Публикувана: 24 ян. 2008, 09:29 ч.
Последно мнение: 5 фев. 2008, 00:44 ч.

Имам проблем, моля за съвет

3 528
23
1

Гост

1
2
Всички

24 ян. 2008, 09:29 ч.

Здравейте,
надявам се тук да намеря отговор на проблема си.
осиновихме детенце, малък сладур, невероятно умен, дете-слънце, сбъдващо мечтите ни.Проблемът е при мен- 1 месец по-късно аз не мога да припозная детето като мое.
Много съм объркана, защото ме е страх, че това мое чувство може да повлияе отрицателно на детенцето.
Грижа се за него, но не влагам сякаш чувства, които би вложила една майка.
давам си сметка, че животът ни се е променил и може би стреса и желанието да съм идеална майка имат нещо общо с това.
Моля ви за съвет

# 1 24 ян. 2008, 09:48 ч.

Мнения: 2 722

Валя, първо се успокой.
След това се регистрирай, за да можешш да получаваш и лични съобщения.
След това изчети доколкото времето ти позволява всичко писано из всички теми в подфорума.
Най-накрая ще видиш, че не си единствената, при която връзката с детето се о появила по-късно.
Не пишеш колко е голямо детенцето и как се държи то към теб.
Аз си мисля, че основния ти проблем е стреса от новата ситуация, но нека и другите да кажат мнението си.
Кураж!

# 2 24 ян. 2008, 09:51 ч.

Мнения: 1 843

Валя, изчакай, дай си време и дай време на малкия. Не се плаши от тези чувства, приеми ги за нормални. Майката, която ражда има на разположение девет месеца да подготви тялото и съзнанието си за приемането на новия член в семейството, тази връзка и припознаване при нея идва естествено, природата така е направила.
Убедена съм, че обичаш детето, това което те плаши е по-скоро, че не усещаш връзка между вас.
Но това не е изненадващо. Тази връзка ще се изгражда с времето и емоциите, които изпитваш сега са част от пътя към изграждането й.

А за да не предадеш несигурността си на малкия, мога само да те посъветвам, да не задълбаваш в това и да не се плашиш. Дай време на всички ви и спокойно, не си единствената. За други да не говоря, но ти гарантирам, че аз също в началото се изплаших от липсата на това усещане за преливаща и безусловна любов. Ще дойде, но трябва да минете заедно през някое и друго препятствие.
Може би за първи път осъзнах колко отчаяно обичам дъщеря ми и усетих това, типичното майчино свиване на сърцето, когато тя се разболя...

Време, време и търпение. Grinning

# 3 24 ян. 2008, 10:11 ч.

Мнения: 4 138

хехе, добре дошла в отбора.
няма от какво да се плашиш. първо, шока е голям, второ не надценявай майчинското чувство. то не е нещо, което те осенява като откровение моменталически. дай си време.
какво значи да го припознаеш като свое......аз, например бях се парализирала от ужас първите месеци. професията ми помогна да се грижа адекватно за детето, но непрекъснато се питах какво усещам. бях ужасно объркана, дебнех сама себе си дали не съм безчувствена, все се питах как реагира една биологична майка. абе в общи линии, ужас. за първи път разбрах колко обичам детето си в момента в който се разболя. после нещата си дойдоха малко по малко на мястото. започнах самата аз да ходя по лекари за да съм сигурна, че съм здрава и мога да гарантирам на детето си майка поне в най-безпомощните му години. неща, които отлагах да направя за себе си, правех без да се замисля заради неговото бъдеще. всичко се концентрира върху това, да дам на детето си сигурност, да мога да го закрилям във всяка една ситуация. това е майчинството. то идва при едни за дни, при други за месеци. просто си дай време. не се гледай под лупа и не се чувствай виновна.
теста е прост, постави се мислено в критична ситуация - наводнение, пожар..........кое ще грабнеш първо и ще избягаш........

