Непрестанен страх и депресия :(

Християна, родителите ти няма ли да те подкрепят?
Огледай се за организации, които подкрепят самотни майки.

Момичета,благодаря,че споделихте ии виждам,че има и други освен мен с такива мисли и тревоги.. Просто покрай мен всички бяха супер обсебени и вдъхновени от бременността си,че си я представях по съвсем друг начин.. Иначе и на мен ми е доста досаден период, най-вече това,че нямам контрол над тялото си е ужасно... Като цяло изкарах доста лека бременност като изключим филмите и съмненията в началото,които меко казано ме побъркаха .... Ох,дано всичко се нареди.

А ти разказваш ли на хората около теб колко си въодушевена?
Сестра ми има две деца, казва, че бременността не е за нея, но майчинството е. Би си осиновила дете, но не би забременяла отново. Това, обаче, го казва на мен, според приятелките ѝ (особено нераждалите) нещата стоят по друг начин.

Ми точно,че всичките ми приятелки никога не са споделяли такива оплаквания..честно казано си мислех,че бременността е приказка покрай тях. А аз си казвам директно какво мисля и не се правя на герой или че ми е много приятно..

Имам приятелка, която каза че стояла и си гледала детето с часове. Ей, убий ме, не мога. Не съм "влюбена" в децата си, съжалявам, обичам ги, нонсъм влюбена в мъжа си

При първата бременност се чувствах по същия начин. Не беше това което си представях ,че ще литна от щастие.
Понякога хормоните играят много лоша шега с теб. Сега съм пак бременна в 9 месец този път го карах по така имам бебе за гледане каката е на 1г и 8м съсредоточих се върху нея и покупките.
Няма по антидепресиращо от пазаруването и чистенето за мен ☺️
Намери това което те прави щастлива и действай.

Никой не ме подкрепя , буквално ще съм на улицата , но това не ме притиска да се откажа от него надявам се докато дойде термина да съм се подсигорила не мисля че ще мога да го оставя бедното какво е виновно за нашите грешки за да страда цял живот не реаргирах на време но сега съм толкова влюбена в него че не ме интересува кой ще е зад мен дано да намеря нячин да сме подсигурени ❤😐

Описала си чувствата и страховете си, а освен тях какво правиш? Имаш ли хобита или неща, които ти носят радост и удовлетворение? Едно бебе може да донесе много радост и много тревоги, зависи... от това как се опитваш да балансираш нещата. Ще бъдеш майка на своето дете цял живот, както и ти си тази, която ще търси, което те радва, какво ти се иска да направиш за себе си. Винаги има вариант да съчетаеш нещата
  Ние имаме много роли на дъщеря, майка, любима, студентка, работеща, творец и други. Ако ти се мисли случайно над това коя роля освен на майка и любима ти се иска да развиеш у себе си, е възможно да бъде изход от тревожността и депресията ти.

Християна, не знам какво да ти кажа, ще вземеш важно решение в живота си и ще порастнеш много бързо поради този факт. Каквото и да направиш, знай че решението е твое.

Мисля, че това състояние е доста често срещано, но за съжаление малко обсъждано.

Мога да си представя как се чувстваш, макар моята бременност да премина леко, раждането също.
С всеки изминал ден ме обземаха все повече съмнение - дали всичко ще е наред, дали този човек (с който към онзи момент бяхме заедно от 9 години, и все още сме) ще е добър баща... Това е грешка - не го искам.  Искам си живота обратно.

След като се роди също не се появи някаква майчинска любов на секундата. По-скоро се появи удивление - виж ново човече! От нищото! Не знам как да го опиша по-добре. Някой се появява в живота ти от нищото и ще остане там завинаги. Ей така! Това малко същество си има всичко - птъстчета, очички, ушета. Малки органи, които работят в идеален синхрон. Сърчице, което можеш да чуеш. И всичко това си го създал ти! (е, и мъжа ти има малък принос ) То е там - създала си живот. Създала си чудо!

