Песен за огън и лед 24 - If I look back, I am lost

                                                                 

Винаги беше тъмно в търбуха на звяра..
Немите бяха взели робата, обувките и препаската му. Носеше коса, вериги и струпеи. Солена вода се плискаше по краката му с идването на прилива, издигаше се до гениталиите му, само за да спадне отново, когато приливът се отдръпнеше. Стъпалата му бяха станали огромни, меки и подпухнали, безформени неща с размер на бутове. Той знаеше, че е в някакво подземие, но не и къде, нито откога.

Преди това беше в друго подземие. После на кораба, Мълчание. В нощта, когато го преместиха, той видя как  луната плуваше в море от черно вино, а похотливото й лице му напомняше за Юрон. Плъхове се движеха в тъмното, плувайки във водата.. Хапеха го щом заспеше, докато не  се събудеше да ги разпъди с викове и удари. Брадата и скалпа на Ерон гъмжаха от въшки, бълхи и червеи. Можеше да ги почувства как се движат през косата му и ухапванията им го сърбяха непоносимо. Веригите му бяха толкова къси, че не можеше да се почеше. Прангите с които го бяха оковали за стената бяха стари и ръждясали, а халките им се бяха врязали в китките му. Когато приливът се втурнеше да го целуне, солта влизаше в раните му и го караше да стене.
Щом заспеше, мракът се издигаше да го погълне и тогава идваше сънят.. и Ури, и писъкът на ръждясала панта.

Единствената светлина в неговия мокър свят идваше от фенерите, които посетителите му носеха със себе си, а тя идваше толкова рядко, че беше започнала да наранява очите му. Безименен мъж с кисело лице носеше храната му, солено говеждо кораво като дървени летви, хляб гъмжащ от гъгрици, слизеста, воняща риба. Ерон я поглъщаше и се надяваше за още, макар по-често после да повръщаше изяденото. Мъжът, който носеше храната беше тъмен, намусен, ням. Езикът му го нямаше, Ерон не се съмняваше в  това.
 
Такъв беше методът на Юрон. Светлината си отиваше заедно с немия и за пореден път светът му ставаше влажна тъмнина, миришеща на мръсотия, мухъл и изпражнения. Понякога идваше самият Юрон. Ерон се събуждаше и виждаше брат си да стои над него с фенер в ръка. Веднъж, на борда на Мълчание, той окачи фенера на стълба и им наля вино.

   - Пий с мен, братко. - каза той. Тази нощ беше облечен в риза с железни люспи и плащ от кървавочервена коприна. Превръзката на окото му беше от червена кожа, устните му сини.
   - Защо съм тук? - изграчи Ерон към него. Устните му бяха с корички от струпеи, говорът му мъчителен. - Накъде плаваме?
   - На юг - за завоевания, грабежи, дракони.
Лудост.
   - Мястото ми е на островите.
    - Мястото ти е където искам. Аз съм твой крал.
    - Какво искаш от мен?
    - Какво можеш да ми предложиш, което съм нямал преди? - Юрон се усмихна - Оставих островите в ръцете на стария Ерик Железаря и обезпечих лоялността му с ръката на нашата сладка Аша. Не можех да те оставя да проповядваш срещу неговото управление, така че те взех с нас.
   - Освободи ме. Бог ти заповядва.
   - Пий с мен. Твоя крал ти заповядва.

Юрон грабна шепа от чорлавата черна коса на жреца, дръпна главата му назад и вдигна чашата с вино до устните му. Но това, което потече в устата му не беше вино. Беше гъсто и лепкаво, с вкус, който сякаш се променяше с всяка глътка. Горчиво, после кисело, накрая сладко. Когато Ерон се опита да го изплюе, брат му стегна хватката си и наля още в гърлото му.

