Малко трудна тема...за болестта - РАК !!!

Ох, мила Дъщеря, май не си ме разбрала правилно. Със самосъжалението изобщо не визирах теб! По-скоро себе си, в някой по-труден момент... А това за медицината го казах като надежда, не разбирам защо ми се сърдиш. Просто много се надявам един ден вече да не се оплакваме от кофти лекари, да не говорим пък за смъртни случаи. Знам, че си наранена, имаш право да ти е тъжно и дори да си ядосана, постът ми не беше насочен към теб лично! Силна прегръдка от мен и не ми се сърди!

ох момичета незнам какво да кажа и дядо почина от рак след 3 г. борба

Novata в интернет знам, от съпругът ми, че има много информация за това. Знам също че той прочете, че на нехочкиновия лимфом не трябва да се вади далака. Това е стар метод с ваденето. С нехочкинов лимфом се живее доста дълго, ако е открит след 60 год възраст. Моят съпруг е също с нехочкинов лимфом. Знам че те са 10 вида. 

Дороти,точно това е диагнозата и на моят свекър.Операцията му беше август 2005г.Лекарите бяха категорочни че далака трябва да се извади.Сега се налага да се оперира и щитовидната жлеза.Той релаксира в едно родопско село и рядко се виждаме и подробности на знам.

Ужасно съжалявам, че и аз трябва да се разпиша в тази тъжна тема  Преди 3 дни изпратихме свекър ми. Почина от агресивен рак на черния дроб, който го повали буквално за 3 седмици. На 1 февруари, т.г. човека пращеше от здраве, както се казва. Спомням си, че ми буташе колата, защото не можах да запаля.... После изведнъж му се поду корема и спря да яде. За 2 седмици се стопи и гаснеше с всеки ден. Водихме го в няколко болници и на всякъде отказаха да го приемат, защото положението е безнадеждно и нищо не могат да направят. Последните 4-5 дни не можеше да става сам. Така и не му казахме, че е болен от рак и той си правеше планове за бъдещето, като се излекува. До последно казваше, че не го боли нищо. Последното си денонощие изкара спейки и накрая просто спря да диша.
Направихме всичко възможно, но уви, нищо не помогна...
Мъчно ми е най-вече за това, че си отиде рано - на 62 години. И за това, че не можа да осъществи плановете, които беше направил.
Мъчно ми е, че никога не намерих начин да му кажа, че го обичам.... Казах му го чак на гроба....

Почивай в мир, Татко! 

Lara, много съжалявам за свекър ти!! Лека му пръст! Много е жестоко, когато ей така, здрав човек, си отиде толкова бързо. То не, че е по-леко дълго да боледуват де... Пожелавам ви много сили сега,знам колко ви е тежко.
Novata, еllytza, искрено се надявам вашите баща и свекър да се излекуват! Дано във вашия случай лекарите си вършат съвестно и компетентно работата и нещата бързо се оправят!!

Мисля, че вече събрах сили да говоря за това.... Макар че само като си помисля, като си спомня, буцата в гърлото, в сърцето ми ... започва да ме души... Прегръдки на всички вас, които са били ограбени от това чудовище ... не искам да го изричам. Измина година от както чух баща си за последен път. Обади ми се да ми честити пожденният ден от София, онкологичната клиника и на следвашият ден му поставиха тръбичка през която да диша. Карцином на езофага.
Александър, ти тогава се опита да помогнеш за което ти благодаря, както и на другите които ми дадоха линкове, информация и се опитаха да помогнат... За съжаление - всичко беше напразно. Татко си отиде на 2 април 2006. Пред очите ми... Още го сънувам... Ужасно е да видиш как любимият ти човек изпуска... последният си дъх, отива си, викаш го, а не можеш да го върнеш... Ужасно е!
Всичко започна с една уж настинка. Лекуваха го за гърло - с хапченца за смучене, после антибиотик, после втори, трети ... и без никакви назначени изследвания. Лекуващият го лекар каза ,че имал 4-та сливица. Онемях. Що за ... глупост?! Никога не бях чувала за четвръта сливица, а той  я "откри" ей така - без нищо. Нито ехограф, нито гърлени секрети, нито кръвни картини - нищо. След четвъртия подред антибиотик и никакво подобрение най-накрая решиха да направят биопсия. Която беше неуспешна. Туморът вече беше толкова голям, че тръбичката не можеше да премине .... На татко вече му беше трудно да се храни, гласа му не беше неговият.... И така, стреснаха се видите ли нашите лекари и го изпратиха в София. Върнаха го от там след двуседмичен престой, през който му направиха трахеотомия и го "храниха" на системи. Две седмици само системи. После нашите лекари му сложиха още една тръбичка - в стомаха, за да можем със спринцовка да му вкарваме храна директно в корема........
И го изписаха. Казаха ни да си го прибираме. Без лъче, без химио, без никаква терапия назначена....
Не мога да ви опиша всичко останало.... Безкрайното ми чакане пред лекарските кабинети с надеждата да ми обяснят, да ми кажат какво следва, да ми дадат някаква надежда. Безсъъните ми нощи пред компютъра с бате Гугъл - току виж съм открила това, което ще спаси баща ми. Болката в очите на майка ми... Неговата сила - до последно се усмихваше, намигаше ми веселящки и мечтаеше за лятото, когато щяхме да ходим на палатка с любимите му внучки. Не поиска да ги види нито веднъж след като му сложиха маркучетата... Не искаше да го виждат такъв... Не можеше да говори , аз говорех, а той ми пишеше в един тефтер, който и сега пазя... Не загуби чувството си за хумор и в най- тежките си моменти...
Най- накрая се намери лекар, който да има смелостта да ми каже в очите,че му остават не повече от две седмици живот ....
Той ги надживя. Живя още месец след това. Откраднати моменти, дни, минути.
Брат ми ми се обади една сутрин и ми каза само " Ела, татко май си отива..."
Час по-късно той наистина си отиде - в ръцете ни. Моите, на брат ми и на майка ми.... Просто издъхна.....От диагнозата бяха минали само 2 месеца. От диагнозата "чевърта сливица" - 6 месеца. Четири месеца болно гърло......
Ето как "четвъртата сливица" ми отне бащата. Само на 57 години. Така и не дочака да ожени брат ми. Не видя как внучка му пее на сцената, няма да види първият учебен ден на другата си внучка, толкова неща ще изпусне от този иначе хубав живот....
Това е.
Времето не лекува.
Само малко притъпява болката. Много малко.... за да се върне в някой момент с пълната си сила и да те блъсне в главата.
Нямам сили да ходя на гроба му. Не мога. Не искам ....
Стига ми,че го нося в душата си...

