Говорим си за свръхестественото

Чудих се да пиша ли, да не пиша ли....като прочетох постовете на Искра В.....  
Има и още един вариант, който не беше споменат - вариант сам да си е отключил болестта сина ти. Нужна му е била, ако е изпитвал чувство на несигурност и страх. Не да се скрие зад нея, а за да провери силите си. Може да му трябва отчаяно вяра в собствените сили, нещо от рода: справям се, защото съм силен. Щом съм силен, значи мога да се справя с всичко. Част от нужната увереност при израстването и ти, Искра, да нямаш нищо общо с това.
Не искам да кажа, че го е извършил на съзнателно ниво, в никакъв случай! На подсъзнателно ниво текат тези процеси. Дали е било заложено да расте потиснат още преди да влезе в това тяло, или това е резултат на обстоятелства, стекли се в процеса на живеене, не може да се разбере, нито е толкова важно. Важно е как ще отиграе ситуацията момчето, как ще се справи. Ако не успее, трябва да се върне и да повтори пак в друг живот. Едва ли подсъзнанието му го иска. Ще опита да се справи сега, така мисля. Ще му стискам палци.
Не се обвинявай, и в никакъв случай не му повтаряй, че изпитваш вина. Това може да му попречи много. Остави го да се справи сам. Това са лични битки. Достатъчно е да не му се пречи на този, който си води битката. Може да се помогне с обич и такт. С лекарства също. Основното средство обаче е в негови ръце.
ПП Можете да пробвате при регресионист. Но аз лично не съветвам. Най-напред регресия при психически разстройства не се препоръчва, може да изиграе отрицателна роля ровенето дълбоко в подсъзнанието. Освен това не се знае какво ще каже момчето на регресията. На мен регресионист ми разказваше как протичат при някои хора сеансите, не бих си го причинила, нито пък на близък. Да не говорим, ако те обвини директно на сеанса ти как ще живееш после? Нужна си му здрава, уравновесена и спокойна. Иначе може жестоко да го спънеш.

Само да спомена, че депресивни състояния без видима причина често са с корени в минали животи. При регресията могат да се изпитат силни емоции при достигане на причината, това се случва, когато тези емоции не са отработени по някаква причина ( като например внезапна смърт) и не е имало време за осмисляне. Такива емоции преминават в следващ живот под формата на депресия, желание за самоубийство, необяснима тъга и т. н. Когато при регресия се достигне момента на първопричината и се отключат емоции, това е и момента за тяхното саниране, чрез приемане и пускането им да си отидат свободни.
Това го пиша базирайки се на опита и споделеното от хора, които са го изживели на собствен гръб връщайки се в не един минал живот.
Сега, това може да стане само ако искате да го направите, когато сте готови да приемете евентуални силни емоции, не са задължителни да ги има, разбира се.
Все пак е въпрос на личен избор.

Ън, прочетох те много внимателно. Мислиш ли, че ако се отдръпна и не му преча (под отдръпна имам предвид - да успея да си наложа да спра да го наблюдавам и да си кажа "нищо не мога да направя - каквото стане") ще е по-добре за него?
Освен това той иска да живее сам - учи в друг град и иска наесен да се връща. Мен това ми е много страшно. Но ако не го пусна, той съвсем ще загуби перспективата.  А как да го пусна?
Мислих относно това кой е предизвикал състоянието - той ли, аз ли, външни обстоятелства в живота, обстоятелства от друг живот... Каквато и да е причината, аз ще се почувствам добре само ако някой може да ми даде гаранции - мина, замина и няма да се повтори. Това няма как да стане. Понякога си мисля - по природа аз съм много нетърпелива, все бързам, говоря, прекъсвам хората като те искат да кажат нещо. Дали това не е урок по търпение?

Angela 61, за регресия трябва той да е съгласен. Засега ще изчакам. А и не знам баща му как ще реагира ако спомена такива работи.

Играта със психиката може да се окаже доста опасна игра. Не му го причинявайте. Ровенето в мозъка не е добра алтернатива при такъв род заболявания. Не и чрез регресия. Поне аз мисля така. Страхувам се, че чувството за вина, което се изпитва, може да му навреди много повече, ако е съпроводено с реални действия по поправяне на щетата, която уж е нанесена от провинилия се. Ако се лекува и си взема предписаните медикаменти, заболяването може да бъде овладяно. И, да, при БАР има наистина продължителни ремисии.

Джаста Праста, аз засега няма да говоря за регресия.
За положителните ремисии - имаш познати с дълга ремисия или си чувала?
И знаеш ли дали и какви начини има да се постигне?

