Неочаквано приятни пътешественически случки

Баба ми казваше, че опознаваш един човек най-добре на път. Моите приятни изненади на път са свързани в болшинството случаи с хората, които съм срещала - случайни познанства, приятни изненади, стари приятели...

Ще ви разкажа накратко за едно мое пътуване до Белгия и Холандия.
Имам приятелка, която живее в Холандия и й отидохме на гости за седмица с друга приятелка. Холандката ни разведе на доста места в страната, но каза, че непременно иска да ни заведе до Брюж- любимия й град.
Аз тогава се сетих, че братовчедка на баща ми живее в Гент от години, но нямах нейни координати, разбира се.
Когато тръгнахме за Белгия, се обадих по телефона на бабата от по-горе и я помолих да вземе телефона на племенницата си от майка й. След 10 минути се обаждах на леля ми. Беше събота и истинско чудо, че тя си беше в къщи; после разбрахме, че през последните 2 месеца това не й се беше случвало. Естествено в началото беше много стресната и първо ме попита "С леля всичко ли е наред?!".
Еее, това беше едно от най-хубавите пътувания през живота ми!
Леля ни разведе из потайностите на Гент, настани ни в прекрасен хотел, а после дойде с нас и до Брюж.
Имам прекрасни спомени оттогава!  

В момента не се сещам нещо, което да разкажа, но ми хрумна, че най- вълнуващи и впечатляващи ми бяха най- първите пътувания, когато не бях подготвена, ама изобщо, нямаше или аз все още не ползвах интернет и просто се гмурваш в дълбокото. Сега всичко е прочетено, прегледано на снимки и видео, събрани мнения, рейтинги, класации от хиляди хора по целия свят, оценено е всичко - храната, тоалетната, градския транспорт... Накрая няма изненада, даже си викаш - е на Blu-ray изглеждаше по- яко, от колкото е на живо. В този ред на мисли, Самурайка, явно не сте си проверили хотелчето в tripadvisor, иначе нямаше начин да не знаехте за гледката 