   - Това е, жрецо. Преглътни го. Виното на магьосниците, по-сладко от морска вода, с повече истина в него от всички богове на земята.
   - Проклинам те. - каза Ерон, когато чашата беше празна. Течността се стичаше по челюстта му в дългата му, черна брада.
  - Ако вземах езиците на всички мъже, които ме са ме проклинали, можех да си направя плащ от тях.
Ерон се изкашля и изплю. Плюнката уцели бузата на брат му и увисна там, синьо-черна, лъскава. Юрон я махна от лицето си с показалец, а после го облиза.
  - Твоят бог ще дойде за теб тази вечер. Все някой бог, поне.
 И когато Мокра коса заспа увисвайки на веригите си, чу скърцането на ръждясала панта.

  - Ури! - извика той. Няма никаква панта тук, никаква врата, никакъв Ури. Неговият брат Уригон беше отдавна мъртъв, но ето го, стоеше там. Едната му ръка беше черна и подпухнала, воняща с личинки, но той беше още Ури, още момче, не по-стар от деня в който умря.

  - Знаеш ли какво чака долу в морето, братко?
   - Удавеният бог, - каза Ерон - водните зали.
Ури поклати главата си.
  - Червеи.... червеи те чакат, Ерон.
Когато се разсмя, лицето му се излющи и свещеника видя, че това не беше Ури, а Юрон, усмихнатото му око беше скрито. Сега показваше на света кървавото си око, тъмно и ужасяващо. Облечен от глава до пети в броня тъмна като оникс, той седеше над купчина почернели черепи, докато джуджета подскачаха около краката му и гора гореше зад него.
   - Кървящата звезда подсказа края. - каза той на Ерон - Това са последните дни, когато света ще бъде разрушен и направен отново. Нов бог ще бъде роден от гробовете и костниците.

Тогава Юрон вдигна голям рог към устните си и наду, а дракони, кракени и сфинксове дойдоха по негова команда и му се поклониха.
   - Коленичи, братко. - заповяда Вранско око. - аз съм твоят крал, аз съм твоят бог. Отдай ми почит и аз ще те въздигна като мой жрец.
   - Никога. Никой безбожен човек, не може да седне на престола от Морски камък.
   - Защо трябва да искам този твърд черен камък? Братко, погледни пак и виж къде съм седнал.
 Ерон Мокра коса погледна. Купчината черепи я нямаше. Сега имаше метал под Вранско око: голям, висок, извит стол от остри като бръснач железни шипове и остриета, счупени мечове, всички капещи от кръв.
Набучени на дълги копия бяха телата на боговете. Девата беше там и Бащата, и Майката, Воинът и Старицата и Ковача.. дори Странника. Те висяха редом с всякакви видове странни чужди богове: Великият Пастир и Черния козел, триглавия Триос и бледото дете Баккалон, Господарят на Светлината и пеперуденият бог от Наат.
И там подпухнал и зелен, полуизяден от раци, Удавеният бог гниеше с останалите, морска вода все още капеше от косата му. Тогава Юрон Вранско око се изсмя отново и жреца се събуди крещейки във вътрешността на Мълчание, а пикнята му се стичаше по крака. Това беше само сън, видение родено от нечисто черно вино.
Кралският събор беше последното нещо, което Юрон помнеше ясно. Когато капитаните вдигнаха Юрон на раменете си да го поздравят като техен крал, жрецът се измъкна за да намери брат им Виктарион.

