За какво си мислите постоянно напоследък?

Това съм го изпитвала същото. Някой хора не знаят как да реагират или го е страх че едва ли не е заразно.
Стискам ти плаци 🌸

За съжаление се усещам, че аз го правя същото... ако някой има кофти период не го закачам, ами чакам той да ме потърси. Някак си не искам да досаждам, не знам как да се държа и т.н. Ако има проблем, чакам човекът да си каже, а не разпитвам... Явно се възприема като незаинтересованост, предполагам и с право. Но те съветвам да не си правиш пробързани заключения, че не са ти приятели и т.н.

Не, не, не си правя такива изводи и разбирам. Но аз съм далеч от мисълта да се чуя с някого, за да му се нарева или да го натоваря. Напротив, точно сега ми се иска да си поговоря с приятелите ми за нещо съвсем различно, ако ще глупости да си говорим, или общи теми, или за техни неща, които да ме отдалечат от мислите ми.
Моят проблем в момента,не е нещо, което вече се е случило, а ще се развива във времето, и не е ясно докога и  как точно...затова и е мъчително за мен, неизвестността и чакането.
Благодаря ви за подкрепата!:hearts:

Christis, не си сама
Всички минаваме през такива кофти периоди, ще се справиш. Стискам силно палци!

Christis, силно се надявам нещата да се подредят при теб!

Кристис, имаш виртуален гуш и от мен. И аз така кацнах вв форума, да се разсейвам...

Мисля си колко съм недоволна от живота. И мисля, че сама съм го направила, та не се оплаквам и не е непоправимо. Благодарна съм, че важните ми хора са здрави. Във финансово отношение не съм ок, но това все някога ще се оправи.
Но... липсва ми човек до мен. Продължавам да се измъчвам с минали ситуации. И продължавам да мисля за човек, който не заслужава и отдавна не сме заедно. Много трудно се увличам, за влюбване да не говорим. А вече искам семейство.

Периодите с отдръпнати приятели ми станаха много и чести. Ако кажа , че съм свикнала, ще излъжа.
Когато ме диагностицираха с рак много хора спряха да ме търсят. Защото нали.. труден момент бил. Само аз и семейството ми знаем всъщност какво беше. Как умирах на всяка химиотерапия и как мъжът ми стоеше до мен и чакаше само да си отворя очите. Понеже аз така бях 3 дни след терапията- на легло, без сили и само спях. И никой не се обаждаше , хора. Никой! Имах си три дружки с диагноза, само с тях се крепяхме. Две вече са звездички
И сега, след като родих пак никой не се обажда. Защото съм имала занимания покрай детето , да не ме тревожат... Все  едно светът се срина след като родих...
И понеже се самозалъгвах , че имам приятели , а само се разочаровах , сама се отдръпнах от всички. Не ме интересува никой. Само да знам , че детето, мъжът ми , майка , татко и баба са добре и са здрави, другите не ме интересуват.

Аз даже тема бях пуснала на тази тема.
Знам много добре как се чувствате, но без тези приятели ще ви е по-добре.
PeacockLove, радвай се на семейството си и детето.

Когато през 2012 за пръв път се появиха болежките на татко, тогава разбрах кои приятели са за по бира и кои - не. От тогава се зарекoх, че къщата ми на хан ще я обърна, но никога няма да оставя приятел в беда.
Пий, след такава голяма победа, не се дави на края на Дунава.