А при мен са мнг.и най-вече,когато ходя с майка ми! ххахаха

хаха, е, няма как да не се сетя за най-вълнуващото ми прекарване, независимо, че имам поредица от такива, благодарение на една приятелка.
Та...имам приятелка, която учеше из Европата и не само, гостувах й на разни места. Една Коледа тя реши да не си идва до Бг и да остане в Париж за празника, а аз пък по същото време отивах за Коледа в Австрия, та решихме на следващия ден 26 или 27 декември аз да хвана самолет от Австрия, да оставя родителите си да се прибират към Бг с колата и да отида в Париж, съответно после да се върна със самолета до Бг, с прикачане пак през Виена. Уговаряме се, настройвам се, купувам билети за полетите ми. Усещам се, че имам друг познат там, докато ходих на курсове предишното лято в Париж, един египтянин, почти свястно момче (малко тревица му мъти главата, но...!). Обаждам му се месец по-рано, казвам му, че идвам, той ми се радва - обещава да ме настани при него, защото моята приятелка ще прекара Коледа в Амстердам и ще си дойде с влака 1 ден след моето престигане. Та за 1 нощ да съм при египтянина.
Става време за всичко, обаждам се на всички - всичко точно. Отивам в Австрия, прекарвам добре, хващам самолета и звъня на приятеля ми, той ме уверява, че ще ме чака на летището и да си запиша другия му номер, на който да звъня като стигна. Още тук трябваше да ми светне лампа, ама аз толкова развълнувана, че не се усетих.
Кацам си с куфара в Париж, излизам от гейта и се оглеждам, тук моя приятел, там моя приятел - няма го. Викам си, звъня - и ми вдига. Питам го "Къде си?" Той ми отговаря : МИ ето ме, махам ти...Оглеждам се. НИкой не ми маха! Обаждам се пак. Той вика как бе, зад теб и се обръщам и това ИЗОБЩО НЕ Е ТОЙ. Пред мен стои непознат, леко арабин с един индиец до него и аз докато реагирам да питам ТИ кой си, индиеца ми взима куфара и вървим към асансьора, където аз съвсем си млъкнах, нещо ми говореха, аз си мислех как ме убиват, изнасилват, продават за проститутка, продават за органи..Стигнахме до паркинга и хоп в един черен мерцедес ЕС Класа с червени номера, на задната седалка аз и арабина, а индиеца настани куфара ми в багажника и подкара колата.
И АЗ СЕ СЕЩАМ ДА КАЖА НЕЩО. Почвам лек разпит - как се казваш, кой си ти, на колко си години, откъде си...Момчето спокойно обяснява - аз съм приятел на твоя приятел, той нали ти каза, че аз те чакам, защото замина за Египет спешно, аз работя тук, познаваме се от Египет от дипломатическото училище, моя баща и аз сме дипломати към консулството на Бахрейн, аз съм отговорника Човешки ресурси, на 25 години съм (аз бях на 23)...Леко се успокоявам, ама още не смея да мръдна, парализата ме беше хванала отвсякъде. Питам накъде отиваме - той ми отговаря, е, как, у нас - живея на Шанс Елизее, в къща на консулството..И като ме хвана едно успокоение, повозих се, оставиха ни в тази къща, донесоха ми всичко до стаята..Беше някъде следобеда и арабина беше толкова отзивчив, попита ме какво ми се прави, къде ми се ходи, гладна ли съм и решихме да отидем до аутлетите извън париж, после  на шанс елизее, където купихме дискове с филми (той плати, защото не било приемливо при тях жена да плаща). Аз съответно бях записала на познати и роднини къде се намирам и бях по-спокойна, но още не съобщавах на нашите, че реално не съм при моя познат, а при негов познат.
И на другия ден моята приятелка дойде, съответно прибрахме и нея в къщата, арабина каза, че ще ни е по-комфортно там, отколкото в общежитие, каза, че имал работа и отива да посреща краля им..едни такива нереалности...но истина.
В последствие ние останахме с моята приятелка в къщата, защото той замина за Бахрейн за Н.Г, остави ни там, каза да се разполагаме и моята приятелка му върнала ключа далеч след моето заминаване, някъде 3 месеца по-късно, арабина си имал резервни ключове и докато се види с нея..
Дълго ми стана съобщението, но що купон видяхме, то нова година, то ядене и пиене, поканихме и едни приятели там в тази къща, които дойдоха от Амстердам да честваме Н.Г...просто беше...unbelievable.
Към днешна дата този арабин е отстранен от длъжност заради кокаин, който си смърка, но пред нас само трева бараше, въпреки, че сподели, че имал провинение с кокаин на булеварда, нямат право да го спират с колата, но полицията видяла, че нарежда лентички на таблото, докато е спрял и въпреки дипломатическите номера го арестували..
 

Ехе, браво! Какви приключения! 

Да, и аз си мислех, че елемента на приятната изненада е най важен. Не толкова звездите по хотелите. То някога и неприятната изненада прави пътуването запомнящо се и става тема за разкази по купони  
А за хотела в Сидни - само два едтажа имаха такава гледка и то само 2-3 стаи, че беше на калкан с друга сграда и тя беше малко по-ниска. Никаде не беше писано за тази гледка, ние от букинга го резервирахме.
А за по-хубавите от реалното  картинки си напълно права - напоследък снижавам очакванията с една-две степени като гледам професионални снимки от хотели, че реалността е друга. Ама сега съм на вълна airbnb а там е съвсем различно - котка в чувал. На мен това ми харесва  

Josefin страхотна история! И аз искам арабски принцове да ме посрещат  

InaDot и аз си мисля, че спътника е важен колкото и дестинацията. А най-хубавите неща винаги се виждат с някой местен. В последните години хорада пътуват много и ако не избягаш от масовия поток не можеш да усетиш мястото въобще.