   - Богохулството на Юрон ще стовари гнева на Удавения бог върху нас. - предупреди той.
Но Виктарион упорито настояваше, че бог е въздигнал техния брат и бог трябва да го свали.
Той няма да действа, осъзна тогава свещеника. Трябва да бъда аз.
Кралския събор бе избрал Юрон Вранско око, но кралския събор беше съставен от мъже, а мъжете бяха слаби и глупави същества, твърде лесно залитащи по злато и лъжи. Аз ги призовах тук, при костите на Нага в Залата на Сивия крал. Извиках ги всички заедно да изберат истинския крал, но в своята пиянска лудост те съгрешиха. Той трябваше да отмени това, което те бяха направили.
   - Капитаните и кралете издигнаха Юрон, но обикновения народ трябва да го свали. - обеща той на Виктарион. - Трябва лично да отида от Велики Уик до Харлоу, до Оркмонт, до Пайк. Всеки град и село ще трябва да са чули думите ми. Никой безбожен човек не може да седи на Престола от Морски камък.
Разделяки се с брат си, той потърси утеха в морето. Няколко от неговите удавени мъже щяха да го последват, но Ерон ги отпрати с няколко остри думи. Не искаше компания, а бог.
Долу, където дългите кораби бяха акостирали по каменистия бряг, той намери черни солени вълни устремени и пенещи се там, където се разбиваха във назъбена скала полузаровена в пясъка. Водата беше ледено студена, когато навлезе в нея, но Ерон не трепна от милувката на бога си. Вълните се блъскаха в гърдите му една след друга карайки го да залитне, но той продължи по-дълбоко и по-дълбоко, докато вълните започнаха да се разбиват над главата му. Вкусът на сол върху устните му беше по-сладък от вино.
Смесено с далечния рев на песен и празненство, той чуваше лекото скърцане на дългите кораби разположени до брега. Той чуваше воят на вятъра, сега стенание.Той чуваше прибоя, чукът на неговия бог викащ го за битка. И тогава там Удавеният бог дойде при него още веднъж., гласът му бликащ от дълбините на морето.
  - Ерон, мой добър и верен слуга, трябва да кажеш на железнородените, че Вранско око не е истински крал, че престолът от Морски камък по право принадлежи на ... на... на...

Не Виктарион. Виктарион се беше предложил на капитаните и  кралете, но те го отхвърлиха.
Не Аша. В сърцето си, Ерон обичаше Аша най-много от всички деца на брат си Бейлон. Удавеният бог я беше благословил в воински дух и мъдростта на крал - но и също я беше проклел с женско тяло. Никоя жена не е управлявала Железните острови. Тя не биваше да предявява претенция. Тя трябваше да подкрепи Виктарион, да добави своята сила към неговата.
Не беше твърде късно, реши Ерон треперейки в морето. Ако Виктарион вземе Аша за своя жена, те биха могли да управляват заедно, крал и кралица. В древни времена, всеки остров имаше своя Солен крал и своя Скален крал. Нека Стария закон се върне.

Ерон Мокра коса тръгна борейки вълните, изпълнен с яростна решителност. Той ще свали Юрон, не с меч или с брадва, а със силата на вярата си. Стъпваше леко около камъните, косата му се стелеше черна и влажна по веждите и бузите му, той спря за момент да я избута от очите си..
И това беше момента, когато го заловиха, немите, които го наблюдаваха, чакаха го, дебнеха го от брега.Ръка го хвана през устата и нещо силно изпука отзад на черепа му. Следващият път, когато отвори очи Мокра коса се намери окован в тъмнината.
После дойде треската и вкуса на кръв в устата му, докато се извиваше във веригите във вътрешността на Мълчание. По-слаб мъж може би щеше да плаче, но Ерон Мокра коса се молеше, будейки се, спейки, дори в трескавите си сънища, той се молеше.
Моят бог ме изпитва. Трябва да бъда силен, трябва да бъда предан.

Веднъж в тъмницата преди тази, жена му донесе храна вместо немия на Юрон.Младо същество, закръглена и хубава. Беше облечена в одеждите на лейди от зелените земи. На светлината на фенера, тя беше най-хубавото нещо, което Ерон беше виждал.
  - Жено. - каза той. - Аз съм божи човек. Заповядвам ти, освободи ме.
  - О, не мога да направя това. - каза тя - Имам храна за теб. Каша и мед. Тя седна до него и му пъхна лъжица каша в устата му.
  - Какво е това място? - попита той между лъжиците.
  - Замъкът на милорд баща ми Дъбов щит.
Щитовите острови, хиляда левги от дома.
  - И коя си ти, дете?
  - Фалия Цветята, дете на лорд Хюит. Аз ще бъда солена жена на крал Юрон. Тогава аз и ти ще бъдем роднини.
Ерон Мокра коса вдигна очите си към нейните. Напуканите му устни бяха покрити с влажна каша.

