Всеки ден съжалявам за избора си

Що за думи са това , как ще кажете (паразит) , няма нищо страшно от раждането , ако толкова ви е страх от нормално , може да изберете секцио , като се роди и като го видите всичко лошо , което си мислите ще изчезне . Няма по-хубаво от това да гушнеш бебчето си , направо като чета такива неща , се ужасявам как може да има такива жени ..... Това дете като се роди на вас ще разчита , на теб на таткото .

Отиди на психиатър.
Като толкова не го искаш, остави бебето за осиновяване, поне да има повече шанс, отколкото с майка, мислеща единствено за безсмислената си "свобода"...

Коментарът ви с нищо не допринася за темата, нито отговаря на въпроса на авторката. Възмущавайте се на чуждите чувства тихичко, не на глас.

По темата - свържете се с психиатър/психолог и работете с него възможно най често в последните няколко месец от бременността. Ако не успеете да преодолеете/промените чувствата си до тогава с негова помощ винаги остава вариантът за даване за осиновяване или предаване на родителските права на бащата или друг ваш близък роднина.

Никога не съм предполагала, че такова нещо може да ми се случи при положение, че се радвам от сърце на чуждите деца...

Нормално е да те е страх, всичко се променя. И хормоните също не помагат през този период.
Тези чувства провокирани ли са от някакъв друг проблем, стрес, напрежение, нещо такова? Може би проблемът не е в бебето и нещата са преодолими.
Бих опитала психолог първо, впоследствие и психиатър ако се наложи.

Тези чувства се появиха откакто видях двете чертички на теста. Преди това не бях стресирана и напрегната. Няма друга причина за тези чувства.

Имаш ли мъж до себе си,опитай се да споделиш чувствата си с него(ако не си). Ако той иска детето и се обичате мисля,че ще успее да ти помогне,все пак ще е плод на вашата любов.

Като цяло никога не съм обичала децата,намирах ги за дразнещи,вечно мрънкащи и недоволни.Обаче исках да имам дете и когато забременях също като теб се страхувах,дали ще обичам това дете и т.н.да не говоря,че изпаднах и в депресия, защото по принцип съм си предразположена към такива състояния.Потърсих психолог и това много ми помогна.Макар че,в такива състояния като теб,не съм изпадала.Не те съдя,но искам да ти дам съвет.Потърси помощ докато е време.И още нещо искам да ти кажа, когато родих,не бях хич развълнувана и не беше най-хубавото нещо на света.Бях супер нервна,с болки защото ми се наложи да родя секцио.Първият месец като майка ми беше много странен,но с течение на времето свикнах.Дъщеря ми вече е на 4 г.обожавам я и не мога да си представя живота ми без нея.Пожелавам ти успех и бързо да се оправиш! Ако имаш нужда да говориш или да споделиш нещо,можеш да ми пишеш,аз съм насреща!

Това е вид депресия. Работи с психолог.
В частните АГ клиники също често има психолог, който е най-добре запознат с проблемите на бременността.
Ако си от София, бих ти препоръчала физиотерапия за бременни. Някои частни клиники предлагат плуване, йога, масажи. Така ще релаксираш физически и ще успееш по-лесно да приемеш промените с тялото си.
И не става дума за радване. Трябва да приемеш, че временно тялото ти не ти принадлежи изцяло. След раждането и първите няколко месеца нещата обикновено си идват по местата. Особено ако детето е желано и има кой да те отмени понякога.
Дори и при най-желаните бебета е възможно биохимията в организма на майката да подаде грешни сигнали. Третата ни дъщеря е правена ин витро след няколко неуспешни опита, хиляди левове, усилия. Когато забременях, имах един момент, в който не знаех защо си го причинявам. Оказа се хормонален дисбаланс и липса на определени витамини. Затова си пусни изследвания и си провери здравословното състояние. Децата не са ограничител за родителите, затова не се вторачвай в бременността, а се опитай да се разнообразяваш максимално и да живееш обичайния си начин на живот.
Имаш ли човек до себе си? Неговата подкрепа в случая е много важна.

Имаш нужда от специализирана помощ.

Не е особено приятно да си бременна, аз също буквално броях дните и миналия път, и сега. В един момент просто ти се иска това да приключи и да се наспиш, което доста притъпява страха от болници
След това вече нещата стават реални, бебето е истинско и нямаш време за размисли. Моят майчински инстинкт се появи с времето, преди да родя не беше съвсем реално че е истински човек.
Може би ако тръгнеш на пазар, купиш някоя дрешка, ей-така колкото да  обективизираш бебето, ще ти олекне. А и няма да навреди по никакъв начин.

Момичето има нужда от помощ. Абсолютно е нарушена биохимията на мозъка.
Дан намериш своя лекар и заедно да преодолеете това.

