Днес ходих да видя свекър ми.Един прекрасен човек,който страда от деменция.В началото осъзнаваше какво е положението му и често беше тъжен,не му се говореше много,доста неща го дразнеха.Сега вече болестта постепенно го завладява и съзнателните моменти са все по-рядко.
От три години е в инвалидна количка и не може да върви,но днес ми каза,че според него нещо с краката му не е наред,понеже цял ден не можел да стане.И понеже бяхме седнали в кафенето на дома, в който се грижат за него,поиска да викна келнера ,за да плати сметката....Бяхме с мъжа ми децата,но голямото отиде да играе на компютъра, а свекърва ми взе бебето да го показва на сестрите.като останахме сами, свекър ми ме попита дали знам,че мъжа ми е женен и има момченце,попита ме откога имаме връзка.....И аз почнах да му показвам снимки, на които сме всички заедно с него,от сватбата,негови снимки с децата...Той беше толкова изненадан,че знам къде и кога са го оперирали,как се казва лекаря и кой се грижи за него сега.Една от сестрите,които се грижат за него много прилича на мен,но е разведена.Тя ми каза,че често я питал кога ще му донесе шоколадов кекс /аз му правя,любим му е/.После искал телефона да се обади на мъжа ми,че не е трябвало да се развежда с такава добра жена...
Много ми е тъжно да го виждам в това състояние.Но съм щастлива,че е известно какво му е,до каква степен може да му се помогне и да получи грижите от които се нуждае.
Прочетох историята с тъга.
Най-хубавото в нея е че самият човек не осъзнава вече какво се случва, мъката и тъгата, болката е за околните.
В интерес на истината ми с прииска да изживея старините си в културна и напреднала държава. А не в някои от нашите домове, или измъчвайки близките си, понеже те не искат да датат близък със сериозни здраволсовни в такъв дом.Много ми стана философско, но горчиво философско.