Седяла съм си с тези мисли вкъщи и съм плакала, защото пръстите и са толкова малки... Мъжа ми сигурно се е побърквал с мене

Любовта идва после - ден след ден расте и всичко си идва на мястото. Ако докато бях бременна можех да си представя семейството в което се превърнахме - страховете ми щяха да намалеят доста.

Всичко си струва.

Аз пък докато бях в родилното с първото ни дете осъзнах отговорността. Вече не бях само аз. Трябваше дс взимам решения за някой друг, когото тепърва започвах да се уча как да разбирам. Едва догаждах какво иска. Не знам дали съм я обичала, предполагам да.

Хич и да не се притесняваш, нормално е абослютно всякакви мисли да ти минават  + да се тревожиш далил всичко ще му е наред на бебчето. Не всички изкарват бременността си безгрижно, весело и с усмивка на лице. Има много притеснения, много нерви ама е период който минава и после като си гушнеш бебчето ще забравиш за тези 9 месеца. Щом ти казват че всичко е наред се радвай, опитвай се максимално да се разсейваш и да не го мислиш изобщо - малко остана. Колкото повече лоши мисли си набиваш, толкова повече ще страдаш, а няма смисъл, на финалната права си. Вдигай горе главата, ако се чувстваш добре си шетай, прави си някви неща, занимавай се ама не го мисли много. А това че не си пазарувала и подготвяла с ентусизаъм.. пфф колко жени са си изхабили нервите по това какво да купуват, какви колички, дрешки и т.н Не съм сигурна колко се помни ентусиазмът или липсата на такъв повреме на бременността - по скоро се помни първото гушкане на бебчо

Аз също съм на 19 години и съм в 16та седмица и се радвам, че засичам бъдеща мама на моите години. В много тежка ситуация си и не знам как може да има такива хора като тези в обкръжението ти, наистина не мога да повярвам, че ти причиняват такъв стрес и че те нараняват по този начин. Искам да ти помогна някак. Това е нечовешко. Как мислиш да се справиш, наистина ли няма един човек който да ти подаде ръка. Послушай сърцето си както казват някои, каквото и да означава това. Стискам палци да се случи някакво чудо да се за стъпят за теб, да проумеят какво ти причиняват и да излезеш от тази ситуация с най-доброто решение.