  - Жено.- веригите му издрънчаха , когато помръдна.  - Бягай. Той ще те нарани. Той ще те убие.
Тя се засмя.
    - Няма, глупчо. Аз съм неговата любов, неговата лейди.Той ми дава подаръци, толкова много подаръци. Коприни и кожи и бижута. Парцали и камъни ги нарича.
Вранско око не ценеше тези неща. Това беше една от причините, която привличаше мъжете под негово командване.Повечето капитани обираха лъвския пай от плячката, но Юрон не взимаше почти нищо за себе си.
  - Той ми дава всяка рокля, която поискам. - момичето бърбореше щастливо - сестрите ми ме караха да ги чакам на масата, но Юрон ги застави да сервират на цялата зала голи. Защо би го направил, ако не от любов към мен? Тя сложи ръка на корема си и приглади плата на роклята си.

   - Ще му дам синове. Много синове.
   - Той има синове.
   - От долно потекло и мелези, каза Юрон. Моите синове ще са преди тях, той се закле, закле се пред вашия Удавен бог!
Ерон щеше да заплаче заради нея. Сълзи от кръв, помисли си.
  - Ти трябва да занесеш съобщение до брат ми. Не Юрон, а Виктарион, Лорд капитана на Железния флот. Знаеш ли кого имам предвид?
Фалия се отдръпна от него.
   - Да. - каза тя. - Но не мога да му занеса съобщение. Той замина.
   - Замина? - това беше най-жестокия удар от всички. - Замина, къде?
    - На изток. - каза тя - със всички свои кораби. Той ще доведе драконовата кралица във Вестерос.Аз ще съм солена жена на Юрон, но той трябва да има скална жена също, кралица, която да управлява цял Вестерос от негово име. Казват, че била най-красивата жена на света и имала дракони. Двете ще бъдем близки като сестри!

Ерон Мокра коса почти не я чу. Виктарион е заминал, на половин свят далеч или мъртъв. Със сигурност Удавеният бог го изпитва. Това беше урок за него. Не бива да се доверявам на хората. Сега само вярата ми може да ме спаси.

Тази нощ, когато приливът се втурна пак в килията, той се молеше, да продължи да се покачва цяла нощ, достатъчно, че да прекрати мъките му. Бях твой истински и верен слуга, се молеше той извивайки се във веригите си. Измъкни ме сега от ръцете на брат ми и ме отведи долу под вълните, за да заема място до теб. Но освобождение не дойде. Дойдоха немите, за да свалят веригите му и грубо да го повлекат нагоре по дългата каменна стълба, до мястото където Мълчание плаваше по студеното черно море.
 
