Размисли върху думите и други работи...

Ето какво разбирам аз. Надявам се да не тълкувате това което ще кажа като обидно.
За мен тази дума- идентифицира някакъв проблем, нарушена функция на тялото, от чисто медицински аспект- изключително изчистено от всякаква допълнителна мисъл, че човекът с тази нарушена функция е неспособен, различен, грозен, стряскащ. Тази дума за мен просто отбелязва, че този човек има нарушена функция на тялото си и нищо повече, както думите хронично заболяване маркират проблема на моето дете, пак нарушена функция, но в друг аспект.  Аз не намирам "хронични заболявания" за обидно. А вие? Увреждане ми звучи по същия начин. Само това. И нищо повече. Това е моят начин на възприемане. Цял живот съм живяла с човек с увреждане и с човек с хронично заболяване. Най- прекрасните хора, аз ги обичам и за тях не мога да мисля като за хора с увреждания и хронични заболявания- те са просто моите чичо и леля. Не ги съжалявам, само ги обичам и приемам такива каквито са. Мисля, че от там трябва да се тръгне - да спрем да ги съжаляваме и оплакваме- те нямат нужда от това. Колкото повече се отдава значение на  процеси или думи около тяхното заболяване, толкова повече се фокусира вниманието върху проблемите им, с които те така или иначе живеят, а нещата които са важни за да са щастливи остават на задан план и те не са свързани със заболяването им. Мисля, че облекчаването на ежедневието на хората с увреждане е важно и обществото им е длъжник, но също така мисля, че това няма нищо общо с пълноценното им съществуване( макар на пръв поглед да са свързани двете неща) и важните неща - положителните преживявания, залезите, хубав филм, децата на люлките, птиците в небето- тези неща нямат нищо общо със състоянието в което се намира човек, освен че то го прави по сензитивен и отворен.

Като се замисля се сещам за ред диагнози които всъщност не са увреждане но водят до специални нужди и потребности на съответния човек за социализация.Една от тях например е дислексията.Тези деца на практика нямат увреждане но се нуждаят от специализирано обучение и терапия, иначе казано деца със специални нужди ,които обаче не се приравняват към децата със увреждания. Термините всъщност са различни и аз смятам че "специални нужди "не обхваща напълно състоянието на децата ни .Ако ние като родители приемем нещата такива каквито са терминологията  вече няма значение

Чета, пиша, трия пак пиша и така няколко пъти вече...
Всички сте прави ... думите  имат значение, но друг е въпросът, че една и съща дума всеки я възприема по различен начин.   Напълно подкрепям и съм съгласна и с yosarian, Ели и Йепе. Но ми се иска да погледнем въпроса и от друга гледна точка - от тази на самите деца.
Преди няколко дни синът ми ми зададе един въпрос - "мамо, аз инвалид ли съм?". Какво да му отговоря?   Да, детето ми е  със специфични проблеми, с хронично заболяване с увреждане, но ако за мен самата дума няма значение, то за него със сигурност има.

Силве  , това е един труден проблем, с които аз не съм се сблъсквала.....засега. Марти е едно хубаво и будно момче, сигурна съм, че си намерила най-подходящия начин да му отговориш. Но всъщност, в морето от постове, които пуснах по темата , аз застъпвам и тази теза, като мотив против смяната на името на форума - дете с увреждане/като Боби/ не е същото като дете със специфичен проблем/като говорните проблеми на Вени/. И да се сложат всички под един знаменател е грешно. Темата започна като предложение за смяна на името на форума, но се измести към принципното отношение към хората със здравословни проблеми. И тъй като за мен тези две формулировки засягат различни проблеми, може би трябва да помислим не за премахване на думата "увреждания", а за добавяне на "специфични потребности" към заглавието. Колкото до отношението ни сами към себе си, респективно - околните към нас, на всички е ясно, че е една дума няма да промени обществената нагласа. Промяната трябва да тръгне от сърцето и възпитанието.

децата, които по определени причини показват изключителни дарби, също имат нужда от специални грижи или специфични потребности и за тях нашето любезно общество също не мисли. Я си представете на едно място да учат например Марти, едно дете, кото на 7 години рисува като Пикасо и Йоан - кой от тях е по-специален или особен? И кой има по-специфични грижи. Това е като въпросът за яйцето и кокошката
на Силвето ще кажа - на един лагеп ми се наложи да обяснявам подобна ситуация. Много е трудно и много е гадно, защото каквото и да му кажеш, той пак ще се чувства различен. Според мен децата трябва да бъдат убеждавани, че всички са различни - едни не могат да плуват, други не могат да ходят, едни не могат да чуват, други не искат да разберат какво чуват, едни имат алергия, други диабет, едни са бисексуални, други са хомосексуални, едни стават професори, други не могат да пишат. Но ако се замислим, този който не може да ходи може да е най-добрият художник на века, просто още да не го е разбрал, а професора може да е болен от най-неизвестната болест. По-важното е, че всички сме хора и всички имаме право на равностойно място в обществото - а как ще оползотворим това място, зависи от организацията на обществото и нашата креативна амбиция. така че за мен е по-важна борбата как всеки да си намери мястото в обществото, а не как да им казваме на различните хора. В крайна сметка кой може да докаже аз ли съм различна или едно дете,което независимо от увреждания и нарушения тепърва се развива

Май е добре да помислим и за този момент- когато дойде този въпрос? Как да отговорим? Във форума за осиновяване има много хубави приказки и разкази които могат да подготвят детето за истината- дали не може да адаптираме нещо или да издирим подобни, които да помогнат на нашите деца да си отговорят на въпросите и чувствата.