Mysteriouss , потърси психолог и то бързо !
Когато си видяла двете чертички , защо си решила да го задържиш ?
Имаш ли мъж до теб ? На колко години си ? Имаш ли подкрепа от семействата си ?

Това е и моят съвет.
И според мен си в депресия, но с правилния лекар нещата могат да се наредят

П.П. По време на бременноста бях като Джекил и Хайд на моменти, направо не можех да се позная.

На 20 години съм. Имам мъж и подкрепа от семейството си. Споделяла съм му мислите си, но според него говоря само глупости. Задържах го, защото ме беше страх да направя аборт и колкото и глупаво да звучи, за да го отгледам докато съм по-млада и после да правя кариера. Един вид, че по натам няма да ми се занимава и друг път няма да се "излъжа" да съм бременна. Всякакви причини, но не и радост или любов към детето.

Отиди на психолог и поговори с него. Има ли възможност майка ти след като родиш да погледа детето,заедно с теб,за да можеш да се осафериш и да се успокоиш?

Всеки втори отговор съдържа думата "психолог" - хайде да не повтаряме...

Мило момиче, съвсем скоро бях в твоето положение, беше ме срам и се чувствах адски неудобно в тялото си, а и съм си доста суетна. Помни, че такива мисли понякога минават на доста от бременните, но малко си признават, а ти си ги изразила грубо. Всякакъв вид намеса в момента към тялото ти, под каквато и да е форма, засташава не само малкото създание, но и теб. Постарай се да промениш нагласата си, не остава чак толкова много време и отново ще разполагаш с тялото си. Аз все още съм в своето очакване на бебчето (малко остана) и съм сигурна, че всяка жена, на която й е отредено да стане майка, притежава силата да се справи с всичко.
Горе главата!

Навярно се страхуваш дори не толкова от бременността и раждането, а от това, че живота ти сега се е променил и вече никога няма да бъде, какъвто го помниш или никога няма да бъде хубав, няма да имаш "свободата си".
Възможно е и твои близки да подпомагат това мислене с неща, като "ооо да си майка не е лесно", "забрави вече, че ще имаш нормален сън", "забрави, че ще излизаш по заведения", "забрави, че ще учиш и ще имаш кариера".
Не съм психолог, но според мен трябва да затвориш съзнанието си за подобни подхвърляния. Живота ти, живота на семейството и детето ти ще бъде какъвто ти и ппартньора ти го направите. Казваш, че имаш подкрепа. Тези хора ще са до теб. Няма сама да се справяш с всичко. Винаги ще има към кого да се обърнеш, когато ти е тежко или трудно да се справиш или дори, когато искаш да кажеш "днес искам малко свобода", , според мен ще има и доста дни в които сама ще мислиш "днес искам да отдам цялото си време на прекрасното си дете".
Не съм се чувствала, като теб, но някои хора /вкл. бившия ми съпруг/ ме осъждаха, че не съм добра майка, че не се отказах от любимото си четене на книги и не станах домакиня с перфектен дом, заради детето си, че не играя с нея, не ходим всеки ден по площадки и т.н. Аз обаче се опитвам да не обръщам внимание на това. Такава съм какато съм и детето за жалост или за хубост не можа да ме промени. Моето време си е мое и това е.

Разбирам те напълно...
Ако не можеш да се справи сама, наистина потърси помощ. Моят начин беше да си запълвам максимално времето и да не мисля за това. Работих до последния ден, гледах филми, слушах музика, четях.
Също драсках дните на календара, като гледах как с всеки ден напредвам ми действаше положително.

После ми беше приятно с бебето и сега си обичам детето безгранично, като повечето родители.
Втори път не бих минала през същото, затова се радвам, че не направих аборт първия път. Остава ти малко, приеми го като задача, която трябва да свършиш и вече си преполовила.

Обичате ли се с мъжа ти?
Той иска ли го?

И аз броях дните до секциото и нямах търпение да се отърва. Първите месеци си гледах детето по задължение. Не е вярно това, че "като видиш бебето и го вземеш на ръце всичко ще се нареди". При някои става така, при някои не. Аз бях от вторите. Мина време, докато усетя, че това дете е част от мен и започна да го обичам. Към днешна дата я обичам безумно, правя големи жертви за нея, а съм не малък егоист и наистина не мога да си представя живота си без нея. Звучи като клише обаче при мен се оказа истина. Но в началото не беше така. Все пак ти си една идея по-крайна, така че съветите за специалист не са лоши. Освен това май май седиш по цял ден и се чудиш какво да правиш. На мен ми помогна това, че до последно работих. Буквално. Последно бях на работа в петък, а секциото ми беше в неделя.

