От страха от смъртта идва и страхът от живота. Нещо като "и какво сега, не се знае кога ще умра, ето колко хора умряха покрай мен, какво съм направил досега, какво ли ще направя, дали живея, защо живея, какво ще се случи...". Човек не се замисля и страхува за живота, докато не се сблъска със смъртта. Иначе на рационално ниво, да, знаем, че ще умрем и дъра-дъра, но останалото ее ирационално, страхът от смъртта ни кара да живеем.
- Публикувана: 10 фев. 2017, 16:55 ч.
- Последно мнение: 17 апр. 2024, 00:39 ч.
За какво си мислите постоянно напоследък?
От страха от смъртта идва и страхът от живота. Нещо като "и какво сега, не се знае кога ще умра, ето колко хора умряха покрай мен, какво съм направил досега, какво ли ще направя, дали живея, защо живея, какво ще се случи...". Човек не се замисля и страхува за живота, докато не се сблъска със смъртта. Иначе на рационално ниво, да, знаем, че ще умрем и дъра-дъра, но останалото ее ирационално, страхът от смъртта ни кара да живеем.
Мисля си за сестра ми и нейното бъдеще. Тя послуша съвета ми и не искам да е бил грешен. Дано всичко е бъде както трябва да бъде.
От няколко дни си мисля за детето от Триград, което блъсна хора на пътя. Днес баща му го е намерил- мъртъв, скочил от скала. Така поне прочетих. Пострадалите хора казаха вчера, че ще си търсят правата. Вече няма от кого да си ги търсят. Много ми е мъчно за детето.
От два дена си мисля за човешката злоба. Имам една братовчедка, по-точно имах. Никога не сме били близки, баща ми и леля ми - също. Едно време се дразнех, че гледат на нас отвисоко. Зачеркнах я от живота си преди няколко години, когато осинових първото си дете и тя ми се нахвърли пред детето и пред чужд човек, обвинявайки ме какви "глупости върша и кой щял да ми гледа детето?". Преди няколко месеца смених жилището и по чиста случайност купих в съседен на нейния блок, нямах време да избирам. Вчера се засичаме на улицата и тя пак ми се нахвърля защо съм се мъкнела на площадката да й се навирам пред очите. Следващия й въпрос откъде съм взела пари да си купя жилище в техния квартал. Казах й само, че не съм ги крала и отминах, а тя взе да мърмори зад гърба ми и да обижда децата. Идеше ми да й оскубя косата, но я оставих на злобата й да я яде отвътре. Това, което не ми дава мира е защо? Защо тази злоба и омраза към две невинни деца? Нито сме се карали, нито има какво да делим. Нищо не й дължа, нито тя на мен. И единственото, което ми идва наум е - завист. Черна завист, че аз станах майка, макар и сама, а нейната дъщеря, въпреки добрите си възможности, нито се омъжи, нито деца има. Ама какво сме й виновни ние с децата? Нима трябва да съобразявам моя живот, така, че да не засенча златното й яйце? Та ей такива мисли не ми дават мира втори ден.
. Всичко , което има значение е близките ти и хората , които обичаш да са живи и здрави , всичко останало са бели кахъри . 
Искам да ви кажа, че аз нямам нито един роднина, с който да съм близка, а да разчитам на тях изобщо да не става дума. Много кофти, но ние не си избираме роднините, за съжаление. 
Не знам изобщо какво искат роднините от нас, че да се сърдят!!! Нали имаме кръвна връзка с тях и трябва да си помагаме!
Препоръчани теми