След раждането - кога се върнахте на работа и защо?

Сътресенията, поне при мен, с малко дете, а сега вече и с 2, са ежедневие, независимо дали работя или не. Но определено не бих казала, че работата е главната причина за тях, даже напротив. Просто са част от пейзажа и от целия пакет на живота с деца, който много исках.
Пожелавам ти успех! Ще се справиш щом си решила и мъжът ти те подкрепя.

Според мен доколко едно дете е адаптивно зависи на 90% от възпитанието и подхода. Например, ако в първите месеци му обръщаш внимание на всяко размрънкване и изскимтяване, нормално е по-трудно да свикне да играе самичко с играчките си. Съответно, ако не увеличаваш времето, което прекарва само или с други хора-роднини, деца, приятели, то по-трудно и се адаптира след това в яслата.
На моето дете за яслата му говорех няколко месеца преди това с такъв ентусиазъм, че все едно е някакъв супер късметлия да прекарва по цял ден с деца и играчки без мама и татко. На племенницата постоянноо й се говореше "Свършва твойто царство. Тръгваш на ясла, да видиш там дали ще се лиганиш така...". Познайте дали после не рева 1 година в яслата и дали не казваха, че била трудно адаптивна.

Не съм съгласна. Въпрос на характер и темперамент е основно. Ако едно дете е по - затворено, по - притеснително, свито и въобще интровертно ще се адаптира по - трудно, ако ще и майка му 2 години да се прехласва колко е хубаво в ДГ. То нали ще отиде и ще види какво е.
Моето дете е трудно адаптивните, въобще не иска да ходи на градина, но честно казано си има и причини и аз я разбирам.
По начало е притеснителна, много се страхуваше от децата като по - малка, някой да не я бутне, оскубе, дори от бебета. Вече го преодоля, но все пак не е буйна, агресивна, никога няма да посегне на някое дете, дори не се защитава като я ударят, а в ДГ си е джунгла от всякъде, каквото и да си говорим.

Отначало тръгна с голям ентусиазъм, горда, че вече е голяма и ще ходи на ДГ като каките и батковците. Постоянно говорим колко е хубаво, колко е весело. Да, ама като се сблъска с реалността сега въобще не иска да ходи.

1 учителка трябва да гледа 28 !!! деца. Помощник възпитателката не я броя за гледане защото е нон стоп заета, мъкне тенджери, сервира, отсервира, мие, чисти, преоблича.
Има доста агресивни деца и всеки ден ми обяснява кой я е бутнал, блъснал, ударил. Учителката няма как да предотврати подобни прояви. Също така вече не спи на обяд от 2 месеца, издържа си перфектно, няма нужда от обеден сън, а там я карат да лежи 2 часа мирно, неподвижно и със затворени очи. Ми за 3 годишно си е мъчение. Отделно, че постоянно ги заплашват, че ако не слушат майките им нямало да дойдат да ги вземат...

Е, как няма да е стресирана? Как едно интровертно дете да се адаптира и да се чувства добре в такава среда? Няма как.
Няма да я спирам де, по най - разнообразни причини, но е факт, че не е въпрос на възпитание дали на детето ще му хареса в ДГ...

А после в училище как ще се приспособи? И там една учителка се занимава с 30 деца, даже без пом.възпитател. И средата е много по-враждебна, децата са вече големи и агресивни.
Просто трябва да знае, че се налага и ще ходи. Така е в живота.
Казвам го от позицията на заклет интроверт.
Във всеки етап на живота е трудно за интровертите.

За училище нямам абсолютно никакви притеснения. Вече са в друга възраст, много по-вербални. Малкото дете изживява всеки ужас много пряко. И няма такова нещо да го научиш да се адаптира. Децата ми са много комуникативни, социализирани - обаче не може да им насилиш организма. За едната ми дъщеря градината е прекалено шумна - и не се адаптира, а с всеки ден страда все по-задълбочено. При някои деца има обратен на адаптация процес - измъчват се, действа им все по-зле. Ами спираш го, какво значи "налага се" - на това ли ще си научиш детето, че дори да му е много гадно, трябва да си наляга парцалите. Ми то така някой ден може да си наляга парцалите при някой насилник, щото "се налага" и сме му предали тоя урок още в ранното детство.

С говорене и възпитание не може да надмогнеш биологията и лимитациите на детето, като личност.

Е, хайде сега. Ти пък го изкара изтезание ходенето на градина.
Ми да, налага се.
И на работа се налага да се ходи, не всеки може да разчита на спонсори.

Да, има някакви 10% заложени черти, точно заради които трябва да се вземат мерки. Как може едно новородено да се определи като затворено, отворено, общително, интровертно... И ако ни се струва такова, работим с него. Ама не 1 месец преди да тръгне на ясла, а от самото начало.
Ами, ние сами си слагаме етикети на децата си какви са, на градината-каква е, на ситуацията там-че не е възможно да има нормална обстановка и т.н. И с течение на времето си търсим все повече доказателства за тези си твърдения. И те си стават истина по някое време, естествено. И се втълпяват-волно или неволно на децата.
Разбира се, че яслата е прекрасно място, където се срещаш със себеподобни, попадаш в различен свят, само с един възрастен, правиш различни неща, хапваш на една маса с деца, спинкаш в стая с деца....И не, не става въпрос за прехласване, изобщо, а просто поглед на голямата част положителни неща и изтъкване пред детето.