Ще повторя останалите, но задължително се обърни към специалист и не се оставяй да потъваш в депресията.
Вече няма значение дали детето е било желано или не, то е факт, и трябва да го приемеш.
Не разчитай на това, че като го видиш ще пламне голяма любов защото може да стане и много по-зле като усетиш огромната отговорност и започнат безсънните нощи и всички трудности, съпътсващи майчинството. Отиди на психолог възможно най-скоро!

И аз искам да се свършва с бременността ми. По време на първата бременност бях в подобно състояние на твоето, но просто исках да не се събуждам никога повече. Толкова жестоки се бях депресирана, че ММ се беше уплашил какво да ме прави. Сега с втората бременност, положението е същото - крива съм, рева по цял ден, раздразнителна, мразя всички и себе си и се надявам всичко да свърши по-бързо! Съвсем съзнателно го казвам, досега двете ми бременности са били най-кошмарните периоди в живота - дебела, грозна и без желание за нищо.
От опит ти го казвам, всичко е на биохимично ниво, явно сме една порода откачалки щом родиш и минат 10 дни да ти се вкарат я ред малко химичните реакции в тялото ще се нормализираш.
А като гледам някакви усмихнати жени с огромните кореми, съвсем зле ми става, честно!

Бременността е много тежък период в живота на жената.Дръж се!Създаваш човече, което само теб си има в момента и разчита на теб да се превърне в здраво прекрасно вързопче.
Да не е да те плаша, но ще става по-трудно с напредването на месеците, особено 8 и 9ти.
Аз също много стрдах по време на моята бременност, поради куп причини.
Плачех, че всички са слаби и са на море, а аз приличам на буре, едва се движа, нападнаха ме гъбички,  смърдях, едва вървях, пикаеше ми се 3 минути след като се бях изпишкала, плачеше ми се от всичко, страх ме беше от раждането, налудничави мисли какво ли не.
Всичко това е нормално.
Но ако наистина изпитваш всичко това, което пишеш и месеци след раждането, по-добре остави детенцето за осиновяване, защото ненавистта може да отключи агресия към бебчо, да ти създаде още повече проблеми и да му направи живота много горчив.Всяко дете се нуждае от много любов-любов-още от корема!
Надявам се да е моментно състояние и да отмине.Бременността е наистина скапан период за всички

Здрасти, сигурна съм, че на всяка жена в даден момент и минават доста черни мисли през главата.  Всеки човек има своите страхове, а тялото, живота и душата ти се променят за толкова кратък срок. Нормално е да те е страх от непознатото. Бих те посъветвала да се консултирам със специалист. Не трябва да се тормозиш и змъчваш, заради чувствата и мислите си. Мисля, че консултирайки се със специалист ще преудолееш този стрес и меланхолия. Аз много исках детето, но ме беше страх преди самото раждане. Не знаех какво ме очаква, дали ще се справя. Изпитах контракции и родих секцио. Като го видях за първи път, толкова много ме  болеше и под влиянието на упойката бях разочарована. Надделя чувството ми да самосъхранение, направо го "мразех"  в онзи момент. Винаги като се сетя се чудя как може да имам такава първа реакция на апатия към най-скъпото и ценно нещо в живота ми. Още няколко часа след това се поокопитих и забравих за този мемент. Ти си млада и съм сигурна, че ще успееш да учиш, градиш кариера и да се развиваш въпреки детето. Ако не си сама, имаш  партньор и близки, те съветвам да си дадеш време. Сигурна съм, че като прекараш няколко минути с бебето, ще осъзнаеш, че то обичаш повече от всичко на света. Консултира се със специалист. Той ще ти помогне да вземеш решение, дори да е осиновяване. Това е твое право.

Както са те посъветвали потърси специализирана помощ, защото след раждането още повече може да се задълбочи състоянието ти. Аз също имах тежки моменти по време на бременността и съм изпадала в крайни състояния за малко, но това е най-хубавото , което ми се е случвало. Всички хормони, промени в тялото, промяна изцяло в живота се отразяват доста тежко на някои жени, така че знай , че не си сама и просто трябва да потърсиш помощ

Лигавщини! Горкото дете с такава майка, както не го понасяш сега, така няма да го понасяш и като се роди и вечно това дете ще ти е "криво" за нещо, най-вече за това, че няма да си видяла нищо от живота заради него. Когато прителките ти излязат да се забавляват, ти ще кесиш по градинките, а когато излязат на дискотека или бар ти ще сменяш памперси и ще се ядосваш, заради детето. Деца се правят с умисъл, а не като теб с липса на елементарна сексуална култура и когато "стане белята" да го задържиш, че друг път "нямало да се навиеш да раждаш". Потърси професионална помощ и дано ти помогнат задати детето - то няма вина вина, че майка му не го иска и мрази деца.

Мхмм и следродилната депресия и тя е лигавщина.  И изобщо само съвършените майки от бгмама трябва да раждат. И защото не са достатъчно идеални, като по списанията, разни майки се мятат от тераси (имаше скоро точно такъв случай).
Как точно помогна размаханият ви пръст и на майката, и на бъдещето бебе ?
Няма как да знаете момичето каква майка ще бъде и накъде ще й се наредят хормоните като роди.