И няколко дни по-късно докато корпусът на кораба се тресеше от буря, Вранско око слезе отново с фенер в ръката.Този път в другата си ръка държеше кинжал.
  - Още ли се молиш, жрецо?  Твоят бог те е изоставил.
  - Грешиш.
   - Аз бях този, който те научи да се молиш, малки братко. Помниш ли? Идвах в  стаята ти, когато бях пил твърде много, Ти спеше в една стая с Уригон високо в морската кула. Можех да те чуя през вратата  как се молиш. Винаги съм се чудил: молеше се да те избера или да те подмина? - Юрон притисна ножа до гърлото на Ерон.
  - Моли се на мен. Умолявай ме да прекратя мъките ти и аз ще го направя.
  - Дори ти няма да дръзнеш. - каза Мокра коса. - Аз съм твой брат. Никой не е толкова прокълнат, колкото родоубиецът
   - Но сега аз нося корона, а ти си окован във вериги. Как така твоя Удавен бог позволява това, когато съм убил трима от братята си?
Ерон можа само да зяпне към него.
   - Трима?
   - Е, ако броиш и полубрат. Помниш ли малкия Робин? Нещастно създание. Помниш ли голямата му глава и колко мека беше? Всичко, което можеше да направи бе да хленчи и да се насере.Той ми беше втория. Харлон беше първи. Всичко, което трябваше да направя, беше да му  стисна носа. Сивата люспа беше превърнала устата му в камък, така че не можеше да извика. Но очите му бяха ужасени докато умираше. Те ме молеха. Когато животът си отиде от тях, аз излязох и се изпиках в морето, очаквайки богът да ме порази. Нищо не се случи. О, а Бейлон беше третият, но ти го знаеш. Не можех да го сторя лично, но ръката, която го бутна от моста беше моята.
Вранско око натисна кинжала малко по-силно и Ерон усети кръв да се стича по врата му.
    - Ако твоят Удавен бог не ме порази за убийството на трима братя, защо би го направил заради четвъртия? Защото си негов жрец?
Той отстъпи крачка назад и прибра кинжала си.
  - Не, няма да те убия тази вечер. Свят човек със свята кръв. Може да имам нужда от тази кръв... по-късно. Засега си осъден да живееш.

Свят човек със свята кръв, помисли Ерон, когато брат му се качи на палубата.
Той ми се подиграва и се подиграва на бога. Родоубиец. Богохулник. Демон в човешка кожа.
Тази вечер се моли за смъртта на брат си.

Беше във второто подземие, когато други святи хора се появиха да споделят мъките му.
Трима носеха робите на септони от зелените земи и един с червена дреха на жрец на Р'хлор. Последният трудно можеше да се познае, че е човек. Двете му ръце бяха изгорели до костта, а лицето му беше овъглен и почернял ужас, където две слепи очи се движеха невиждащо над нацепените му бузи, от които капеше гной. Той беше мъртъв няколко часа след като го приковаха за стената, но немите оставиха тялото му там още три дни.

Последните бяха двама магьосници от Изтока, с плът бяла като гъби и синьо-лилави от удари устни, толкова изтощени и измършавели, че бяха останали само кожа и кости. Единият беше изгубил краката си. Немите го провесиха на една греда.
  - Прий. - крещеше той, докато се люлееше напред-назад. - Прий, Прий!

 Вероятно това беше името на демона, когото почиташе. Удавеният бог ме закриля, каза си жреца. Той е по-силен от фалшивите богове, на  които се кланят тези другите, по-силен от техните черни магии. Удавеният бог ще ме освободи.
 
В моментите си на здрав разум, Ерон се питаше защо Вранско око събира жреци, но не мислеше, че отговорът ще му хареса.Виктарион беше заминал, а с него и надеждата. Удавените мъже на Ерон смятаха, че той се крие на Стари Уик или Велики Уик или Пайк и се чудеха кога ли ще се появи да говори срещу този безбожен крал.
Уригон беше обсебил трескавите му сънища. Ти си мъртъв, Ури. - мислеше Ерон.- Спи сега, дете, не ме безпокой повече. Скоро ще дойда при теб.

Когато Ерон се молеше, безкракият магьосник издаваше странни шумове, а неговият спътник бърбореше диво на странния си източен език, дали проклинаше или се молеше, жрецът не можеше да каже. Септоните също издаваха леки шумове от време на време, но не и думи, които можеха да се разберат. Ерон подозираше, че езиците им са отрязани. 
Когато Юрон дойде отново, косата му беше отметната назад , а устните му бяха толкова сини, че бяха почти черни. Беше махнал короната от плавей, на нейно място носеше желязна корона, чиито върхове бяха направени от  зъби на акула.