# 4 24 ян. 2008, 12:15 ч.

Мнения: 118

Според мен няма значение дали си или не си биологична майка на детето си. Промяната е огромна и трябва време, за да се адаптираш към нея, колкото и да мислиш, че си подготвена и че това е сбъдване на всичките ти мечти. Аз съм рождена майка на дъщеря си, но като ми я показаха след раждането, трябваше да ме подсетят да я целуна /толкова ошашавена бях от появата на малкия човек, не от самия процес на раждането/ И аз, както казаха по горе, усетих безграничната си любов към нея едва когато детенцето се разболя. Постепенно с течение на времето ще се нагодиш към новия си начин на живот и новите отговорности, които няма какво да се заблуждаваме - в началото са доста стряскащи. Така че просто се успокой и всичко ще си дойде на мястото bouquet

# 5 24 ян. 2008, 12:40 ч.

Мнения: 1 843

Ето, видя ли? Още нещо, което стопява "различията" между рождени и нерождени майки! Wink

# 6 24 ян. 2008, 12:42 ч.

Мнения: 2 123

Ама верно, добре дошла в отбора Laughing

.
Спокойно, като гледам с всички ни е било така. Само че аз усетих любовта на сина ми не при първата болест, защото той слава богу е здрав като камъче.
Първата приливна вълна на много силна любов изпитах, когато почуствах Никола "нападнат".
Първите два, може би и 3 месеца, се чувствах точно както са описали момичетата - просто гушках и обслужвах едно бебе.
Тогава обаче, срещнах на улицата две махленки, които ме попитаха, Никола като е осиновен без подкуп, напълно безплатно, от какво е болен. Ей тогава трябваше да ме видиш Mr. Green

. Тогава се и получи...
Няма страшно, любовта е в теб, но все още е много уплашена и се крие. Ще се появи екстремна ситуация, в която нещата ще се отключат - спокойно мила!

# 7 24 ян. 2008, 13:51 ч.

Мнения: 3 715

Не се притеснявай, една приятелка преди време сподели с мен, че след раждането на дъщеря си дълго време не можела да я възприеме като свое дете и не изпитвала някакви силни чувства. Явно стресът от промяната действа по този начин.

# 8 24 ян. 2008, 14:00 ч.

София
Мнения: 9 517

Добре дошла в отбора - и до ден днешен от време на време ми се случва да гледам Исак и да не мога да го позная - ту ми се струва мъничък и сладичък и невероятен, моето дете, ту огромен и чужд Cry

. Пък каква следродилна депресия му теглих като го взехме, май още не ме е пуснала. За съжаление ще трябва да кажа, че при малката любовта дойде от десети поглед - след като спря да реве на 36-тия час от раждането си, но май това е свързано с факта, че е съвсем мъничка и се нуждае от много закрила, докато Исак вече може да се оправя и без мен Sad

# 9 24 ян. 2008, 17:04 ч.

Мнения: 639

И аз да потвърдя, че и да си го родила ти, сигурно така ще се чувстваш в началото. Като се роди дъщеря ми, нищо не изпитвах, даже си мислех дали нещо не съм в ред. Само знаех, че трябва да се грижа за нея и да внимавам да не й се случи нещо, защото (обърни внимание на потресаващата ми глупост!) могат да ме обвинят, че не съм се грижила добре за детето, а не защото ще ми е мъчно, ако нещо й се случи и т.н. Ужас направо! Мина време, докато ми се "активира" майчиния инстинкт. С малкия беше съвсем различно - от първия момент го обичах.

# 10 24 ян. 2008, 18:35 ч.

Мнения: 676

Много пъти съм чувала от мои познати, че дори когато детето си го родила ти е възможно в началото да не го приемаш по начина, по който смяташ, че трябва. Това е до някъде свързано и с нашите представи как трябва да е, как е да сме перфектни родители, как да дадем възможно най-много от себе си. Шокът в началото дори за една жена, родила бебчето си - нейна плът и кръв, е малко сложно да приеме чисто психологически, че това дете ще е неизменна част от живота й завинаги. А съзнанието ни се бунтува с това чувство и ни кара да се чувстваме виновни, казва ни "Не е нормално". При осиновяването мисля, че тези чувства са още по-силно изразени.
Аз обаче мисля, че е нормално и е нужно просто да се успокоиш, да не се концентрираш върху това и да оставиш нещата сами да се случват. Помисли - дори с твоя съпруг сигурно е било така в началото. Истинската и дълбока обич не идва веднага, а постепенно става все по-силна и по-силна. Това е, което ни кара да оставаме заедно дори когато еуфорията от влюбването започва да преминава.
Всичко ще е наред! Не се тревожи! bouquet

# 11 24 ян. 2008, 19:21 ч.

Много ви благодаря за отговорите, така точно сте описали как се чувствам.Сега съм по-спокойна и забравям за тези мисли, за да мога да се радвам напълно на щастието ни!
Бъдете здрави и щастливи

# 12 24 ян. 2008, 19:56 ч.

Мнения: 3 715

Валя, регистрирай се, сигурна съм, че можеш да си много полезна с опита си.