Мило майче, взели сте добро решение да станете млади родители. Роди си детенцето и не го давай , след няколко години ще се сещаш за този момент и ще се благодариш, че не си направила някоя глупост. Ако си и предразположена към депресия само си представи с какви чувства ще се бориш впоследствие. Говори с близките си, говори с бащата пак, обясни им как се чувстваш, поискай да  се ангажират и да помагат в отглеждането. С помощ е друго. А и по един начин се гледа на 20, по друг на 30 и нагоре. На 2-3 ще тръгне на градина и ти ще можеш да се върнеш към нормалните неща. Сега си изплашена от неизбежната промяна, но е важно да разбереш, че това дете не е ограничител на свободата, не гледай на него като на воденичен камък на врата . Това дете е бъдещ твой приятел, твой човек, твоя опора.  Сега се опитай да си намериш приятно занимание, чети книга, гледай някакви свежи филми, клюкарникът на бгмама също е  яко място. Има мами, които са минали през същото и ще е хубаво да си поприказвате.

Аз имам 2 деца с 2 години разлика котка и куче... втората бременност ми беше и рискова и в болници лежах, исках всичко да свърши, ужасена бях от предстоящото, но мина бързо, не усещаш как лети времето. А, с първото ми дете майчинското чувство дойде по-късничко... при таткото след 8 месеца

Не се страхувай, нещо хубаво се случва.

Около мен де що майки видях в депресии, всичките бяха млади. Явно трудно преживяват ограниченията и липсата на предишния социален живот. Та вярно си е, по един начин се гледа дете на 20, по друг на 30, но аз съм абсолютно за втория вариант. Родих малко преди 35 и ни депресия ме гонеше, ни носталгия по купони и заведения, защото се бях наживяла. Пък и стабилните нерви са си предимство, докато на 20 човек още не си е научил някои уроци и рядко му е увряла главата.

Все пак авторката е решила да остави детето, макар че причината, която изтъкна, е възможно най-нелепата, която някога съм чувала. Ще ражда, няма къде да ходи. Авторке, лично моят съвет е да не си даваш детето за осиновяване. Мисля, че след някоя и друга година горчиво ще съжаляваш.

Аз забременях на 24,детето ни беше планирано. Забременях точно на 2я месец опити и леко се стреснах. Знам,че не става като по филмите и като видях двете чертички се зарадвах страшно много. После към 3-4 месец започнаха едни мисли-ще се оправя ли,няма кой да ми помага(родителите ми са млади,работят),дали ще се справя с всичко,ами ако нещо бъркам...После започна ами ако умра по време на раждането-как ще расте детето ми без майка(абе всякакви глупости).Споделих с мъжа ми и ми даде супер много кураж,сила  и подкрепа. Останалата бременност си я изкарах на работа до последния ден,ходех си на лекции,когато мъжа ми почиваше се разхождахме извън града. Опитай се да се разсейваш! Не съм се депресирала от качените килограми(12).Родих секцио,така се наложи,но всичко мина много по-леко и лесно от това,което бях чела и толкова ме беше наплашило. Бебката ни е на 7 месеца и не мога да си представя какво щях да правя,яко я нямаше нея. Всичко ще се подреди,бъди спокойна. Живота ми не е спрял,обикаляме и на почивки и на разходки и каквото се сетиш. Бебето не спира живота!!!

Не разбирам от депресии, биохимии на мозъка и т.н., но за това си има лекари. Чак ми е странно, близките ти нищо ли не забелязват, толкова ли неглижират състоянието ти? Лекар ти трябва, и то спешно.

Смятащите това състояние за лигавщини, явно никога не са виждали човек в депресия и не са наясно колко пагубни последици може да има. Обикновено се стига до лоши последици, защото проблемът се неглижира и омаловажава по подобен начин.

Отвратителен коментар, Афродита. Нито депресиите, нито психичните разстройства са шега работа. На момичето и трябва лекар и то спешно.

Не вярно, че повечето бременни жени имат подобни мисли. Това е болестно състояние и авторката се нуждае спешно от специализирана помощ.

Разбира се, че не всички имат подобни мисли.
Авторката обаче трябва да се успокои и да не мисли, че само в нейната глава са тези мисли. Да, може да са по-често и постоянно да се упреква, но не е фатално това. Има и много други като нея, просто не си го признават.
Добре ще е да поговори с някой, било то и само да си излее каквото има да каже, още по-добре ще е този някой да е специалист, но не всеки има възможност!
Карай си бременността и не го мисли толкова, скоро ще мине всичко - раждане, бебе, гледане, време, излизания и т.н. все ще се наредят нещата някак. Не отделяй толкова време на мислене, каквото има да става ще става!