Мили момичета, аз съм майка на шест месечна и 10 дни дъщеричка. В семейството ми имам близка роднина по майчина линия, която за съжаление не успя да стане майка и винаги съм се страхувала, че и при мен ще се случи. Април 2018та ( тогава на 26 години) се сгодихме с мм, сватбата насрочихме за август и решихме да спрем да се “пазим”. Юни месец получих някаква странна менструация - тогава мислех е такава. Примерно трябваше да ми дойде на 28ми, а ми дойде на 14ти, после на 28ми отново. Никога няма да забравя точно тогава в края на юни бяхме в лаборатория да даваме кръв за изследвания за сключване на граждански брак, и аз щях да си ходя до България да си взема свидетелство, че не съм омъжена(тъй като живея в Турция и сключихме брака тук) искахме изследванията веднага, те са някакви стандартни хемограма, хив, хепатит, сифилис е такива, таа лаборантката ме пита дали съм бременна, дори 2 пъти, но аз се изсмях и казах абе каква бременност аз съм в цикъл в момента. Та както и да е отидох си до България, върнах се средата на юли, към 20 и някой си трябваше да ми дойде, но не дойде. Отдадох го на притеснение, вълнение, стрес тъй като подписването беше за 31 юли. Е да де, но мина седмица, 10 дни, 2 седмици а цикъл няма. С майка ми излязохме да пием кафе и купихме тест. Направих го преди да се проберем, не очаквах бременност, но се вълнувах. Теста отчете 2 черти, като тестовата беше доста така ярка. На прибиране към вкъщи купихме още един тест, дори си купих и фолиева киселина. През целия път с майка ми обсъждахме как трябва да внимавам, как да се храня, изобщо приказка. Казахи на мм, той много се зарадва. Още на следващия ден решихме да отидем на преглед. На прегледа не се видя сакче, лекарката каза да отида след седмица пак, тъй като въпреки голямото закъснение е възможно и да е начална бременност. Мина една седмица и отново нищо, пусна ми кръвни изследвания (докато ги чакахме бях на последна проба на булченската рокля представете си в какво настроение) бета хормона беше 20.03 - тоест положителен, но много нисък. Влязохме в кабинета и аз взех да плача, почувствах се ужасно, тъй като осъзнавах какво се е случило. Попринцип съм много емоционален човек. Лекарката започна да ме успокоява- недей, защо плачеш, може да е нова прясна бременност. Но за съжаление благородните и лъжи не минаваха. Прибрахме се вкъщи и аз изпаднах в някакво състояние - абсолютен отказ да приема. Казвах - а не, тя не рязбира, ще отида на друг лекар. След 2/3 дни пак си взех уринален тест, после пак и пак и с всеки ден чертата ставаше все по-бледа. Отидохме в родния град на мъжа ми тъй като сватбата беше там, но е доста консервативно място та от Истанбул си купих 50 теста за бременност..... изобщо не бях на себе си и отказвах да приема, че още преди да го има “бебето” е загубено. Тестовете с всеки ден ставаха с по бледа черта, накрая дори изчезна.... в деня на сватбата ми дойде цикъла. Бях най- нещастния човек на света. След това всеки ден плачех, обвинявах се  в някакви безумни неща - бебето е “умряло”, защото съм носила шише 5 литра вода или защото съм двигала матрака с подматрачната рамка или защото какво ли не..... буквално психически не бях на себе си и най ми тежеше, че никой не ме разбира - мъжа ми, баба ми, леля ми, свекърва ми казваха “няма нищо” е, да де, ама това “нищо” беше много желано. След сватбата целия септември бяхме в града на мм. Края на септември трябваше да ми дойде, но не дойде. Помислих си “от тази биохимична бременност хормоните ми съвсем са полудели”. Към 10 октомври взех 2 теста, бяхме на пазар и от нетърпение в една обществена тоалетна го направих - абсолютно празно поле. Мина още седмица и реших да нашравя втория тест чакащ в чантата ми. Появи се втора черта направо като въображаема, толкова беше бледа. Изляох от тоалетната плачейки и казах, на мм че не искам да изживявам същото нещо. С никой друг не споделих. Всеки ден правех тестове и с всеки ден чертата ставаше по ярка. Един ден толкова се оцвети, че беше по наситена от първата чертичка. Отидохме на лекар, който показа сакчето. След 2 седмици чухме сърчице. Всеки ден живеех в някакъв ужас да не се случи нещо и да загубя бебето. Преди всеки преглед се страхувах.9 месеца минаха като кошмар, въпреки лената бременност. Ежедневно си измислях диагнози...
в 36та седмица дъщеря ми се роди слабичблчко,  но нормално, здраво дете. Оттогава пък други мисли и страхове започнаха. Тя е най-хубавото нещо в живота ми.
Всички майки се страхуваме, притесняваме и сглобяваме страшни картини, нали има една приказка “Дано не ти се случва това, което майката мисли!
Отстрани е лесно да се каже, не се притеснявай! Аз няма да го направя! Притеснявайте се, мислете, за това сме майки и е НОРМАЛНО, но знайте, че вие сте всичко за едно малко човече, то чака на вас и трябва бързо да се стегнете! Желая на всички здрави бебчета! Кураж мами, вие сте/ще бъдете най-добрите майки!

Страшно интересна и вълнуваща история. Дано сте здрави и щастливи ВИНАГИ. Благодаря за споделената емоция, ще се вслушам в съветите ви