# 13 24 ян. 2008, 22:11 ч.

Мнения: 639

Валя, успокой се Hug

Сигурна съм, че си прекрасна майка, фактът, че си се решила да отгледаш неродено от теб дете bouquet

и че си задаваш тези въпроси, го доказва. Колко е голям малчо?

# 14 24 ян. 2008, 22:43 ч.

Мнения: 921

Спокойно, Валя! Grinning

Моето детенце е с мен от около месец и половина, а аз все още се чудя какво точно да правя с него. hahaha

Добре, че са мамите в този форум, че иначе не знам какво щях да правя. И при нас любовта не дойде като мълния в ясна нощ. По-скоро започнахме да я градим бавно, без да го съзнаваме.
В първите дни, когато еуфорията от това, че вече е у дома отмина, постъпвах точно така - хранех, преобувах, приспивах и се надявах да не се разплаче, защото не знаех как да реагирам. Точно като робот, без емоции. Гледах се отстрани и се питах - това ли е да си майка или на мен нещо не ми е в ред? Едва преди няколко дни, когато баща и и се скара по-остро (беше направила някаква беля), усетих едно пробождане в сърцето, сякаш мен беше наранил с думите си. Изпитах непреодолимо желание да я защитя, макар да осъзнавах че беше прав в случая. После започнах да забелязвам, че намирам все повече и повече поводи да я гушкам и да я целувам и да се радвам на неща, които преди това не са ми правили впечатление. И така ден след ден откривам, че обичта ми към нея расте и се развива.
И мисля, че това е съвсем нормално. Когато се срещнат напълно непознати хора, трябва им време да се опознаят, за да се появят чувства между тях, нали? А като се прибави и стреса от новата ситуация, няма как да не си в "след родилна депресия", както беше писала Фоксче.
Не се тревожи, успокой се и нещата ще се получат от самосебе си. Майчиният инстинкт е в теб, просто му дай време да се събуди. Peace

# 15 24 ян. 2008, 23:27 ч.

на село
Мнения: 1 028

Цитат на: ku[d]ku[d]yaka в чт, 24 яну 2008, 13:51

Аз се чувствах по същия начин, когато се роди дъщеря ми. Чакано дете, ама следродилната депресия не прощава... Явно винаги има един такъв "следродилен" Laughing

период. Просто се опитваш да се нагодиш, защото промяната в начина на живот е огромна. На моменти съм се чувствала едва ли не като луда, че нещо не ми е в ред... но с времето нещата си идват на място.

# 16 26 ян. 2008, 01:27 ч.

София
Мнения: 1 324

И аз имах "следродилна депресия". Бях в полусъзнание, окапа ми косата, получих петна по лицето, всички екстри. Комшийките ми се шегуваха, че като спръ да кърмя всичко шъ съ упраи. Въобще не знам какви чувства съм изпитвала към малкото създание, но едва ли е било любов. Беше истерия, беше депресия, най-важното беше - точно толкова капки или толкова милиграма да се дадат точно в толкова часа. Не бях на този свят много дълго време, не спях, не ядях, само гледах часовника и четях по цели нощи "за бебето и детето". Толкова ми е бил акъла. Не се замислях за нищо друго, освен, дали е акала, дали се е оригнала, колко милиграма е изяла... Рязко и внезапно се наложи да я дам на ясла и тогава чак разбрах, тогава чак се осъзнах, тогава за първи път ми се раздираше душата и сърцето, тогава си изплаках очите и разбрах, че не обичам нищо на този свят повече от нея.

# 17 28 ян. 2008, 20:46 ч.

Мога само да ти споделя моят опит. Първите 6-7 месеца изобщо не можех да разбера на кой свят се намирам. Единственото което ме интересуваше беше да не сбъркам някъде в отглеждането на детето, да не пропусна нещо и т.н., просто бях решила, че трябва да съм перфектна. Спомням си също, че наши приятели, осиновители ми обясняваха, че в момента в който са видяли тяхното детенце, веднага са почувствали обич. Това ме караше да се чувствам като пълен идиот, защото при мен не беше така. Не искам да споделям какви мисли ми минаваха през главата, но истината е че се чувстах ужасно. Като капак на всичко детето дори не ми даваше да гушна и да го целуна, защото беше прекалено заето с далеч по интересни неща. Сега, една година по-късно, моето момченце е на 1г. и 6м. и почти никога не се разделяме, той не признава никой друг освен мен, непрекъснато ме прегръща и ме целува и като ми каже мама имам чувството че ще умра от щастие. Така че рано или късно всичко си идва на мястото.

