Страх от шофиране!

   Включвам се да следя темата.

И аз бях като теб.
2003г. изкарах книжка, не карах изобщо. 2007г. си взех първата кола, взех няколко часа със спокоен инструктор, опитах един път сама да карам, щеше да ми изскочи сърцето. И я оставих за няколко месеца.
После мой колега ме накара да шофирам, като ходех да го взимам от тях (живее през 2 улици от нас), до офиса и обратно, като той м и беше навигатор. Да отбележа, че работех на място, което не е централно и се минава по едни големи и ненатоварени булеварди. Така няколко дни и после сама събота и неделя, като няма трафик - само до там.

Честно казано, чукнах тук там колата при паркиране, но умишлено взех по-стара и се лош външен вид  

Според мен проблема е в мъжа ти. Той ти насажда страх и не те пуска. Моя беше същия. Бях си втълпила, че не мога да карам. Когато бяхме двамата или караше той или крещеше. Това ме побъркваше. От 8 месеца карам сама в Лондон. Преодолях страха си на втория. Качваш се сама и тръгваш. Целта ти е да стигнеш от точка А до точка Б. Ще видиш, че ще се отпуснеш и ще преодолееш страха. Но трябва да си сама.

   Правилно сте взели стара кола. Като бъдещ шофьор, също бих си купила стара кола. Няма да рискувам с добре изглеждаща кола и да я потроша накрая.

Този "синдром" се появява основно при хора, които имат голяма пауза между изкарването на книжка и започването да шофират. Колкото по-рано се случи, толкова по-естествено приемат шофирането.
Аз съм друга "гъба"- никога не съм искала да карам и през ум не ми е минавало, че ще подкарам някога кола. На зрели години /над 30/ изкарах курса като на първото сядане не знаех кой педал за какво е, но няма страх не страх- трябва да карам. Не ме кефи, не се отпускам да ми е удоволствие, притеснено ми е като знам, че ме чака път (лятото до морето или балкана), но като се возя страха ми е по-голям, отколкото като шофирам. По време на път съм по-спокойна, отколкото очаквайки деня, в който ще съм на път.
Няма начин- или го преодоляваш или се оставяш да те возят (ако има кой).

Един нов шофьор не трябва да си взима нова кола, да мисли и ламарините, освен всичко друго  . Година и половина по-късно си взех нова.

Щях да добавя, че колегата, с когото тръгнаха нещата, е изключително спокоен човек и се обаждаше само при нужда. С него се чувствах много добре, нито показваше да го е страх, нито че аз не мога да карам.

Колата, която взехме за мен е доста старичка - голф 3. Евентуално, ако я ударя, да не ме е яд. Взехме я автоматик, защото си мислех, че ще ми бъде по-лесно, но уви.........

   Притежаването на книжка за управление на МПС е необходимост вече. Не може да се разчита винаги на някого да те вози и когато искаш тогава тръгваш без да си зависим от някого. Затова живот и здраве през пролетта ще изкарам една шофьорска книжка. Само да преодолея страха си от шофиране. Чета правилата с месеци и решавам всеки ден по две листовки.

Ами трябва да шофираш, няма друг начин. Набелязваш определен по-лесен маршрут и минаваш по него във време, когато трафикът не е натоварен (събота, неделя). Щом се почувстваш по-спокойна, постепенно разширяваш периметъра. Мъжът ти да не се качва в колата, щом го е страх. Ти си пълнолетна и няма нужда някой да те "пуска" да шофираш.

И аз се включвам в темата,за кой ли път в такава тема ...  

Ядосах се много,защото преди малко ми се наложи да отида да се срещна с един човек,на 6-7 мин. път пеша и за половин минута с кола.Е,отидох пеша,в студа,гледайки паркираната кола пред вкъщи.И даже човека ми вика "Аз мислех,че ще дойдеш с кола"  , казвам аз не шофирам,не мога,а той "Няма не можеш,желание трябва".Ходи обяснявай,че не е въпрос само на желание ... Или пък е ..?!

Не се предавай и не се отказвай! Надежда има  .

Това беше най-големия ми страх. Изпадах в ужас. Но там където живеех нямаше градски транспорт и единствения ми избор беше да се науча. Първият път когато трябваше да се закарам сама на работа не спах цяла нощ. Сякаш идваше края на света. 

А сега шофирането ме успокоява. Няма по-добра терапия . Как ти звучи....

Така че приеми притесненията и прави малки стъпки. Страхът няма да изчезне с магическа пръчка, но ако не се отказваш въпреки него, и това ще стане с времето.

Първо отиди до близко място с голям паркинг, след това си набележи малко по-далечна дестинация . Планирай си маршрутите предварително и малко по малко ще започнеш да ставаш все по-уверена в себе си.

Не се отказвай! Успех!