Да искаш да се справиш с вината си е едно,а да се опитваш да промениш състоянието на сина си,друго.
С първото..Проблемът е сериозен ,и аз имам такава емоционална обремененост от минали действия,и при все,че осъзнавам каква котва е,все още не съм си дала прошка.
Вината,подобно омразата и завистта,са отрова която те убива и  разяжда,бавно,но сигурно.
При мен се потвърди приказката,че на себе си е най-трудно да простиш..
Относно психичните заболявания,мисля,че те се дължат на неправилна функция на слоевете на Душата.
Представете си че всички 5 обвивки пулсират и се въртят в синхрон около физическото тяло.
Когато този синхрон на въртене или пулсация се наруши,дисбаланса се манифестира на физическо ниво като заболявания на психиката или тялото.
Причини за това може да са априори дисфункции и бъгове,които трябва да се отработят все някога..
Или деградивно поведение на индивида,което уврежда цялата му система(от физ.тяло до ефирните пластове),като например алкохолизъм,наркомания или други обсесии и начин на живот.

Не препоръчвам ровичкане в подсъзнанието посредством регресии.
По-добре открити терапии,като разговор с огледалото(съвсем сериозна съм), фантазиране,дихателни техники и леки медитации.
Повече време сред природа.
Някакво активно занимание/хоби
И не на последно място,преразглеждане на идеята за смисъла на живота и от двамата и повече открити дискусии.
Младите трябва отрано да са наясно кои са и за какво са на тази планета и какво им се случва докато живеят..
4овек трябва да се учи на самоконтрол,както ментален(хигиена на мислите),така и емоционален (контрол над изявата над емоциите,в последствие и контрол над самите емоции и техния интензитет.

Имам, познати, които имат в семействата си хора с БАР.  Овладяват се нещата, но и болния трябва да съдейства. При правилен подход и лечение, тези хора са с наистина продължителни ремисии. Но, нямам нужните познания, за да посоча правилния начин.

Така е, но и двете са много трудни и много тежат. Мисля, че само ако постиганем оздравяване, чувството ми за вина може да стане поносимо.
Относно терапиите - има назначена лекарствена от психиатър. Той ни препоръча психолог и мисля да започнем и психологични консултации. Даже се чудя дали и аз да не ходя - някой трябва да ми помогне да се справя със себе си.

Джаста Праста, четох в един учебник по психиатрия, че може да има ремисии от 20 и повече години.
Мисля, че само това ме държи - надеждата ние да сме такъв случай, който може да постигне пълна и много дълга ремисия. Не знам как да увелича шансовете.

Браво, че има консултация със специалист и назначена терапия. И за бъдещи консултации с психолог браво.

Да, мисля, че е по-добре да престанеш да му дишаш във врата. Щом иска да учи другаде, нека отиде. Достатъчно е да му се покаже, че винаги може да разчита на семейството си, ако му потрябва помощ от всякакво естество. Човек се чувства най-добре, когато живее своя живот, но знае, че във всеки момент има на кого да се облегне, да разчита, ако му се наложи, че има "гръб". Ако не друго, някой, който ще се зарадва на това, което е постигнал сам. Задушаването обаче няма общо с такова отношение. Нека иде, където иска.
Не знам за кого точно е урока. Може да не е за момчето, а за теб. А може да е и за двамата. Но различен вид урок от една и съща житейска ситуация.
Честно казано не знам дали ще успееш да се отървеш от обсебващото си поведение. Държиш се така, защото си с такъв характер, а той е даденост, която не знам как може да се промени. Мисля, че за теб успех значи не да промениш мисленето си и виждането си за нещата, защото това е невъзможно поради факта, че си такъв тип характер, а да се научиш да ги сдържаш поне до степен да не пречат на близките. Трудно ще е мисля....Дано се справиш.
За ремисии е нужно спокойствие и увереност. Поне за физическите болести е така, знам от опит. Със сигурност и за психиката ще е същото, даже в по-голяма степен. Трябва да намерите непременно лекар, на когото момчето вярва напълно. Увереността, че има на разположение някой знаещ и можещ, който го лекува, е от важно значение. За да действа плацебо ефекта, който всяко лекарство има, наред с чисто лечебната способност.
Трябва да създадете душевен комфорт на момчето съвсем незабележимо. Под това нещо всеки човек разбира различни неща. Дано знаете каква е дефиницията за вашето дете...И да я осъществите, ако е във възможностите Ви. Другото е...каквото стане. Мисля, че не е невъзможно да се овладее напълно тази болест. Болест като всяка друга. Значи може да й се намери цаката.
ПП Нямаш работа при психолога! Ако имаш нужда от сеанси, ходи на твои собствени. Тези ще са за момчето. Ох, боже....

Ън, не съм имала предвид да ходя с него на психолог, а аз да ходя отделно. За да ми помогне  да престана да му дишам във врата, както казваш.
Ти ми даде една формула толу що - не да се опитвам коренно да се променя (защото малко трудно ще се обърна с хастара), а да се сдържам. И това е трудно, боже, но явно като съм виновна, няма как да не плащам.
Само че искам аз да плащам, не детето.

Пожелавам ви го от сърце. Бори се, но не се вини. Случилото се вече е факт, не връщай лентата назад, а мисли занапред. Бъди силна, смела и с ясно съзнание, не замъглявай мислите си със самообвинения, бъди търпелива, положително настроена и търсете взаимно най правилния подход и добър изход от ситуацията. Със сигурност тя може да бъде контролирана, може заболяването да не изчезне, но да стане латентно, да заспи и с него да се живее нормално.

