SUPERNATURAL - Our Fandom Can Salt And Burn Your Fandom

Не ровя, Дейна, никак  Те сами ми се навират в очите, Импалко.

След това ги събра, изправи се и отиде към близката скала, където смяташе да ги зарови.
В това време Сам плуваше. Скоро енергичният му кроул премина в спокоен бруст, а след това младият мъж се обърна по гръб и се отпусна. Остави се на ласкавата прегръдка на водата, която успокояваше и мислите, и тялото му. Наслаждаваше се на хладното мокро докосване, на почти залязлото вече слънце, което караше водната повърхност да пламти в цялата гама на червеното, оранжевото и розовото, на тишината. Погледът му, отправен към небето, беше премрежен и очите му на моменти се затваряха.
Господи, колко беше хубаво човек да поплува!
След две, след три, а може би след десет минути, тъй като времето течеше безметежно бавно, Сам усети раздвижване на водата около себе си и се огледа. Не видя нищо, но му се стори, че нещо докосна крака му. Той се засмя. Брат му винаги беше обичал да си прави такива шеги. Още от времето, когато бяха деца. Погледна към брега. Дийн го нямаше.
Сам пое дълбоко дъх и се гмурна. Опита се да види колкото се можеше по-добре през тъмнеещата вода, но не откри силуета на брат си. Изплува на повърхността, пое си отново въздух и пак се гмурна. Докато беше под вода отново му се стори, че нещо около него се движи. Вече беше сигурен, че не е Дийн. Предположи, че е някакво подводно течение, но след това се замисли. Колко пъти подобен тип неща се бяха оказвали обикновени природни дадености?
Продължи да се оглежда без резултат. Когато дъхът му остана на привършване, нещо рязко го сграбчи за глезена и го затегли надолу. Сам яростно зарита в опит да се освободи от силния захват. Около него се образуваха милиони мехурчета, които закриха и без това неясната гледка. Нещото продължаваше да го дърпа и не спря чак докато тялото на Сам се удари в мекото пясъчно дъно. Тук почти нищо не се виждаше. Той се опита да се отблъсне нагоре, но невидимата сила опъна ръката му настрани и след това я зарови в пясъка. Пръстите му напипаха някакъв странен предмет и го стиснаха.
В този момент тялото му изведнъж отново беше свободно. Нищо не го задържаше. С последни сили Сам изплува, показа се на повърхността и задиша тежко. Въздухът му беше стигнал на косъм.
Той се отправи към брега, където Дийн отново беше седнал на мястото си.
Излезе, тръсна глава, за да се оттече водата от косата му и отиде при брат си. Седна до него и заразглежда нещото, което беше намерил. То представляваше масивен сребърен медальон, потъмнял от времето, с образа на козел върху него.
- Какво е това? – попита Дийн и се надвеси, за да види по-добре.
- Намерих го във водата, при това по странен начин.
Сам накратко разказа какво беше преживял. Дийн слушаше с интерес и кимаше от време на време.
- Мен ако питаш – каза той след малко, - тая работа е сатанистка.
- И на мен така ми се струва – съгласи се Сам. – Трябва да проверим.
Дийн кимна и се изправи, готов да тръгне. Стоеше с гръб към брат си, защото нямаше сила на света, която да го накара да скрие доволната си усмивка. Чуваше как Сам се суети и търси дрехите си.
- Знам, че си ги скрил – каза Сам след малко, - казвай къде са и да си ходим.
- Кое да съм скрил? – изражението му беше самата светост и доброта.
- Дийн, стига с глупостите!
- Намери си ги – ухили се Дийн и скръсти ръце пред гърдите си в очакване.
Десет минути по-късно двамата вървяха към паркираната наблизо Импала. Сам ходеше малко странно, от време на време спираше за да изтръска ризата си.
- Няма да ти простя това, така да знаеш! – каза гневно на брат си той. – Имам пясък по всички възможни места, които можеш да си представиш!