   - Това, което е мъртво, не може да умре. - каза Ерон яростно. - Този, който е вкусил един път смъртта, няма нужда да се страхува отново от нея. Той беше удавен, но излезе по-силен отпреди, със стомана и огън.
  - Ще направиш ли същото, братко? - попита Юрон. - Не мисля. Мисля, че ако те удавя, ще си останеш удавен. Всички богове са лъжа, но твоят е смехотворен. Бледо, бяло нещо, подобие на мъж , краката му счупени и подути, косата му се мята във водата, докато риби хапят лицето му. Що за глупак би почитал това?
  - Той е и твой бог също. - настоя Мокра коса - И когато умреш, той ще те съди строго, Вранско око. Ще прекараш вечността като морски плужек, пълзящ по корем и ядящ лайна. Щом не се боиш да убиеш собствената си кръв, прережи гърлото ми и свърши с мен. Уморен съм от откачените ти хвалби.
  - Да убия малкия си брат? Кръв от кръвта ми, роден от слабините на Квелон Грейджой? А кой ще споделя моите триумфи? Победите са по-сладки с любим човек до себе си.
   - Победите ти са кухи. Не можеш да задържиш Щитовете.
   - Защо трябва да искам да ги задържа? - Усмихващото се око на брат му блестеше на светлината на фенера, синьо и дръзко и пълно със злоба - Щитовете изпълниха целта си. Взех ги с едната си ръка и ги дадох с другата. Великият крал е щедър, братко.Сега новите им господари имат грижата да ги задържат. Славата от победата над тези скали ще е моя завинаги. Когато ги загубят, поражението ще принадлежи на четиримата глупаци, които толкова жадно приеха моите подаръци.
Той се приближи.
   - Нашите дълги кораби правят набези нагоре по Мандър и по целия бряг, дори до Арбор и протоците на Редвин. Старият закон, братко.
Лудост.
  - Освободи ме. - Ерон Мокра коса заповяда с най-строгия си глас. - или рискуваш гневът на бога!
Юрон извади бутилка от гравиран камък и чаша за вино.
   - Имаш жаден поглед. - каза той, докато наливаше. - Трябва да пийнеш; вкусът на Вечерна сянка.
   - Не. - Ерон извърна лицето си. - Не, казах.
   - А аз казах, да.- Юрон дръпна главата му назад за косата и изля отново подлата течност в устата му.
Макар Ерон да стискаше устата си и въртеше глава, бореше се колкото е възможно, накрая трябваше да преглътне или да се задави.
Сънищата бяха дори по-лоши вторият път. Той видя дългите кораби на железнородените носени от течението и горящи в кипящо кървавочервено море. Видя брат си отново на Железния трон, но Юрон вече не беше човек. приличаше повече на сепия отколкото на човек, чудовище родено от кракен от дълбините, лицето му беше маса от гърчещи се пипала. До него стоеше сянка с женска форма, дълга и висока и ужасна, ръцете й оживели в блед бял огън. Джуджета подскачаха за да ги забавляват, мъжки и женски, голи и деформирани, сплетени в плътска прегръдка, хапещи се и разкъсващи едно друго, докато Юрон и женската му се смееха и смееха и смееха...

Ерон сънува за удавяне също. Не блаженството, което със сигурност следва долу във водните зали на Удавения бог, а ужаса, че дори праведните усещат, когато водата изпълва устите, носовете и дробовете им и те не могат да поемат въздух. Три пъти Мокра коса се събужда и трите пъти не беше истинско събуждане, а нова глава на съня.
Но накрая денят дойде, когато вратата на подземието се отвори и немия дойде, газейки водата, без храна в ръцете си. Вместо това, държеше връзка ключове в едната си ръка и фенер в другата. Светлината беше твърде ярка и Ерон се боеше какво може да значи това. Ярка и ужасна. Нещо се бе променило. Нещо се беше случило.