Няма нищо по хубаво от децата .
Бог ти изпраща едно малко слънциче.
Не говори така.
Аз съм горда че ще бъда майка на момченце във 6 месец съм .
Не бъди така жестока със себе си и бебчето .Знаеш ли колко хора мечтаят да бъдат родители а ти имаш тази възможност

Бременността и раждането са най- малкият проблем. После идва "веселото". Когато осъзнаеш, че отговаряш за живота и здравето на едно малко и беззащитно същество.

Аз бих била много предпазлива със съветите за помощ от баби. Авторката си ги познава и знае дали може да се разчита на тях, но ако са от типа Ти нищо не разбираш, аз съм отгледала Х деца и ще ме слушаш, може съвсем да я сринат психически.

Проблемът е в яко насадения стереотип, че всяка бременна трябва щастливо да се гали по корема и да върви сякаш лети в облаците от щастие. После разбира се задължително след раждането да гушне розовото бебенце и да бъде на седмото небе. Точно като по филмите, но за съжаление, реалността е съвсем друга. Много жени изпитват страх, неувереност и куп други негативни емоции, но около тях няма някой, който да им влезе в положението, а всички дуднат за най-голямото щастие на света, божи дар и т.н. Да, щастие е, не отричам, а за някои е и божи дар след дълги усилия. Но това момиче не вижда нещата така и няма и да ги види. Има нужда от някой, който да не я осъжда, а да я подкрепи. Дано го намери в лицето на мъжа си и дано се престраши за разговор с психолог.

При мен беше обратното. Чувствах се като авторката през бременността. После всичко ми се видя песен. Дано и при нея е така.

Не можете ми стъпи на малкия пръст. Лека бременност и кротко бебе мечта 🤭

Аз пък не разбрах написаното от авторката като най-обикновен страх от бременността и раждането, от промяната и неувереност дали ще се справи. Ако е само това, тези чувства са напълно нормални.

Тя нарича бебето "паразит", казва че не го иска, не иска да му отделя време и да се занимава с него и горчиво съжалява, че го е запазила. Не й се ражда и гледа бебе, оставило го е защото я е било страх да направи аборт и не знае дали "ще се навие после да ражда"....това е много различно от бременна жена с разбъркани хормони, която не лети от щастие и има нормални страхове...

И смятам, че след раждането нещата ще са още по-зле, точно както ги описва Афродита, за съжаление. Момичето е на 20 години и вятър го вее на бял кон, както се казва. Очевидно не е готова да бъде майка, не иска и смята, че е допуснала грешка. Като й ревне бебе в ръцете съвсем ще изкука. Ще й се излиза и живее и ще съжалява, че вместо да учи и да ходи по купони, сменя памперси и дондурка бебе посред нощ, ще се озлоби към детето още повече и ще си го изкарва на него. Няма да е първата и последната.

Затова и смятам, че спешно ѝ трябва специализирана помощ, дано я потърси и да ѝ помогнат да осъзнае някои неща - че детето е факт, няма връщане назад, то не е виновно за нищо и че спешно ѝ се налагa да порасне.

Тъжна ситуация като цяло...Резултат от липса на контрацепция и запазено бебе от страх от аборт...накрая всички участници в събитието са нещастни...

Абсолютно и аз мисля като Алина. Млад човек, осъзнал твърде късно отговорността да имаш дете с твърде повърхностни доводи за запазването му. С една дума- детска работа.И колкото повече наближа раждането, толкова по- зле ще става. А след това, не ми се мисли.

Повечето коментари са отвратително грозни, а има и откровено вредни.
Единственото, за което момичето трябва да съжалява, е, че е било искрено във форум пепелянки. Трябваше да си запази бушуващите емоции за пред най-близките, които ще проявят разбиране - или, ако те не проявяват, пред приятел, психолог (това не е лош съвет, но аз съм абсолютно сигурна, че не е за психиатър).

Чувствата й са сравнително нормални, просто е тежко табу да се използват резки думи по тази тема - както писа някой по-горе, бременната трябва да хвърчи от радост, да глади розови и сини дрешки и да се гали по корема със замечтано изражение. Това лицемерие само до проблеми води.

Аз родих на 30+, с направена кариера, изключително желано дете, имах пълна подкрепа от бащата, но въпреки това 9 месеца гадене и повръщане ме изкараха здраво от строя. Раждането пък беше на косъм от фатален изход (до голяма степен поради лекарска некомпетентност, но това е друг разговор). Отне ми около шест месеца да влиза в релси, кърменето и идването на пролетта ме спасиха, дори не съм прибягвала до професионална психологическа помощ. Подобни мисли на тези на авторката съм имала много и преди, и след раждането. През бременността - от безсилие, че не си в състояние нищо да направиш; след раждането - идвало ми е да затворя в гардероба проклетия ревящ вързоп и да изчезна нанякъде посред нощ.
Сега имам отгледан с много любов тийнейджър, съответно и други проблеми.