много е жестоко това, wild cat, много съжалявам. дано не ти се случват повече лоши неща... 

Ужасно е, че в темата се натрупват и натрупват подобни мнения... Момичета, съжалявам... С вас съм в мъката ви 

Мама умря в ръцете ми от рак. Беше само на 55 години. Знаех от какво е болна. Операцията беше успешна, но.. Имаше съмнителен лимфен възел, през който може би се е разнесъл.. После химиотерапия, лъчетреапия... Мъки, ад.. Тя едва понасяше химиотерапията, но смяташе, че е длъжна да я изтърпи, заради мен и баща ми... И търпеше. Ходила съм с нея на вливанията, държах се съвсем съзнателно като идиот, за да я разсмея, за да не мисли колко й е лошо.. Издържа така 4 години. Резултатите й бяха добри и започнахме да мислим, че ни е отминало, а после взе да се влошава, все повече, все по-бързо... Щяха да я вземат в болница за някакво лечения - бяха определили дата 12 ноември. Не можело по-рано, защото докторката й заминавала за Гърция на семинар.... С ума си разбирам, че дори и да я бяха взели няколко дни по-рано, нямаше да променят нещата, но още изпитвам прилив на гняв и безсилие - по-важна е командировката в чужбина от живота на един човек. Мама беше лекар. Навсякъде уж се отнасяха с нея с повече внимание, защото е колежка. Не ми се мисли какво е отношението към тези, които не са им колеги.... На 10.11 мама падна на улицата - причерняло й. Счупи си ръката и си удари главата. Татко я заведе в Пирогов, където и погледнали на рентген ръката и я превързали към тялото, защото счупването било на такова място, че не можело да се гипсира. Тя едва дишаше - превръзката обхващаше гръдния й кош. На 11.11. започна да й се вие свят и да не може да става без помощ. През нощта срещу 12.11. викахме няколко пъти Бърза помощ, защото тя не беше в съзнание и само стенеше... Наругаха ме от Бърза помощ, защото РАКЪТ НЕ БИЛ СПЕШЕН СЛУЧАЙ И НЕ БИЛ ЗА ТЯХ. Трябвало да си търся районните лекари (тогава нямаше лични), но поликлиниките нощем не работят.... На 12.11 сутринта към 10 часа най-после се преборих за линейка - вече не помня с какво ги заплашвах. Дойде лекарят, изпада в ужас и извика: Бързо в Пирогов. Отидохме, изпратиха ни на рентген и скенер, но тя почина пред вратата на кабинета, на количката... Просто започна да хърка, да ръмжи и изведнъж ссе отпусна.. И това беше... Аутопсията показа, че е имала още счупвания, които идиотите от Пирогов дори не са забелязали, не са се потрудили да проверят дали няма травми поглавата... Не казвам, че щеше да е жива, ако бяха си свършили работата, защото се видяха и разсейки във абсолютно всички органи. Но ако беше здрав човек, би могла да умре и от престъпното нехайство на тези лекари. После ме питаха дали ще ги съдя... Нямах сили за такова нещо, и сега нямам... Не мога да я върна..... Оттогава минаха 8 години. Все още боли. И винаги ще боли. И винаги се учудвам, че е минало толкова време.... Мама почина на 12 ноември, точно на рождения ден на баща ми. Беше му купила подарък, а не можа да му го даде.... Не можа да види, че въпреки всички проблеми, аз успях да подредя живота си, не можа да види втория ми син... Никому не пожелавам такава мъка........... Мамо, обичам те, липсваш ми, много..... Такова нещо не се забравя, времето не лекува в този смисъл, просто лека-полека свикваш да живееш с болката и с липсата на човек, без когото не можеш......

Не, не....не мога да спра да плача....дано на никой да не му се случва...