Преди няколко години тръгваме 3 семейства с колите към Крушуна. Никога не си резервираме спането предварително, но прочетох, че в селото има къде да се спи по къщите. Стигаме Ловеч и там трябва да питаме за пътя, та да не отпрашим към Плевен. Разклона, обаче е на нещо като околовръстен път и хората не се прескачат. Гледаме само един манго. Спираме щем не щем и го питаме. Тук беше първата приятна изненада. Човекът на съвсем приличен български ни упъти и то така, че нямаше никакво съмнение накъде да караме. Стигаме Крушуна, разглеждаме водопади и пещери, плацикаме се из вировете. Кеф голям. Само повечко хора имаше, ама нейсе. Сядаме на ливадата пред малкото хотелче до водопадите да хапнем и да питаме за настаняване. Йок, места няма никъде из селото, защото са настанили работници, които поправят пътя за Левски. Тръгваме към Ловеч. Пътьом спираме да разгледаме Деветашката пещера. 20 ч. е. Мотаме си се спокойно. Тръгваме нататък. Стигаме Ловеч, но нещо не ни хареса. Над града се носеше нещо като смог и хич не ни хвана окото. След година ходихме пак там и се оказа, че гледан отвътре, а не от околовръстното, градът е доста приятен. Та, решаваме дружно, че ще ходим чак до Троян - демек още 50-60 км. Стигаме на входа на Троян към 22 ч. Там двама чичковци си се мотаят в пустото и тъмното, все едно нас чакат да ни упътят. Спираме и ги питаме къде да идем да спим. И оп, изненада. В града е празник на занаятите и празник на манастира. Казват ни да не търсим въобще в града и ни упътват към някакви стаи за настаняване по пътя за манастира. Там също места няма, но хората ни упътват към следващото място - бунгала. И там няма. Упътват ни нанякъде си и се почва а тук, а там. Резултатът беше, че се убедихме, че троянчани нямат никаква представа от посоки и разстояния, най-вече разстояния. Минаваме през някаква вилна зона, защото главния път е затворен заради празниците. Та тая вилна зона в тъмното ми заприлича на филма District 9. Такива сокаци не бях виждала. Ама пък си бяха сложили указателни табели хората. Най-накрая изскачаме, буквално, насред главния път и шофьора на нашата кола пита къде сме. А точно срещу нас портата на Троянския манастир. Добре, че имам фотографска памет. Веднъж като дете съм ходила там и го познах дори в тъмното. Часът е вече към 23, а по главната народ, народ, като по стъргалото в Китен август месец. Нахлуваме в манастира. Явно дигнахме от леглото пазича на входа. Обясни ни все пак, че и при тях места няма. Айде пак по колите. И тогава дойде най-голямата изненада. Две баби, ама от тия добре гледаните, нищо че са на години, ни заговарят. Били от Черни осъм над манастира и ако ги метнем с колите дотам, щели да ни намерят къде да спим. Стигаме селото, което е на не повече от 2 км от манастира. Бабите почват спри тук, спри там и хлопат, ама яко по портите на хората. Ей, тия жени дигнаха цялото село по чехли и пижами да питат къде ще ни вземат да спим. Накрая май нещата вървяха на провал и ни предложиха да вземат децата по техните къщи, нямало място за всички ни, а ние да си спим в колите. Таман да се навием и се сещат, да питат чистачката на общежитието на местното училище дали няма да ни го отключи да спим там. Намерихме чистачката, и нея я дигнаха от леглото, хич не й беше кеф. Разгеле, отключи ни тя, даде чисти чаршафи и одеяла. А бабите гледат - няма топла вода в баните. И познайте какво предложиха - да сме идели у тях, щели да напалят бойлерите с дърва, да сме изкъпели поне децата. И това някъде вече към полунощ. Решихме да не им създаваме повече грижи, още повече, че обещаха на чистачката да изперат чаршафите след нас. Най-накрая ни оставиха да спим след като изтръгнаха обещание за закуска да им идем на гости. Е то другото не е за разправяне. Гостито се проточи до обяд на сладки и кафе. После на обратно към София разглеждахме и други красоти. За тия два дена навъртяхме над 500 км и събрахме толкова хубави впечатления, че ми държа поне месец. Разбира се после пак ни хвана щръклицата да пътуваме.