   - Доведи ги. - каза полупознат глас от  мрака. - И бързо, знаеш какъв става той.

О, знам. Знам, откакто бях момче.

Единия септон издаде изплашен звук, докато немият сваляше веригите му, полузадавен тон, който може би беше някакъв опит за говорене. Безкракият магьосник, се взираше надолу в черната вода, устните му мърдаха тихо в молитва. Когато немия дойде за Ерон, той се опита да се бори, но силата му си беше отишла от крайниците и един удар беше достатъчен за да го усмири. Едната му китка беше освободена, после другата. Свободен,  каза си той. Аз съм свободен.

Но когато се опита да пристъпи, краката му се огънаха под него. Никой от затворниците не беше в състояние да върви. Накрая немите трябваше да извикат други като тях . Двама сграбчиха Ерон за ръцете и го завлачиха нагоре по спираловидна стълба. Краката му се блъскаха в стъпалата докато се  изкачваха, причинявайки му пронизваща болка. Той прехапа устните си за да не закрещи. Жрецът можеше да чуе магьосниците точно зад себе си. Септоните ги носеха най-отзад ридаещи и пъшкащи. Със всяка крачка на стълбището, стъпалата ставаха по-широки, докато накрая се появи прозорец отляво. Беше просто процеп в стената, широк около педя, но беше достатъчно широк за да пропусне сноп слънчева светлина.
Толкова златна, помисли Мокра коса, толкова хубава.

Когато го издърпаха нагоре по стълбите през светлината, той усети топлината й по лицето си и сълзи се търкулиха по бузите му. Морето. Мога да помириша морето. Удавеният бог не ме е изоставил. Морето ще ме направи отново цял! Това, което е мъртво не може да умре, а се вдига отново по-здраво и по-силно...
  - Заведете ме до водата. - заповяда той, като че ли беше още на Железните острови заобиколен от своите удавени мъже, но немите бяха създания на брат му  и не му обърнаха внимание.

Извлачиха го още нагоре по стъпалата, през осветена с факли галерия до мрачна каменна зала, където десетина тела висяха от гредите, въртяха се и се полюшваха.  Дузина от капитаните на Юрон се бяха събрали в залата и пиеха вино под телата. Леворъкия Лукас Код седеше на почетното място, носейки тежък копринен гоблен като плащ. До него беше Червения Гребец, а по-надолу Ощипаното лице Джон Мир, Каменната ръка и Роджин Солената брада.
  - Кои са тези мъртъвци? - попита Ерон. Езикът му беше толкова дебел, че думите излизаха като ръждясал шепот, слаб като църкане на мишка.
  - Лордът, който държеше замъка и неговия род. - гласът принадлежеше на Торволд Кафяв зъб, един от капитаните на брат му, гнусно създание, колкото и самия Вранско око.
   - Прасета. - каза друго долно създание, онзи, когото наричаха Червения Гребец. - Това беше техния остров. Скала съвсем близо до Арбор. Дръзнаха да ни заплашват квик. Редвин квик. Хайтауър квик, Тирел квик, квик, квик! Така че ги пратихме да квичат в ада.

Арбор. Откакто Удавеният бог го беше благословил с втори живот, Ерон Мокра коса не беше се отдалечавал толкова от Железните острови. Това не е моето място. Не принадлежа тук. Трябва да бъда с моите удавени мъже и да проповядвам срещу Вранско око.
  - Бяха ли вашите богове добри с вас в тъмното?-  попита Леворъкия Лукас Код.
Един от магьосниците изръмжа някакъв отговор на своя грозен източен език.
  - Проклинам ви всички. - каза Ерон
  - Твоите проклятия нямат сила тук, жрецо. -  каза леворъкия Лукас Код - Вранско око нахрани добре Удавеният бог и той надебеля от жертвоприношения. Думите са вятър, но кръвта е сила. Дадохме хиляди на морето и той ни даде победи.
  - Смятай се за благословен, жрецо - каза Каменната ръка - Връщаме се в морето. Флотът на Редвин напредва към нас. Ветровете бяха срещу тях около Дорн, но сега най-накрая са достатъчно близо за да окуражат бабите в Староград, и сега синовете на  Лейтън Хайтауър се придвижват надолу по Шепнещ звук с надеждата да ни хванат в гръб.
  - Ти знаеш какво е да те хванат в гръб, нали? - каза Червения Гребец смеейки се.
  - Заведете ги до корабите, - заповяда Торволд Кафяв зъб.

И така Ерон Мокра коса се върна до соленото море. Дузина дълги кораби бяха изтеглени на кея под замъка, а два пъти повече бяха акостирали до брега. Познати знамена се вееха от мачтите им: кракена на Грейджой, кървавата луна на Винч, бойният рог на Гудбрадър. Но от кърмите им се ветрееше знаме, което жрецът не беше виждал преди: червено око с черна зеница под желязна корона държана от две врани.
Отвъд тях множество търговски кораби плаваха по спокойното тюркоазено море. Когове, каракси, рибарски лодки, дори голям ког - огромен кораб, голям колкото Левиатан. Даровете на войната, знаеше Мокра коса.
Юрон Вранско око стоеше на палубата на Мълчание, облечен в черна люспеста броня, която не приличаше на нищо, което Ерон беше виждал. Беше черна като дим, а Юрон я носеше сякаш беше облечен в най-тънката коприна. Люспите бяха поръбени с червено злато и блещукаха, когато се размърдат. Върху метала можеха да се видят шарки, извивки и глифове и тайнствени символи бяха гравирани в стоманата.
Валирианска стомана, разбра Мокра коса. Бронята му е от валирианска стомана. В целите Седем кралства никой не е имал броня от валирианска стомана. Такава е била позната преди 400 години, в годините преди Ориста, но дори тогава щяха да струват кралство.
Юрон не лъже. Бил е във Валирия. Нищо чудно, че е полудял.

  - Ваше Величество, жреците са при мен. Какво искате да правите с тях?
  - Вържи ги за носовете на корабите. - заповяда Юрон - Брат ми към Мълчание. Избери един за теб, хвърлете зарове за другите, по един на кораб. Нека да почувстват пръските, целувката на Удавения бог, мокра и солена.

Този път немите не го завлякоха долу. Вместо това го привързаха към носа на Мълчание, до фигурата на голата девица стройна и силна с протегнати ръце и развети от вятъра коси.. и липсваща уста под носа й.
Те стегнаха Ерон Мокра коса здраво с кожени ленти, които щяха да се свият щом се намокрят, облечен само с брадата и препаската си. Юрон Вранско око даде команда, черното платно беше вдигнато и Мълчание се отдели от брега с бавното биене на барабана, веслата се вдигаха и потапяха и се вдигаха отново, пенейки водата. Над тях замъкът гореше, пламъци облизваха отворените прозорци.

Когато бяха навътре в морето, Юрон се върна при него.
  - Братко. - каза той. - Изглеждаш изоставен. Имам подарък за теб.

Той кимна и две от копелетата му довлякоха жена и я завързаха на носа от другата страна на фигурата. Гола като девицата без уста, с гладък корем тъкмо започнал да се издува от детето, което носеше, бузите й червени от сълзи, тя не се съпротивляваше докато момчетата затягаха връзките й. Косата й висеше отпред на лицето, но Ерон я позна.
  - Фалия Цветята - извика й той. - Бъди смела, момиче. Всичко това ще приключи скоро и ние ще пируваме заедно във водните зали на Удавения бог.

Момичето вдигна главата си, но не отговори. Няма език с който да отговори, разбра Мокра коса.
Облиза устните си и усети солта.