Обвинявате ли себе си понякога?

Обвинявам се и още много ще го правя, колкото и да се опитвам да не е така. Първо защото увредихме сами прекрасното си и страхотно бебоче, без да сме го искали, но то се случи. Направихме живота му труден и страшен. Не спях нощем след преживените ужаси, след вечерта, в която си отиваше, а аз не можех да му помогна и той сам се пребори. А после към тия обвинения добавих и онези, че докато бях бременна с Лъчко, втория ми, боледувах от гнойна ангина, и се ядосвах много и плачех, точно когато сърчицето му се е образувало. Пак бях виновна, не можах да се спра. Два пъти съм виновна пред моите деца, и незнам от къде да намеря сили да живея с тия ВИНИ, ако не са децата ми, които се справиха и оживяха, нямаше да съм жива сигурна съм, и се страхувам от момента, в който няма да съм им нужна и така да плащам дълга си по вината си. Но ги обичам, до полуда, до болка, мисля, че даже трябва да ме лекуват от тази обич, обсебваща е, и си давам сметка за нея, но отново не мога сама да се спра и се надявам, че няма да се случи нещо лошо отново!

Иги, мила много ме разстрой с поста си. Прегръщам те и категорично ти заявявам, че абсолютно не съм съгласна. За мен ти си един от най - сърдечните и грижовни хора, които познавам. И с риск, да ми се разсърдиш доживот заявявам....това са пълни глупости. За мен ти нямаш вина за станалото, а за грижите и борбата за твоите деца ти се възхищавам от сърце.
 

и аз с риска да ми се обидиш ще кажа, че най-малкото имаш вина
има си Съдба, БОг, Аллах и ли както искаш го наречи, дори случайност ако искаш - мал шанс ако ти звучи по-добре
все сили по-велики от нас, които определят какво да стане...аннас ни е дадено да остстояваме решенията си и да се борим за целите си
ти винаги си парвила и двете...повече не ти е дадено да направиш
най-малкото пък за ЛЪчко има закакво да говорим...
ако искаш вини гените...съдбата...само не и себе си, защото и ти нямаш власт над тези неща...уви на никой не му е дадено...

затова казвам - няма вина
може само да има вина за това доли си се погрижил добер или не...и това пак е тоносително
а ти Иги си повече ото всеотдайна и грижовна!

Обвинявам се!!!

Като не съм имала представа какви заболявания има на този свят и че всички мои притеснения, изживявания, стрес, които може би са се и отразили на Гери...

Но знам ли, дали само това е причината...

Няма родител, който да не се е обвинил за нещо или поне замислил защо се е получило така?!

Обвинявах се и то много от на4алото до преди няколко години но смятам 4е няма смисъл от обвинения те ни дърпат надолу към депресия и не ни помагат за това и аз престанах с обвиненията в момента гледам напред и по какъв на4ин мога да помогна на децата си. Обу4ението в университета също ми помогна да си обясня много неща. Психологията която у4их тази есен ме промени изцяло. не се притесняваите Нашите деца не са с увреждания те са специални и правят живота ни стоиностен те сами ще намерят верния път в живота си а ние с нашите притеснения с нищо не можем да го променим само можем да го усложним така 4е горе главата мам4ета и стига стези обвинения ами ми кажете с какво се промени вашия живот към по добро?

Хареса ми,защо не го пуснеш като тема ,тази вече я разгледахме и решихме да спрем да се обвиняваме,нали

супер идея..ВИки и мама ако Фриг не пусне тема - пусни ти...мисля ни трябва нещо ведро, а ти си добър вестоносец напоследък /пу-пу/

Обвинявам се и още как! Дали направих всичко възможно за оздравяването на детето ми? Ако да, защо все още имаме проблеми? Значи нищо не съм направила. 
Опитвам се да не мисля за това и да съм й опора, рядко се натъжавам, но когато се случи е много тежко.