Тук съм напълно съгласна, особено за равностойното място. В крайна сметка децата стават големи хора, а големите хора различни личности. Когато им осигурим равнопоставено участие в социалния живот на нашето общество без всякакъв вид задръжки и притеснения, увреждането като такова не би рикоширало върху живота им в социалния смисъл на живота. Колкото до трудностите от медицинска гледна точка, живота се развива динамично и старите и тежки помощни средства се заменят с нови по -леки и съобразени с изискванията ни средства. Друг е въпроса за достъпността на тези хора до : архитектурна среда, обществени институции, работни места, образование, информация и т.н.т.

Нина, напълно съм съгласна!
Аз затова и не мисля, че на нашите деца са им необходими някакви специални истории, за да научават това или онова. Длъжни сме всеки ден да им показваме, че те са деца като всички останали, и както и Нина каза, различни, както са различни всички деца. Това и си мисля, че е най-подходящо за Силвето да използва като говори с Марти. 
Да ви кажа, много се развълнивах от този разговор (то си ми и пролича по активността :oops). Говорихме си и тук, у дома, по въпроса. Наистина, глупаво би било да ни вълнува нещо толкова на повърхността на нещата. Познавам повечето от пишещите тук лично, познавам и децата и знам, че съм голяма късметлийка, че съм имала този шанс! Пожелавам на всички, които смятат, че децата ни имат нужда от някакви специални имена, да получат подобно богатство и тогава да помислят отново! 

Мисля, че трябва да оставиш самите засегнати да решат как да се наричат. В случая майките на децата с увреждания, а когато децата пораснат, могат сами да решават. В България и преди и сега "нормалните" решават какво ще стават с хората "с увреждане" - как ще е наричат, къде ще работят, от какви помощи се нуждаят... Време е това да спре. Дори и да е диктувано от добро желание!

Прави сте, че не може всички деца, с нещо по-различни от останалите да бъдат слагани под общ знаменател. Досега говорех от името на майка на дете с Увреждане, защото то наистина е такова и това личи от пръв поглед. От това произтичат и по-специфичните му нужди. Ако проблема му ми се струваше малък и решим близко до стоте процента, сигурно нямаше да ми се иска да се нарича такова.
Важно е обаче и хората около нас да разберат, че става въпрос за по-специално дете. Вече по-горе писах, че на мен понятието "специално" абсолютно нищо не ми говореше. Всяка майка вижда детето си по някакъв специален начин и това й пречи да отличи нашите деца от останалите, ако им се сложи такъв етикет да речем.

а дали не може да се направи един малък клип, колкото трейлър и всеки да го сложи на своя си сайт или на сайт на приятели, които ни подкрепят като знак на протест срещу липсата на място в обществото, ако искате може да се обвърже с конкрено искане, но и без това - само да покажем на другите, че всички сме различни.
Не ме бийте ама някой замислял ли се е защо на рекламите на Бенетон има хора от всички раси - вид послание. Аз нисля че един клип ще помогне много повече на децата да разберат проблемите и на "здравите" и на "болните", вместо да се чудим как да ги наричаме (Деметра не се обиждай, темата която си подхванала е много полезна)

Ами значи трябват камера, програма за обработка на видео и най-вече сценарий на филма. Не познавам някой, който може да го направи. Но ако стане, мога да купя дискове и направо да го запишем на дискове и да всяка от нас да раздава копия, където реши.

Имаше един клип на Специалните олимпийски игри. Едно момче със даун говореше със съвсем сериозна физиономия. Нещо такова:"Всички ме сочат... всики ми подвикват...всички ме гледат...Това е прекрасно" Лицето му се озаряваше и тогава разбираш, че той говори за славата.Ще го потърся този клип.

любимите ми клипове са 2...май бяха полски...
единият е с едно момиченце, което пътува във влак. глас за кадър: Можете ли да четете на тъмно?
влакът влиза в тунел. момиченцето отваря книга и започва да чете с пръсти. глас за кадър:Специалните деца могат.
другият беше от същата кампания. с 2 момченца, които плуват под вода и се наговарят на жестомимичен език да дръпнат едно момиченце, което си топи караката на мостика.
чехите пък имаха друга кампания озаглавена "Наистина ли сме токова различни?". спомням си един клип, в който мъж и жена излизат ядосани от кръчма и мъжът и прави сцена на ревност. всичко се развива в абсолютна тишина, те "говорят с ръце", а отдолу текат субтитри
но най ме впечатли следния клип:
кола прави много опасно изпреварване и едва не изкарва друга кола извън пътя. мъжът и жената в другата кола паркират пред блока и виждат "гадния" шофьор да паркира малко пред тях. мъжът скача, разярен и се запътва с очевидното намерение да вдигне скандал. тогава виждаме, че шофьорът, който слиза от колата е с инвалидна количка. той поглежда стъписания мъж и казва Да?, а мъжът махва с ръка и отговаря ""ааа, нищо!"
надпис: Защо не ни третирате като всички останали?
...за всичко мислят хората, дааааааааа

Ето това е прекрасна идея.   
 

Ами нека се организираме и да намерим. Да направим нещо наше, ще има по - голяма тежест и по - ясно послание. Да, защо не.........вместо да спорим помежду си дали децата ни са специални или с увреждания, нека да направим нещо което ни обединява - всички, независимо от конкретния проблем на всяка от нас.