Може да ви прозвучи странно, но се замислям, че противно на логиката (децата да са при майка си) си мисля, че децата ми ще са по-добре с мъж ми... той изкарва парите, той играе с тях вечер, моята функция може да я поеме и човек срещу заплащане
Няма да има кой да им се кара/да удари, да ги принуждава да правят нещо, което сега не искат
От години съм си вкъщи, грижа се за децата. Липсва ми комуникацията с хора, мъж ми не е темерут, но време за мен не остава, темите по които съм компетентна са деца/захранване/памперси (та и да се измъкна за 1 час сама от вкъщи нито мога да се откъсна нито да съм добър събеседник, да не говорим и с колко хора мога да се видя)... не ми е достатъчно това, което правя в къщи, в същото време не знам как ще се справя, ако и на работа ходя. Писна ми да съм усмихната, можеща да се справи с всичко, всичко да ми е наред, да не мога да избухна. Не ми остана търпение, да отговарям по 20-30 пъти на едни и също въпроси, понякога излизам от стаята, когато децата почнат да мрънкат/крещят, за да не въдворя ред силово (сравнително кротки са "направо не личи че имаш деца") Липсата на спокойствие у мен рефлектира върху децата
В някакъв омагьосан кръг съм .... баби няма - духовна подкрепа само едната по телефона дава, предлагала ми е да вземе 1то за извесно врем дори и с 2те ще се нагърби и тук възниква въпроса: а аз какво да правя сама?, вариант за помощник в къщата няма. Идеи?
простете за анонимността, но съм откровен човек, а това е нещо което в прав текст не мога да кажа/споделя на никого