В училище не е на 3 години, но да, това е една от причините, заради които няма да я спра. Защото трябва да се адаптира иска, не иска. Точно защото в училище е много по - трудно и по - опасно. Искам от сега да свикне да бъде част от колектив, да свикне, че има дисциплина и правила, които важат за всички, да се съобразява с другите, да разбере, че в живота няма да е само хубаво и лесно.
Така или иначе ще й се наложи да тръгне още преди училище, на 5 години е задължително вече, така че...иска не иска ще ходи на ДГ. Просто казвам защо на някои деца може да им е по - трудно и в ДГ и в училище и навсякъде и че не е въпрос на възпитание (дори не знам как може някой да си помисли, че се дължи на това).

Много е примамливо да си мислиш, че благодарение на родителския си капацитет детето ти е адаптивно. Обикновено такива родители имат само едно дете. Защото често с второто представите се обръщат. Голямата ми дъщеря от бебе е изключително социална и комуникативна. В ядлата първия ден се е направила, че не познава баща си, за да не я вземе и да я отдели от децата случайно. Винаги ходеше с удоволствие в детско заведение, дори когато заради режима в градината започна да заеква.

Малката ми дъщеря е на 1г. и още не е позволила на майка ми да я гушне, а доскоро ревеше от всеки непознат, който ѝ се усмихне. Готова съм да се обзаложа, че адаптацията ѝ в яслата няма да мине като при сестра ѝ.

В училище повечето деца, които така и не са свикнали на градина, нямат проблем.

Не знам за вас ама аз не бих работила ако не се налага. Щях да си остана в къщи и изобщо нямааше да се занимава с работодатели, работно време и т.н.
Аз на работа ходя за пари, не за удовлетворение, не градя кариера и т.н. Аз искам да затворя вратата и повече да я мисля. Един живот имам и ако мисля основно за работа си е егати и живота. Има и други неща в тоя живот освен работата.
Смятам, че оставянето на дете в ясла е ужасно и бих го направила само ако много ама много ми се налага.
Аз съм била на седмична ясла, майка ми каза че това и е бил най-гадния период в живота. По заръка на свекървата, че трябва да се изкарват пари.

От никъде не се разбира, че яслата е прекрасно място. Така е може би само в главите на майките, чийто деца я посещават, за успокоение на съвестта им, че не са си оставили детето на ужасно място. Това обаче не променя действителността. Много мога да говоря за яслата, но няма смисъл. Който няма избор си праща детето и това е. Но който има...ами твърдо съм против.

Доста ясно се вижда съвсем отрано кое дете с какъв темперамент е. Например още от новородено да се буди от най-лек шум, докато другото, родено и гледано от същата майка, проспива взривове, заря, ремонти, всичко. На втората дъщеря й знам границата, след която и шум, и стимулация й идват в повече, а след това се плаща с лош сън и кошмари. Към някои дразнители никога няма адаптиране - просто си плащаш цената по някакъв начин, дали с нерви или здраве.

Някои деца се зареждат от шум и други деца - някои искат да играят по-кротко и тоя шуми ги дразни.

+1 даже ако има как ще работая на половин ден или изобщо няма да работя. По същия начин мисля. Но и аз съм така-кариера не гоня и освен това не работя мечтаното нещо,но поне е това,за което съм учила. За да стигна до ниво работа за удоволствие трябва да си намеря призванието или до почна да работя някое от хобитата си. То аз съм си го намерила,но няма време да му се посветя...та още не е станало.
Онзи ден в къщи дойде мой роднина(свещенник) и направо си ми каза-"абе какво се мотаете,ще се връщаш на работа,давайте направо второ, застъпвайте двете майчинства,докато сте млади). ...ама нещо не мога да се реша още, и даже не съм убедена,че искам.
Моето е социално много,активна и енергична,инатеста, леко неспокойна,будна,много общитилна, много обича хора,танци,деца. Спи на шум,на телевизор, усмихната и палава е. Почти съм сигурна,че много лесно ще се адаптира.

И аз съм така с работата. Работя за пари, не гоня кариера, пък и с моя интровертен характер, не бих се чувствала добре да съм център на внимание. Ако има начин да работя без да имам колеги, ще съм много добре, но засега няма вариант.
Единствената работа, която ми носеше удовлетворение, беше за най-малко пари.
Сегашната е за най-много пари, но с най-силно нежелание ходя...  

Върнах се на работа на пълно работно време 45 дни след раждането. Обичам работата си и се чувствам добре да работя. Но нямаше да мога да си го позволя, ако не бяха родителите ми, да поемат грижата за детето. И разбира се, ако нямах разбирането и подкрепата на съпруга си.