от онова време е друго и аз го казах какво е.
Били сме поставени в екстремни условия и липса на сигурност и фундамент, на които да се опрем, за да съществуваме комфортно. Просто зоната на комфорт тотално липсва, където и да се намираш в обществената йерархия и без никакво значение кой си и какъв си. Бой на негри в тъмна нощ.
Без значение кой, какъв бъг е отключил от горната ситуация.


А дали аз съм зарязала планиранато, а ти си се вкопчила в него, за да създадеш цел и фундамент, който да ти бъде опора, за да преминеш през този период на несигурност, това е въпрос на несъществена подробност.
Същото като с хладилника у нас. Единия го тъпче, понеже липсата на храна го кара да се чувства несигурен, а другия го изпразва, понеже храната му навява точно обратните асоциации, мотивът си остава един и същ, разбираш ли.
Просто реагираме по различен начин.

Бях направила записи от радиото на концертите на "Ку ку", които бяха и на живо, говореха за промяна и ала бала.  Смятах, че е голямо историческо събитие и е хубаво да се помни. Пък сега няма касетки и касетофони дори.  А записите още по това време отидоха на кино. 

Най-напред, по време на голямото нямане и купонната система бях около 2-3 клас, висях на опашки за хляб, за тоалетна хартия, за захар и какво ли не. С баба ми се подреждахме отделно една от друга и се правехме, че не се познаваме, за да вземем повече. Когато вкъщи нямаше захар, баба ни даваше някакви ментови бонбони, поне малко да си подсладим млякото и то добиваше бледо зелен цвят. Помня, че като малка големите по опашките не ме забелязваха особено и се бях специализирала в тихо и подмолно пререждане, добре, че не съм попаднала на някой по- нервен гражданин, да ми зашие един зад врата.
После, през 97-ма помня ежедневните митинги, инфлацията горе- долу, защото бях в гимназията и не ми се е налагало да си пазарувам нещо редовно от магазин. Правихме първи опити за пушене и помня, че по това време нямаше цигари никъде. С голям зор успявахме да се докопаме до някой Мелник или Трезор, продавани на бройка изпод щанда. Общо- взето и на мен тогава ми беше купон- гаджета, излизания и т.н.
Не съм питала родителите ми на тях какво им е било, но сега ато се замислих, заводът, в който работеше майка ми беше купен от австрийци, та е вероятно тя да си е взимала заплатата в марки, защото не помня парите вкъщи да не са достигали фрапиращо. Бяха им дали по една торба на човек помощи директно от Австрия- помня голяма кутия разтворимо какао и месо в консерви, като шунка- голям лукс!
Цялата тази зима на 97-ма нямаше гориво за отопление на училищата в целия град, изкарахме много дълга дървена ваканция, а остатъка от зимата облечени с якетата в час.

Това беше последната ми година в университета - и последната в политиката.

Спомням си...
Спомням си студа на площада. Вятъра. Всепоглъщащия студ. Чая. Спомням си надписите "това е пепелник" на дъното на пепелниците в кафето на Общината.
И...
Спомням си топлите ръце на Вили. Най-вече. И усмивката му, и спокойния глас...

Всъщност малко е странно... След всички важни, големи, дълбоки, бурни и..л. каквито други се сетите събития, като си помисля за това време, в съзнанието ми не изникват първо нито морето от хора от другата страна на заграждението, нито "големите" зад мен - дори не студа, а първо топлината, ръцете, очите и гласа на Вили Кавалджиев.

Бяхме деца на 9-10 г. , дядо работеше в Либия и имаше храна, не помня да ни е липсвало нещо за ядене .
За мен тези години бяха щастливи, защото съм била дете най-вероятно.
Помня фалита на банката, протести ,вуйчо ми за който се притеснявахме, че е при парламента.

И не мога да си констатирам различията ли?
 
Освен това, не съм съгласна за едната единствена причина. Не е това причината да сме такива или онакива.Може да е една от причините, но далеч не е само тя. Много са причините и за всеки са различни. Не ни свързва нищо от онова време, защото за всеки времето е било с различна даденост. На някои никак не им е липсвал фундамент и сигурност.

Разбира се.
Аз неколкократно повторих, че сме различни. Няма и как да сме еднакви.
Другото е в контекста на темата, на фона на събитията, които се развиваха онези години.

Иначе аз вече казах, независимо от усещането за несигурност и плаваща почва под краката ми, породено от динамичните промени в този период, за мен беше щастливо време.
Еуфория, пътувания, песни и танци на народите, липса на всякакви планове, дори тогава получих подарък първия си личен автомобил, малко бяло бижу, което много обичах.
Не, че сега съм много склонна да правя планове.

1997 бях в първи клaс..не помня нищо.Явно зa този период мaмa ми е рaзкaзвaлa,зa вечерятa си от мнооого солени семки-дa я зaситят,че дa имa зa мен и брaт ми.

Ама пък що бебета се народиха 9 месеца след края на стачките и окупацията на университета.  
Аз също съм от паралелната вселена, бях студентка по това време и ме интересуваха само купони, срещи с приятели, какво ще правим тази вечер и къде.  

Но пък помня режима на тока от средата на 80- те и как лежах с гнойна ангина в нас и майка ми кършеше пръсти, че не може чаша топло мляко да ми даде. После си купихме газови котлони.   Тогава пък имаше виц, че София като почне да святка по тъмно, хората палят свещи за Сергей Андонов, лека му пръст.

Моите спомени от режима на тока са хубави. Играехме "Не се сърди човече" на свещи и слушахме музика на батерии. 

И каква радост беше като "дойде тока"

По повод спирането на тока сигурно съм казала аз или някой от семейството: тези гарвани пак спряха тока/пък кой го пуска не знам.
Та веднъж пътуваме и дъщеря ми заспива в колата, а ние почти сме пристигнали. Аз за да я разсъня и казвам виж,виж гарваните в полето.
Тя се надигна и изръси:тези гарвани ли спират тока? Толкова се смяхме тогава, че се и разсъни.
Бяха си гадни години спор няма.