Аз се чувствах като нея. Планирана бременност и съм улегнал човек, който никога не е обичал дискотетки и др. подобни, омъжена от няколко години.
Не знам какво е, никога през живота ми не съм се чувствала така, затова го отдадох на хормоните конкретно в този период.

Никакви грижи не съм имала след раждането.

Ами не са тежки думите, че това е много грозна детска история. Страх я е от аборт и затова е решила да почака девет месеца, че раждането е по-лесно. А после да си изкарва на детето яда от неизживените излизания, да иска да го изхвърли или го пребие защото реве?!
Дано бащата на това дете има повече акъл и да се грижи за него.
И да има много бременни, който се усмихват, галят си коремите и ходят по облаци, защото не ги е страх да имат деца.
И определено трябва да има часове по сексология в училище.

Добре, че никога не е имало жени, които раждат деца, защото така трябва.
Омъжваш се млада и забременяваш. Е, какво се очаква от теб?
Не е нужно всяка жена да изпада във възторг, просто авторката ще го отгледа така както всички жени са си отгледали децата.
Мисли си, че се е прецакала като вместо да се забавлява и развива, на 20 години ще сменя памперси.
Каква е лоша, нали, даже е има нужда от лекар?

В тез часове ли ще учат как да си съвършената степфордска съпруга и как точно да си галиш корема и да грееш от щастие ?

Аз да питам авторката , като не иска това дете , защо въобще не е мислила тогава когато мъжа и е свършвал в нея . Отиди на лекар , не мисля че това е родилна депресия ...

Че какво им има - на човек с очевадно депресивен епизод и суицидни желания, да му кажеш как ще става само по-зле, всички ще са нещастни и т.н. си е право в целта.


Gergana5 никъде не прочетох, че детето не е целенасочено правено.

Айде кажи ми, защо така мъжът ѝ е правил? Ми защото ѝ е мъж. А тя понеже му е жена се очаква от нея да ражда.
Също така се очаква да е щастлива. Или поне колкото всички останали.
Твърде много очаквания от личността, без тя да се зачита. То това е по подразбиране.
Мислите ли, че може да му каже, че е решила да махне бебенцето, тази благословия. И какви очи щеше да опули той от недоумение.
Или пък тайничко да пие противозачатъчни?

Подхващам няколко пъти. Иска ми се да подкрепя авторката, защото явно е объркан млад човек. Самата аз на 20 бих изпитала голям страх, не само от една бременност, от целия живот и всички неизвестни. Но истината е, че бъдещето е пред теб.
На 20 години с милия ми мъж много се пазехме. Пазехме се, за да не загубим свободата си. Към 25-30 се усетихме, че губим повече от живота без дете, отколкото печелим. Спряхме да се пазим. Борбата да искаш да станеш родител и да не става е тъжна, много тъжна, когато си изпуснал толкова от живота си. На 20 не го исках. Сега искам повече от всичко. След няколко трудни години успяхме. И не беше леко, но не съм била по-щастлива, нито по време, нито след бременността. Убедена съм, че е въпрос на зрялост и увереност. Така че, така и така си пуснала темата, за да получиш съвет. Както са писали повечето момичета: потърси професионална помощ. Навреме!

Едно е родилна депресия да не знаеш как ще се грижиш за това дете , че за първи път ставаш майка и всичко ти е непонятно . Аз забременях миналия март месец на 22 години , малкия се роди декември 2019 сега е на 7 месеца , и аз не знаех как ще се грижа но с времето свикваш , но не може да наречеш нероденото си дете “ паразит” . Господ ти е го изпратил , колко хора се борят с години да имат бебе , ти имаш тази възможност .

Повечето изказали се дами са ми много интересни. Ама разбира се, че бебето е паразит в организма на жената! То от къде се храни, от къде му е кръвта, изобщо как да не е очевидно, че паразитира!
Друг е въпросът, че малкото паразитче е наполовина от твои клетки.

А прочутото майчиннско чувство е за мен мит, най-малкото, защото много жени го нямат в началото. Аз си спомням, че в родилния ден с първото ми бебе една акушерка ни обясняваше как в началото не можем твърде да се напаснем в ситуацията, но постепенно ще станем майки-орлици. Еми, с мен така стана, първото ми дете даже не го харесах - беше доста грозно, но си станах доста бързо майка-орлица, защото това невинно и напълно безпомощно същество не може да не те трогне с това, че само ти си му надеждата и закрилата. Е, и тати, и бабите, дядовците, но най-вече мама.
Вече за второто бях разбрала как изглеждат истинските новородени и си го харесах.
На авторката явно й идват доста черни мисли. Не мога наистина да си представя на какво може да се дължи. Моля те, авторке, не гледай на раждането като на нещо ужасно. Има упойки, само се поинтересувай.

