Деска, сега се присетих покрай твоя пост. Първите две аз ги постигнах, даже беше лесно. При нас. Третото обаче...
- Публикувана: 28 юни 2016, 15:52 ч.
- Последно мнение: 21 юли 2016, 20:43 ч.
Каква я мислехме, а каква стана...
Цитат
Най-гадният ми спомен е денонощното цедене с помпата, защото синковецът не сучеше. Цедях, надписвах шишенца с дата и час... Бях на границата на лудостта. През това време приятелки с кротки деца ми обясняваха как преувеличавам и просто трябва да спра да се цедя, за да се научи да суче. В резултат на това: денонощен рев, скандали в нас, че държа детето гладно, педиатърката ми звъни да ми се кара... Голям фън!
Честно и откровено си признавам, че аз подобен тормоз не бих си причинила.
Моите и двамата пораснаха с АМ.Ами, никакви проблеми, здрави, прави, умни, оправни млади мъже.
Аз като цяло не разбирам цялата тази мания по Непременното, задължително кърмене.Да, полезно е, но не и на цената на психическото здраве и спокойствие на бебето и всички около него.
А подобна педиатърка немедленно бих сменила.На останалите-игнор.Ако някой знае по-добре от мен как се гледа бебе, моля, давам го, свободен е да го гледа както пожелае, щом може да го накара да спре да реве.
Цитат
Най-гадният ми спомен е денонощното цедене с помпата, защото синковецът не сучеше. Цедях, надписвах шишенца с дата и час... Бях на границата на лудостта. През това време приятелки с кротки деца ми обясняваха как преувеличавам и просто трябва да спра да се цедя, за да се научи да суче. В резултат на това: денонощен рев, скандали в нас, че държа детето гладно, педиатърката ми звъни да ми се кара... Голям фън!
Честно и откровено си признавам, че аз подобен тормоз не бих си причинила.
Моите и двамата пораснаха с АМ.Ами, никакви проблеми, здрави, прави, умни, оправни млади мъже.
Аз като цяло не разбирам цялата тази мания по Непременното, задължително кърмене.Да, полезно е, но не и на цената на психическото здраве и спокойствие на бебето и всички около него.
А подобна педиатърка немедленно бих сменила.На останалите-игнор.Ако някой знае по-добре от мен как се гледа бебе, моля, давам го, свободен е да го гледа както пожелае, щом може да го накара да спре да реве.
И аз не съм кърмила - ни ден. Доих малко, но повече зарафи себе си, изхвърлях го. Кърма имах мнооого малко и не исках да вземам хапчета - но и не да си предизвикам инфекции. Та тази седмица-две, в които се доях... не бяха особено забавни, поне не и тази точно процедура. А Врячо си беше мнооого щастлив с бутилката.
Не знам какво съм си представяла, не помня вече.. 
...
После се изненадах /на фона на моята и на баща му беснотия
/, че родих едно бебе, като пън Не е ревало, само спеше, нямаше колики, късно се обърна, късно проходи, беше дебело и седеше, само се хилеше. Кърмено, гледно, идилия. И така, докато не стана един малък дзвер, това между 1.6 и 5г.. За щастие вече се разбираме много по-добре, минахме тази възраст, когато си мислех, че ще се свърши с мен 
Не смея нищо да си мисля за пубертета
...
После се изненадах /на фона на моята и на баща му беснотия
/, че родих едно бебе, като пън Не е ревало, само спеше, нямаше колики, късно се обърна, късно проходи, беше дебело и седеше, само се хилеше. Кърмено, гледно, идилия. И така, докато не стана един малък дзвер, това между 1.6 и 5г.. За щастие вече се разбираме много по-добре, минахме тази възраст, когато си мислех, че ще се свърши с мен Не смея нищо да си мисля за пубертета
Уморих се да се смея на това описание.
Мойта беше кукла. Нерви никакви с нея. Мислех си- еееех, каква съм значи добра и всичкоможеща майка. Детето красиво, умно, голямо, послушно, любвеобвилно, социално- абе принцесата на мама като от приказките. Ндааа... на 11 става през август, и пубертясва. Настроенията са под контрол, обаче стаята, стаята!!! мислех си навремето, всеки ден ще я карам да си подрежда стаята, да е по конец. Грънци. През ден там е лудница. Аз си говоря аз си слушам-ама се инатя и аз и не й я подреждам. Голяма е, няма да я лигавя, я!Само дето един ден като влязох там-на пода място нямаше, килима не се виждаше. Книги, дрехи, покривки, моливи, блокове-всичко по земята. Тогава избухнах в рев и взех да подреждам и да се карам, не ми издържаха нервите. Сега е налепила стаята с плакати от "Виолета". Но след тоя случай уж малко почна да внимава със стаята. Само отвреме навреме като я е направила пак панаир на хаоса застава пред вратата си, гледа дяволито и ми вика: "Мамииии...препоръчвам ти да не влизаш. Аз ей сега ще подредя.!
Ако ни се случи това, което сме вярвали, че ще се случи, продължаваме да вярваме в него, даже си мислим, че имаме заслуги. Но, ако ни се падне обратното, виждаме нещата и от другата страна.