Страхотна тема! С удоволствие и вълнение изчетох историите за хотела в Сидни,арабския дипломат и приключенията из централна България.
Ето я и моята първа история,по-нататък и аз имам амбицията да добавям...
Връщам се в далечните ми студентски-хипарски години,когато с още две приятелки решихме да посетим източни Родопи,защото някой беше пуснал слух, че скоро те няма да са в територията на България и ще ни трябва червен паспорт за да идем дотам 
За нас по това време автостопът беше най-естественият превоз.Та,в една супер пролетна първомайска утрин ние излязохме на стопа от Велико Търново.Както винаги чарът ни  помогна и една кола веднага ни взе и ни изкара до разклона на Хаинбоаз.Оттам пък ни взе турски ТИР,пътуващ за Турция,т.е в нашия случай директен стоп до желаната дестинация!Шофьорът не владееше никакъв друг език освен родния си,но с мимики и жестове,малко турцизми и международни думи като ОК,супер и стоп проведохме доста забавни разговори.Човекът беше супер душа и по едно време запя някаква песен,после и ние му пяхме,по пътя спирахме да хапнем шкембе чорба,той ни показва някакви снимки на семейството си,общо взето супер приятно пътуване.След почивката за обяд някъде след Стара Загора шофьорът с жест ни предаде колко е очарован от гледката навън и раззеленилия се свят и предложи да спрем да му се насладим.Спряхме на едно от стотиците оширения на пътя.Всеки по своемо се наслади на момента-кой с цигара,кой с разходка до храста за пиш-пауза,а едно от момичетата,с което пътувахме откъсна стръкче трева и започна да свири с нея.Аз я помолих да ме научи и така двете си посвиркахме известно време докато не  чухме някой да ни отговаря от разбуялата се зеленина!Плач на коте куче,дори бебе,какво ли не ни мина през главата,докато се ровехме в тревата и търсехме източника му.Открихме една завързана найлонова торба,която аз бързо разкъсах и оттам ме гледаше едно малко,мокро и много изплашено коте.И сега настръхвам като го пиша това,но тогава направо се разплаках от вълнение.Хем шокирана от човешката жестокост,хем шастлива от срещата с такова малко сладурче,хем леко уплашена да не би да е болно от нещо,защото цялото беше мокро,вероятно от запарването в найлоновата торба...Естествено,котето стана талисман на нашата весела дружинка и после се замислих за всички онези навързани събития-нашето решение да тръгнем на стоп,първата кола,която ни оставя точно навреме на разклона за да ни вземе точно този човек,който  напълно произволно ще реши да спре просто за да се наслади на пролетта на точно това оширение на пътя,където едно от момичетата най-случайно ще се сети, че може да свири на стръкче трева и така да събуди това иначе заспало или отказало се вече да се бори за живота си малко същество...Колко чудно нещо е съдбата,май наистина има Бог,няма нищо случайно-за такива интересни неща ни отвори очите тази случка.
Котето получи името Стопка и след 3-4 дни обиколки по родопски села,пещери,язовири и реки,малко лекции във Великотърновския университет    и още доста навъртяни километри на стоп,където повечето шофьори така и не разбираха, че возят и коте,то достигна до моя дом.Там ни посрещна съпротивата на родителите ми,които никога досега не бяха гледали домашен любимец,но като им разказах за обстоятелствата около котето все пак се навиха да го приютим.
И двамата ми родители са учители и работят в едно и също училище,и затова времето им заедно е почти 100%.Съответно имат навика да се карат за глупости,особено през лятото,когато са само двамата за цели два месеца.През септември същата година майка ми ми сподели:Знаеш ли,какво стана това лято?Покрай игрите и грижите със Стопка с баща ти нито един път не сме се карали!