Излизай, разхождай се, от това ще ти се появи серотонин и "демоните" ще се изпарят. Виж само колко си красива! Толкова млада майка, и с мъничко бебе в корема - наслади се на ситуацията, остави ги черните мисли, всичко ще се нареди. Карай на малки стъпки, не го мисли толкова. След като харесваш чуждите деца, какво да говорим за твоите!

Пиши тук, ако от споделянето ти олеква.

Авторката се скри и ни гледа сеира. Според мен е пързалка. Ако нее пак казвам момичето има нужда от помощ.

Целенасочено се прави дете, ако и двамата искат да имат деца. Отдавна сме минали периода, в който жените трябва непременно да раждат деца и да стоят пред печката. Не бива никола жена, само за да угоди на партньора си, да забременява с нежелано дете. Как до стане то стойностен човек, ако майка му го мрази.
Авторката да беши седнала да си поговори откровено с бащата, за плановете и желанията си за живота си. А не да се надява на спонтанен аборт.
Вместо да искаш съвети тук, наистина си поговори с партньора си много сериозно.

Gergana5  От първо лице - детето ни е желано и целенасочено правено, след дълга връзка , на 30+ години.
И въпреки това първата ми реакция на теста беше да се разплача и хич не съм сигурна, че беше от щастие. Момента на осъзнаването при някои настъпва след теста. В смисъл, при тез дето не сме съвършените вечно щастливи жени и майки
Ако бях на 20, вероятно мислите ми щяха да сходни с тези на авторката.

Сто и кусур години борба за правата на жените, някои тука още настояват да са боси, бременни и бити до печката. И да галят корема с унесен поглед.
А, и да сочат с пръст другите на мегдана. Абееее. Хич не съм сигурна, че са по-добри родители от другите, със съмненията и тревогите.

Да така трябва да е. Но не е.

Разбира се, че всички ще са нещастни ако авторката не се осъзнае, не спре да се самосъжалява и не се вземе в ръце.

Представата, че щом "гушне бебето" ще започне да примира от любов към него, ще й дойде майчински инстинкт и всичко ще се нареди някак от самосебе си, е също толкова идеалистична и лъжлива, колкото и тази за това, че всяка бременна примира от щастие и си гали корема с отнесен поглед.
При някои може да се е получило, при друго обаче не става.
Трябва да си промени нагласата още отсега и да приеме по-позитивно това, което я чака.

Голям мерак в тоя форум да се дава наклон на другите потребители какво да пишат.  Чак някои не казват нищо по темите, а само се включват за да нахранят останалите и да им кажат колко неадекватни са им мненията
Гледам подели някаква кампания против агресията и обидите във форума. Е, как да стане като 90% не търпят различно мнение и не правят нищо друг тук освен да хейтят по останалите? Няма да се получи в този форум никога.


А аз не видях нито една тежка дума към авторката. Нито една! Даже сме доста меки.

Мисля някой ден да си поговоря с моята дъщеря за тия неща. Когато е достатъчно голяма за да ме разбере. Защото не е хич невероятно и тя да мине през подобен момент един ден и не искам да се чувства нещастна и неразбрана.

Направих си труда да прегледам предишните постове на авторката. Момичето е забременяло на 19,  на практика - още дете. В разгара на паниката покрай коронавируса, когато ни в болница да идеш, ни консултации спокойно да посещаваш... Чела е в бг-мама за ужасиите в АГ болниците и допълнително се е наплашила от раждането (то раждането в България си е хорър стори, не е да няма за плашене). И сега искате да подскача от радост и я обявявате за луда?

Според мен всеки, който реагира по друг начин в нейната ситуация, би бил по-съмнителен за психодиагноза

Станалото станало, времвто не може да се върне.
Сега пред авторката стоят два пътя- или да се вземе уръце, ако трабва да потърси психолог, но да отработи емоциите си, защото само с нищоправене по въпроса и вглъбяване в тези твърде тревожни и опасни, за мен, мисли нищо няма да постигне, или да помисли още отсега за отказване правата от детето.

Направо масата жени са за психодиагноза, в България само който е в депресия, той е нормален, раждането в българска болница е нещо ужасяващо, по-добре вкъщи сама да родиш, а жените с щастливи бременности жадуват да са боси, бременни и бити.

----
На авторката не знам какво да и кажа, освен да и пожелая всичко да се намести постепенно след раждането. Депресията няма нужда от логична причина, за да е истинска, но пък хубавото е, че повечето депресии и страхове около бременност и раждане отшумяват.

Защо да е пързалка? Каква ми е ползата?

Всичко е от хормоните изтрай още малко.