# 18 29 ян. 2008, 09:45 ч.

Мнения: 625

И аз така, родих го и НИЩО, мислех си ,че не съм в ред, нали знаете- майките давали живота си за децата си Thinking

След време даже съм го разказвала пред приятелки, те не споделиха нищо подобно, ако не бяхте вие все още щях да мисля, че не съм "като хората" Laughing

# 19 29 ян. 2008, 17:31 ч.

Мнения: 380

аз да ти кажа първите 6-7 месеца въобще не успях да припозная жена си:)

Това беше най - голямата криза, с която сме се сблъсквали като семейство.

Много често връзката тук изглежда бивалентна ама не е само такава.

Трябва си време. И за вас. И за малкия разбойник. Един месец е много кратко време според мен за да се усещате конфортно заедно...

Аз помня кат трябваше да се преместя да живея при жена ми (тогава не бяхме женени) сигурно минаха поне три месеца дето на всеки 2-3 си бягах вкъщи:)))

Според мен най - важно е да не предаваш тази несигурност, която имаш на детето. Звучи лесно ама става трудно.

Хубаво е в тежки моменти да можеш да се отдръпнеш и някой друг да поеме. Поне за малко. bouquet

# 20 29 ян. 2008, 19:52 ч.

София
Мнения: 9 517

Днес се събуди и ревна с глас, прегърнах го, целувах го, люшках го, опитвах се да го успокоя, а той изпадаше във все по-голяма истерия. Не издържах - оставих го сам в стаята да реве, отидох в хола и ревнах и аз. Добре, че поне бебето спеше, че щяхме да сме страхотна картинка. Стоях в хола и си казвах - "Ти си големия човек, трябва да се върнеш и да го успокоиш.". Хубаво, ама по някога човек стига предела на силите си. Стоях така сигурно 5 минути, събрах всичките си сили и отидох в спалнята - намерих друг човек там, но горчивината в мен си остана - правиш всичко по силите си, но когато няма отклик отсреща по някога се отчайваш и мислиш, че няма да се получи. Сега сме първи приятели - само около мен се върти, но в душата ми ме гризе случката от следобяд Cry

# 21 29 ян. 2008, 20:09 ч.

Мнения: 2 722

Фоксче, спокойно, период е, който ще отмине. Сега говоря поучително но преди година и половина и аз се тресях като есенно листо на вятър. Лично мое мнение е, че Исак е имал нужда да се наплаче и си постъпила правилно като си го оставила да си изреве емоцията. Може да се опиташ да разбереш какво го е мъчило, но се съмнявам на дадения етап дали ще се получи.

# 22 30 ян. 2008, 11:12 ч.

Мнения: 2 123

Фоксче, Никола понякога така плаче през нощта (точно два пъти ми се е случвало). Ама е плач не, ами рев, хлипане, хълцане, тресе се цялото му телце, сълзите са като кюфтета. Понеже вече познавам плача му, убедена съм, че това е плач от тъга и страх. Двата пъти, в които ми се случи, плачът започна насън и видях бая зор докато го събудя изобщо. Така че половината от плача мина насън. После в будно състояние си бяха големи ридания. Носих го на ръде люлях го, разхождах го - нищо. Абе истеричен рев. Накрая се разплаках и аз и през сълзи и сополи му казах - "Ами мамо ти си моето детенце - теб като те боли душата и мен ме боли" - така двамата гушнати бая си поплакахме и като че ли болката се поизплака за деня Wink

Фокси - имай предвид, че сега ти си на ръБа на силите си - и ти си човек все пак. Спокойно мила. Не е вярно, че няма ответна реакция - сама казваш, че като си се върнала си заварила друг човек. На самото Исе, сама знаеш колко също му се събра на душата за по-малко от година.

Спокойно и целуфффки

# 23 5 фев. 2008, 00:44 ч.

Мнения: 2 084

Аз направо не помня първите дни. Само на Вики първото "мама" след два часа в къщи и въздишката му са запечатани в душата ми. На третия ден се сетих, че ние не сме яли.
Точно когато се навършиха два месеца в къщи беше операцията на Преси и за първи път се разделих с Вики. Не знаех за кого да мисля по-напред. Само усещах, че живота ми никога не е бил по-истински и смислен, въпреки ужаса, безсънието и безкрайната умора. Никога не се бях чувствала толкова нужна, жизнено необходима и силна и ... толкова уморена.

Препоръчани теми

Шеста тема на чакащите

5 035
Осиновители

Статистика

225
Осиновители

ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

271
Осиновени

Разсиновяване

42
Осиновени

Причина:

Причина: