Имам приятелка испанка. Много искаше да разгледа България като плана и бе да остане тук по дълго и да спи у нас. Аз нямам проблем някой да преспи у нас за ден, два, но повече ми идва в повече Живеем в малко пространство. Към онзи момент бях с две годишно дете и ходех на работа.
И и казах така. Виж какво, аз повече от седем дена няма да мога да ти отделя. Също така си добре дошла първата нощ у дома, а за останалите дни ще ти намеря хотел. И наистина намерих евтин, приличен хотел. Тя го прие добре. Уговори се с друга нейна приятелка от България, бивша колежка, която е от Пловдив. Та една седмица с мен, една с нея. С мен обикаля по моя край, с нея нейния.
Да, разкарвахме я до забележителности тук и в близки градове и местности, но вечер си се прибираше всеки да си спи в леглото.
Мисля, че това ни съхрани приятелството.
Приятелка дойде с мъжа си от Франция. Спаха в нас, но само два дни. После на хотел на морето. Просто повече не мога.
Гостувала съм у приятели, но за ден-два. Максимум 3. На някой места определено съм се чувствала като натрапница. Особено у роднини. Не съм се усетила, че са ни поканили от кумова срама. Ама после е напрегнато и се усеща. И се опетняват отношенията.
Сега, когато сме семейство дори и за една нощувка запазвам хотел. Да, канят ни, но така е много по спокойно за всички. За 100 лв на вечер не си развалям комфорта. А и аз самата съм интроверт. Имам нужда да помълча, да презаредя, да остана сама.
Не мога да си представя какво му е на някой, който живее на атрактивно място примерно във Варна или в някоя чужбина където всички роднини и приятели искат да гостуват, за да не плащат хотел, а те не обичат къщата им да е Аврамов дом.
Добре е, човек да умее да поставя граници. Вежливо, но твърдо. Възхищавам се на хората, които го могат.