Абсолютно, това май е есенцията на мненията от темата
Не помня какво съм си мислела преди 7 години когато бременеех с първото си дете, по-скоро се на надявах да съумеем с ММ да бъдем преди всичко екип по отношение на нея, да гледаме в една посока и да си помагаме. Така се и получи, но имахме късмета да имаме едно чудесно, кротко дете /изключвам това, че до отбиването си на 1г 8м не е спала никога по цяла нощ, все се будеше, но решихме проблема като сложихме колелца на кошарата и нощем я придърпвах от моята страна на спалнята, та драма там не съм имала/. Точно от типа деца беше - "където ги оставиш - там стоят". Все си мисля, че заслугата на родителите има по-голям процент принос към държанието на детето, отколкото характера му, сега чакаме второ детенце, живот и здраве, и голям страх ми е да не ми се разбие теорията - очаква се да са гледани по същия начин, ако е тотална противоположност, значи си е чист характер
Силви, и аз се посмях с теб
Оооо, сега се присетих след поста на Мамче Бандит как моята 4 годишна принцеса се подмазва с "мами", а като усети, че наистина е сгазила лука и обръща на "мамичка", това всичко придружено с един подкупващ тон, гузна усмивка и големи мигащи очи насреща ми. Винаги ме напушва смях, макар че повечето случаи успявам да не се изхиля. Ама верно са страшни тарикати.
Поздравления Съни, прекрасна тема, накара ме да се замисля много! И като се замислих така дълбоко, установих, че всъщност не съм имала конкретни очаквания какво точно ще ми бъде детето, може би просто защото като си на 22 не си толкова взискателен към себе си и околните, колкото по-нататък ставаш с годините. Бременността ми беше спокойна, детето също е спокойно, умно и добро (7 г.) всички винаги са с прекрасни впечатления от нея.
Но винаги съм си мислела, че няма да се държа като майка си, а ето, че често се улавям, че говоря с моята дъщеря, така, както майка ми е говорила с мен. Тогава намирах нейните методи за възпитание за грешни, а пък сега, когато и аз имам дете - за правилни. Това понякога много ме обърква ... а дали съм на прав път ще разбера, когато вече е късно да променя каквото и да било.
Но винаги съм си мислела, че няма да се държа като майка си, а ето, че често се улавям, че говоря с моята дъщеря, така, както майка ми е говорила с мен. Тогава намирах нейните методи за възпитание за грешни, а пък сега, когато и аз имам дете - за правилни. Това понякога много ме обърква ... а дали съм на прав път ще разбера, когато вече е късно да променя каквото и да било.
Не съм се заричала кой знае какво, само исках да сме по-добри родители от моите и особено аз да не заприличам на баща ми. Очакваше се детето ни е да е разглезено, ами... такова, но панаирите ги прави само у нас, пред хора се държи прилично, макар и недресирано.
Беше на 5, когато ми каза "мамо, аз и когато не те слушам, пак те обичам". Тогава разбрах, че мисли, че не я обичам, когато ѝ се карам. Сега не ѝ се карам по-малко
, но винаги ѝ напомням, че я обичам.
Беше на 5, когато ми каза "мамо, аз и когато не те слушам, пак те обичам". Тогава разбрах, че мисли, че не я обичам, когато ѝ се карам. Сега не ѝ се карам по-малко
, но винаги ѝ напомням, че я обичам. 
Отдавна вече не се заричам за нищо и не бързам нищо да мине. Преди се заричах - моите деца няма да ядат боклуци, ще са много възпитани, няма да крещя и т.н. Като малка се заричах за много неща, които няма да правя / ще правя с децата си. Нищо от това не се случи.
Като бяха малки все чаках нещо да мине - да минат коликите, да минат зъбите, да проходят, да проговорят.... и се оказа, че след всяка гадост идва по-голяма гадост. И все бързах - да свалим памперса, да откажем залъгалките... Изтормозих и себе си и децата с това, че очаквах нещата да се случват както е по книга, а не когато те са готови. Вече не бързам и не чакам нищо. Когато-тогава. И колкото-толкова. Не означава че нямам амбиции и не полагам усилия, но не драматизирам ако нещо не стане точно както съм си го представяла.
Като бяха малки все чаках нещо да мине - да минат коликите, да минат зъбите, да проходят, да проговорят.... и се оказа, че след всяка гадост идва по-голяма гадост. И все бързах - да свалим памперса, да откажем залъгалките... Изтормозих и себе си и децата с това, че очаквах нещата да се случват както е по книга, а не когато те са готови.
Вече не бързам и не чакам нищо. Когато-тогава. И колкото-толкова. Не означава че нямам амбиции и не полагам усилия, но не драматизирам ако нещо не стане точно както съм си го представяла. 
Аз редовно ѝ казвам, че я обичам, затова и малко се стреснах като разбрах какво ѝ е в главичката, когато ѝ се карам.
Друго, което си казваме - Винаги има време за една целувка
Сега не ѝ се карам по-малко , но винаги ѝ напомням, че я обичам.
, но винаги ѝ напомням, че я обичам. Но винаги сме знаели, че е така, демонстрирали са го по много начини и не е имало повод да се съмняваме. 
Забременях на 22 и родих на 23. Сега като се замисля, била съм абсолютна, тънеща в блажено неведение шматка. Въобще ми е минавало през главата, че това бебе ще реве, ще се буди на всеки час, ще повръща на фонтан, ще има колики т.н. В общи линии си представях една жива кукла, която ще обличам, ще храня и ще й плета плитки... Дали заради крехката си възраст или заради благия характер на детето, нямах особени трудности през майчинството. Някак по-лежерно гледах на нещата, нямах страховете и тоновете информация, които имам сега. Не съм се вманиачавала по мерки и теглилки, не съм гугълвала всяка пъпка, не съм дезинфекцирала подове. Мога да кажа, че тези три години и половина, в които си гледах детето вкъщи, са били едни от най-щастливите ми.
Голямото разминаване с представите ми и реалността е бройката на децата. Исках (и все още искам) три, но явно ще си остана с едно.
Голямото разминаване с представите ми и реалността е бройката на децата. Исках (и все още искам) три, но явно ще си остана с едно.