С две ръце съм "за" карането сама. Аз така се научих. На мен също ми беше мечта и едва изчаках да стана на 18 за да взема книжка. Сега съм на почти 40 и за тези двайсет години шофиране дните, в които не съм карала, могат да се преброят на пръстите на ръцете ми. На 27 взех книжка и за мотор. Сега редувам двете мпс-та и няма значение дали съм на 2 или на 4 гуми - като карам колата/моторът е част от мен. Свиква се по-бързо отколкото си мислиш и щом ти е мерак отдавна - даже ще ти доставя удоволствие. Колата дава свобода и много възможности. Успех!

Ами и аз мисля, че не е въпрос само на желание, но и усилие и чувство за комфорт.
За мен винаги има страх в днешни времена гледайки какво се случва по пътищата и мисля, че точно това е притеснението на всички, които го имат, а не в собствените сили и възможности.
Аз съм от хората, на които инструктора каза, че ще стане работата още при първото ми качване в колата. Вземах книжка, а кола си купих още преди да е готова. Щом книжката се озова в ръцете ми седнах и не станах от колата. Карала съм навсякъде и по всяко време... е, така си мислех. Страх не съм имала като знам, че мога да карам, а в какво се изразява мога: имам преценка как да реагирам в една ситуация, познавам си колата и в главата ми е запаметено всичко като смяна на скорост, къде отпуска съединителя, пускане на мигач, пътни правила... и всичко, което се прави механично и за което не мислиш. Имаш само да си гледаш пътя. Е, да ама не... дойдох да живея във Варна и представите ми рухнаха. Не ме е страх да карам, знам какво мога и какво не мога, спокоен шофъор съм и не си давам излишно напрежение, нооооо ме е страх от всички тук. Гледайки как карат, гледайки по-точно как не могат да карат и ме е страх. Страх ме е как някой наистина не знае къде се намира и какво прави. Тук вече става неприятно, защото освен това което ти е нужно да шофираш идва и момента да се пазиш от всички останали и реакциите ти да са бързи и очаквани във всеки един момент. С колата няма какво да не свикнеш като педали, скорости, габарити...
Какво правя и до ден днешен като опита ми с шофиране във Варна е 5 години, е да гледам всяка една нелепа и опасна ситуация, която се разиграва пред мен и си я обмислям. Така ми остава в главата, мисля как аз бих реагирала и съответно дали наистина е правилно и така с времето просто ти остава като механична реакция, защото е разиграно милион пъти.
В София (откъдето видях, че си) трафика е още по-ужасен, но нашрек и смело.
Аз съм от Велико Търново и мога да кажа, че не е само въпрос в трафика, а и в хората. Там на тесни баири се разминаваш без проблем с усмивка, а тук на 3лентов булевард се блъскат две коли... Много повече си вярват хората, колите са много и стават задръствания, всеки се изнервя, половината не могат да карат като не знаят правилата за движение, тези които ги знаят пък ги нарушават постоянно с цел да стигнат 2 минути по-рано...
Смело мога да кажа, че шофирането ми е страст и ме отпуска, правя нещо приятно и не натоварващо за мен, чувствам се ок и наистина мога и да си почина докато го правя колкото и странно да звучи, но не и тук както и в големите градове. Тук се нагаждам според ситуацията, внимавам аз заради другите, за да стигна цяла и невредима както аз така и детето ми.
Дай си сметка, че другите не правят нещо повече от теб и страха само пречи и може единствено да ти изиграе лоша шега и да ти навреди. Спокойна сядаш, тръгваш от точка А до точка Б както са ти казали и просто внимаваш в какви ситуации попадаш. Не обръщаш внимание, че някой ти свирнал, решил е да се направи на нещо, което всъщност е нищо и гледаш просто да не ти наруши правата, когато вече наистина трябва да реагираш. Оглеждай ситуацията, премисляй я и мисли как да се пазиш, а не толкова дали сега ще одраскаш колата като паркираш или смени ли скоростта. С последните ще свикнеш и ще става несъзнателно, а първото трябва да възпиташ в себе си, за да ти даде спокойствие и увереност.

Честно казано,на мен ми е чудно как всеки препоръчва да се кара сам.Който се е качил да шофира сам,значи не го е било толкова страх.

За мен е важно,да има човек до мен,шофьор с повече опит,защото може да реагира адекватно ,а и преценките му са много по-добри от моите.Въпреки,че имам малък опит,винаги гледам да внимавам,когато шофирам.Оглеждам се,следя си огледалата,и все пак се е случвало да създам ситуация,в която,ако не е имало човек до мен да ми каже какво да направя,за да не ударя колата,например,то е щяло да се случи.

При всеки човек е различно,ясно ми е.За мен е по-добре да има някой с мен.Но,трябва да призная,че си представям как тръгвам сама,и да,по-добре бих се чувствала,но не и по-спокойна!