Много е тъжно как човек осъзнава колко е сам, ама безумно сам, когато има проблеми... На моите роднини само името им е "семейство" - и преди съм споделяла. Побърква ме това,че нямам близки приятели. Ама като казвам нямам, разбирайте НЯМАМ. Преди 10год, когато с ММ се запознахме, бях на 18, той на 22. За да заживеем заедно трябваше да направим много компромиси, чисто финансови дори.
Уж в началото имахме близки приятели, уж през вечер посрещахме гости ... След няколко месеца ме приеха в друг град да уча държавна поръчка, но за да останем заедно, записах в моя град на частно и ... сещате се на каква цена После останах без работа и финансите ни се стопиха.
Ейййййй,когато останахме без пари, всички изчезнаха... Не можехме вече да правим маси, не можехме да каним никого. Никой не се обади да каже елате вие, или да предложи помощ. Всички знаеха положението ни - бяхме не с 2, не с 200,а на минус 200 Един единствен път, когато щяха да ни спрат тока, заради неплатена ф-ра, ММ звънна на един от близките ни приятели и му поиска минимална сума на заем (40-50, нещо такова да е било...) и човека ни отказа. Обяснението беше,че на следващия ден ще си купува кола и парите му трябват.
Сега,10г по-късно вече сме на други години и всичко се е наредило. Което няма никакво значение, защото за мен тогава си пролича кой какъв е , и отговорите не ми харесаха... С годините при ММ започна да избледнява спомена за този период и отношението на хората, при мен обаче не. Не мога и , по дяволите, не искам да си общувам с хора, за които знам,че когато съм ок-са тук, но ако нещо се обърка, първи ще си тръгнат.
А така неблагородно завиждам на хората, които имат на кого да разчитат. Приятел, с който могат да са в ресторант, могат и да пият кафе от машината до входа... някой, на когото да звъннеш посред нощ, защото си тъжен или някой, за когото би пропътувал 100км,за да помогнеш да смени спукана гума..
Абе не ми върви с хората и това е... мрън! оплаках се

    От мене имате една прегръдка. Тези хора не са ваши приятели. И не разбирам това извинение от някого, когото смятам за много близък приятел "просто не искам да те притеснявам". Би трябвало да ме е опознал какъв човек съм. Или ме дразни това оправдание "Нямам време. Цял ден съм на работа и нямам време." А през почивните дни пак няма време. Естествено е, че за този близък приятел, когото съм определила като такъв, въобще не му пука за мене. Не знам защо започнаха хората да чакат първо ти да се обадиш и все ти да търсиш пръв, а отсрещната страна не се и сеща да те потърси. Защо всички си мислят, че техните проблеми и грижи са по-важни и големи отколкото на другите?

     Ще допълня още няколко неща заради прочетения пост на Елиза, който ме разчувства. И аз искам да имам един много близък приятел, с когото всичко да споделяме в добри и лоши времена. Мислих, че съм намерила такъв приятел, но разбрах, че съм направила грешната преценка за този човек. Много ме натъжи наистина това. Постоянно търсих този човек първа и като й кажа, че да се обажда и тя - винаги получавах отговор "добре". Така и не ми се обаждаше. Направих един експеримент след колко време ще ми се обади или пише във viber - 3 месеца не ми се обади или писа. Аз й се обадих, че беше ми интересно какво оправдание  ще измисли. Аз и тя живеем много надалеч, но в България живеем. Започна да се оправдава, че има много проблеми и ангажименти. Не мога да очаквам от нея да се обажда всеки ден. Аз й казах, че са минали 3 месеца, откакто последно се чухме. И тя ми отговори, че не е усетила кога е минало толкова време и да не очаквам от хората да ме търсят постоянно. Всеки си е имал своя живот и проблеми. Според нейните думи, аз съм отблъсквала хората по този начин, защото съм ги обсебвала. Много ме нараниха думите. Имахме "приятелство" над 15 години и изведнъж разбрах, че пак съм направила лоша преценка за някого и съм го издигнала на пиедестал. Грешката, която правя винаги е, че издигам някого на пиедестал и го идеализирам. Много ценя приятелството и тази дума е много специална за мене.

    Поне намерих тази тема и мога свободно да изразя какво чувствам и какви грешки правя и осъзнавам какви са те. А получавам наистина подкрепа тук и благодаря на всички, които винаги са ме подкрепили, когато съм имала нужда. Прегръдки на всички.

Повечето хора не осъзнават, че нямат "много приятели", имат "много познати". Общественият живот не гарантира здрава социална мрежа за подкрепа.

Впрочем аз не бих пътувала 100км. за никого да сменяме гума, бих му викнала линейка за гуми.

Мисля си, че днес животът е пределно уплътнен, всеки иска максималното - и работата, и училище, всички са в правото си да ти заемат деня. Просто не остава енергия за празно говорене и скитане. Някак светът се е променил, всеки си уплътнява времето 100%.

Или случайно ги срещаш някъде или пък им звъннваш и те веднага >" Какво правиш, бе! Никаква не се обаждаш!". Голям цирк - разкарах ги аз тия.

Имам една теория, повечето висят по разни чатове и вайбъри, нон стоп клюкарят и просто не се сещат за реалните хора. Ако не си в чата, все едно те няма.

Виждането наживо е все по-затруднено, от една страна заради липса на време, ама и заради тотални задръствания и липса на място.