Колебаех се дали да пиша за себе си...темата е малко болна за мен...но заща не.
Така и не успях да се почувствам виновна за станалото. И не защото имам крилца на гърба и ореолче на главата, или защото съм толкова арогантна да смятам, че съм направила всичко за детето си. Не успях да почувствам вина, защото веднага щом се разбра, че Боби има проблеми, други хора - хора от близкото ми обкръжение - се опитаха да ми вменят такава. Не съм била ходила достатъчно често на консултации при гинеколог, не съм яла достатъчно докато съм била бременна, ходила съм на работа, вместо да си стоя вкъщи и т.н. Не съм обиколила де що има фондации и подобни да събирам пари за лечение!!! /каквото няма/ в чужбина. Дори най-ужасното и абсурдно обвинение - не съм направила аборт, когато съм разбрала. А аз разбрах в осмия месец!!! Кой нормален човек ще нарече това аборт! Не се чувствам виновна по нито едно от тези обвинения, особено по последното. Животът сам по себе си е безценен и аз съм благодарна, че не разбрах за проблемите на бебчо в по ранните месеца на бременността. Защото тогава щях да се поколебая, да се изплаша и вероятно да направя аборт. Не съжалявам за решенията които съм взела - и едно от тях е да не се самообвинявам за нищо, нито да допускам други да ме обвиняват.   

Отдавна минах периода с обвиненията... Всъщност гледах да не допусна такъв, винаги съм мислела, че няма смисъл от самообвинения и самосъжаляние, станалото - станало. Трябва да се гледа напред и се се мисли какво ще е най-добре да се направи тепърва за детето. Не че не съм имало черни моменти, просто се старая да ги абстрахирам и да впрегна енергията си в нещо ползотворно, не че е лесно...

Незнам дали " обвинявам себе си " е точния израз относно това ,за което разтоварям сама със себе си.Това ми се случва често.Питам се къде сгреших ,че детето ми плаща сега...?За много грешки се сещам,но така и незнам коя преобърна живота ни....Всъщност   ДА  обвинявам себе си затова ,че там някъде нещо съм могла да направя по добре.....

Прекарах 6м заключена вкъщи по време на бремеността и се надявах да не получа гърч, с който да навредя на бебето. Получих го в деня на раждането, но засега всичко изглежда ок. Нямам куража да повторя, обаче. Живея в страх какво ще се случи с него, ако аз падна и сме сами. А как да му обясня после, че понякога мама прави така?! Притискам го силно до мен когато спи и тайно се надявам да няма моят проблем.  А когато е буден уж играем, но аз търся симптомите. 

За моето състояние родителите ми се обвиняват взаимно!

Да обвинявам се , заради гените!
Мразя гена ,който нося.Обвинявам се ,че аз съм майка на моето дете!

Да, и то много. Виня се за това, че сестра ми е с ДЦП, целият ми живот е минал с тази диагноза, а аз дори за момент не съм си казала:"Ами, ако един ден и моето дете е болно от тази болест???" Обвинявам се, че когато трябваше да отида на гинеколог за установяване на бременността и ЛЛ ме попита:"Искате да Ви дам направление за аборт?", аз отговорих :"Не!", а цялата ми същност, интуицията, сърцето, шестото ми чувство крещяха:"ДА!".Искрено се учудих, че ме пита това, защото тя не е такъв човек. Винаги на новината, че някоя жена е бременна, отговаря:"Чудесно!Честито!". От друга гледна точка се питам, ако тогава бях казала:"Да", дали това нямаше да се случи на някой по-късен етап. И да бъде пак същото....Всеки ден се питам дали не направих нещо както трябва по време на раждането и после си казвам:"А прабаба ми откъде е знаела какво трябва да прави?".Още помня думите на една от акушерките:"Така е когато не напъвате "(аз родих дъщеря ми само с 2 напъна), а лекарите и се скараха как може да говори такива неща.Странно ми е хората да казват, че сам си ковеш съдбата.Уверявам ви, не съм направила нищо по-различно от другите и се чудя с мъжа ми(който е прекрасен човек) как сме могли да бъдем такива глупаци, че "да си изковем" такава съдба. Сега живея на бързи обороти-от мен се изисква да направя за нея 1 милион неща на ден и ми е все по-трудно да се справям. Но най-лошото е, че постоянно имам чувството, че пропускам нещо. Нещо повече може да се направи, а аз не го знам и съответно не съм го сторила.И така всеки ден. Продължавам да правя нещата, които знам с идеята(може би налудничава), че това ще доведе до невероятни резултати и един ден ще си казвам:"Преминах през ада, нося белези от него , но резултата си заслужаваше всички усилия! Аз съм доволна! Аз съм спокойна!" Пожелавам на всички някога да имаме повод да си кажем това!