IskraB, и аз за се включа, с надежда,  че може да ти е от полза.
На първо място, присъединявам се към всички, които те посъветваха да се освободиш от чувството си на вина. То не помага, а напротив - подклажда омагьосан кръг.
Това, че ти имаш/ си имала безпокойства за детето си, е разбираемо. Майчиното сърце само Господ може да го види. Хубаво е това, че си осъзнала, че твоята майчина Любов, от прекалена такава, може би е преминала в някакъв изопачен модел. Но не в твоята власт са нещата, а в Бог.
Облегни се на  Него. Повярвай, че всичко е по Негова воля и в Неговите ръце. Има Молитви на родители за техните деца. Чети ги всеки ден.
На регресия не те съветвам да го водиш. При психиатри /психолози - много внимавай с терапиите. Съвременните средства не лекуват Душата.. те само зомбират, пристрастяват.....пиша го от личен опит. Майка ми е с БПР. Докато го разбера, много вода изтече. Минала е през ривотрил и подобни.....
Това, което действително й помага е сатвистичния начин на живот. Молитвите, а също и консултацията с астролози. Аз й изучавам енергиите от планетите и си давам отговори, които ми помагат. С това й помагам и на нея. Вярвам.

Извинете за внезапното нахлуване в темата, но исках да напиша конкретно на Иска следното:

Искра, вина има, когато си направила нещо умишлено. Това е принципното положение.

И аз съм от страхливите, тревожни хора и знам, за какво говориш. Добрите новини са, че детето ще се оправи. Бъди абсолютно сигурна в това.
И изобщо не си мисли, че вие сте единствените с някакъв проблем. Повечето хора имат проблеми, но не се лекуват. Живеем във века на менталните болести (доколко можем да ги наречем болести, е друг въпрос; по-скоро състояния).

---

Колкото до темата за свръхестественото:

За мен свръхестествени неща няма. Всичко, което ние определяме по този начин, си е нещо естествено. Избрали сме си такъв термин, защото нямаме обяснение, или по-точно защото науката не го е доказала.

Ако използваме тоя термин, то би следвало да обявим цялата вселена и съществуването на живот като свръхестествено.

ЦЕРН се опитва да докаже 5-тото измерение. Горе-долу в научните среди има консенсус за съществуването на 11 измерения. Тук и сега. Ние виждаме само 3 от тях (4-тото е времето). Как изглеждат другите, как се усещат - не можем да знаем, защото разполагаме с 5 сетива, които са адаптирани за 3-измерен свят.

Голяма загадка и мистика е вселената. Държи се странно. Затова учените казват, че физическият свят, който ние виждаме, не е обективно реален. Т. е. реалността не е обективна. Ако беше, нямаше да има има отклонения във времето (забавяне например), нямаше да има изкривяване на пространството и разни вселени нямаше да се появяват просто ей така от нищото. В обективен свят разни кванти нямаше да се появяват от нищото и да изчезват в небитието и да причиняват абсолютна психоза и съмнения за шизофрения при изследователите.

Така че, Дами, истината е някъде там. Може да има прераждане, може и да няма. Може пък съзнанието да отива в някакво друго измерение или вселена (ако има мулти-вселена) след смъртта на физическото тяло. Шаманите са виждали други светове по време на транс и са получавали знание от обитателите им, за да помогнат на племето.

Може би след смъртта човек се събужда от някакъв сън (хиндуистката идея, че животът на земята е мая - сън).

Теорията, че се раждаме, живеем и умираме, е общо взето най-плоската, най-малко интелигентната и даваща най-малко отговори от всички други идеи. Най-малкото не може да даде отговор на въпроса, защо имаме съзнание. Щото съзнанието не е еволюционно предимство. То не осигурява оцеляването на вида.

Здравей, Елеонора, благодаря, че се включи по моя проблем.
Според мен вината не може да е само умишлена. Това, че не знаеш нещо не оправдава, особено ако виждаш как си провалил психиката на детето си.
От снощи ми е много тежко. Синът ми ми каза, че заради това, че аз съм го направила несигурен и съм му насадила страхове, му се случват тези неща. Не го каза като обвинение, а в смисъл, че ми е простил. Само че аз не мога да си простя, а откато ми каза това се чувствам като срината.
Така че вината е нещо, което ще трябва да нося ... не знам докога, но вероятно цял живот.
Не съм мислила, че ще имам такива препятствия, не съм искала това нито за себе си, нито за детето си. А и за мъжа ми - и той страда от моите грешки, въпреки, че се мъчи да ме оневини. Макар, че подозирам, че го прави, защото го е страх да не психясам. Но какво по-голямо обвинение от това, детето ми да мисли, че аз съм причината.

Някой вярва ли в духовни водачи и знае ли как се викат?