Казах, че имам мъж, но по-уместно е да кажа гадже, защото не сме женени. Той иска детето, но според него говоря глупости и се лигавя. Като си представя живота ми след няколко месеца ми иде да избягам някъде далеч и да се отърва от всичко.

Твоите близки как се отнасят към всичко?

Не знам дали ще помогне да ти го казваме, но това, което предстои, не е страшно, наистина. Иначе всички да сме избягали. Масата жени в България все пак не сме луди, нито, каквото и да твърдят някои, сме любителки на подчиненото положение до печката. Все пак е важно да имаш подкрепа от близки. Нямам предвид само бащата.
Разбирам, че депресията, също както и страховете, са въпрос на "химия", но все пак може би мисълта, че в действителност не е страшно, би помогнала поне малко.

Параход, надявам се, че се шегуваш. Тотално погрешна интерпретация на ситуацията.

Не се шегувам - хиперболизирам по-скоро. Но имам дете, малко по-малко от авторката, което изпадна в страхове и хипохондрия от всичките заобикалящи ни простотии с вируси, карантини и медийни истерии. Оправяме се лека-полека, но мога да си представя какво е да си И бременна точно в тази обстановка. Предвид че бременността и майчинството не е малко изпитание и в "мирно време".

Пък и изглежда, че мъжът, забременил врачанското моме, не е от най-отговорните и емпатични. Дано греша.

Винаги можеш да оставиш детето на баща му за няколко часа, дори и да кърмиш, и да излезеш с приятели. Да имаш време за себе си. Дори и най-отдадените майки искат да избягат поне за малко. Ако пък има и баби да помагат още по-добре. Съветвам те да не отказваш помощ, ако мислиш, че няма да се справиш, особено в началото. И не приемай всеки съвет на доверие. Чети, питай и намери отговорите, който според теб са най-правилни.
А дотогава отново поговори с гаджето, накарай го да те изслуша и ходи на прегледи редовно.

Авторке, прочетох старите ти мнения. Яко те е шубе и това поражда допълнителни негативни емоции у теб. На всичкото отгоре гаджето ти обяснява, че си лигла. Така де, лесно е когато на него нищо не му се случва.

Решила ли си как и къде ще раждаш? С такива страхове и паники дали не е по-добре секцио?

То, пък, секциото щото е песен. Не заблуждавайте жената. Всичко е въпрос на организъм, нагласа и праг на търпимост. И за секциото, и за нормалното.
Но хората са измислили упойки и обезболяващи за тази работа. В 21 век сме, не е като да раждаш на нивата.

Естествено раждане, в нейния случай задължително с упойка, ми се струва най-добре и на мен. И с оглед страховете и (при операцията нямаш контрол върху случващото се и също можеш да изпиташ страх какво става, вкл. от опит го казвам), и иначе. Но тя ще си прецени, ние няма как; пък и явно не това е главният и страх.

Не се самонавивай. За Враца не знам, но в София има много добри лекари. Сега е моментът да проучиш лекар и да му се довериш, така и тревожността ти ще намалее.

Всяка жена таи страх дали раждането ще премине както трябва. Това е напълно естествено и нормално. Но не трябва да се вглъбяваш в подобни мисли. Имаш достатъчно врвме да проучиш добри лекари и клиники.

Раждала съм секцио и си се разхождах на другия ден, разбира се дават ти парацетамол за болката първите 3-4 дни. Имам много хубав спомен от самата операция. Изобщо не е страшно.

Да, за някои не е страшно. За други е кошмар, за който не искат да си спомнят. Затова казвам, че е въпрос на личен опит. Нито е добре да имаш прекалено нереалистични очаквания, нито да си наплашен до смърт. Отиваш и каквото сабя покаже.

Анестетик, ама не си отишла с нагласата, че може да умреш или квото там друго си навива авторката, предполагам? Освен че всичко е минало по конец.
Щото и аз по време на последното ми секцио, хем нямах някакви особени предварителни страхове, при някакво непредвидено кървене (ти си в съзнание и чуваш какво се говори), щях по едно време леко да умра от страх. Проблемът не се оказа изобщо сериозен, но... Аз самата съм човек, склонен към тревоги и страхове за здравето и знам какво е, а само мога да гадая какво би и било на авторката в подобен случай. Не защото има кой знае какво основание, а защото е уплашена предварително. За нея начин, при който гарантирано да няма притеснения, явно няма, гадаем кой би бил най-малко плашещият.

Не се притеснявай, те и след секциото ще те изритат от леглото още на следващия ден. И щеш, не щеш, ще вървиш.

И при мен същото.

Стъпала.
Родих нормално, за три часа от започването на болките.
През цялата бременност слизах и качвах стъпала.
Няма страшно. Щом дотук си устискала, още малко напън.
Стискам палци, и да се похвалиш после.

Не мога да приема такова мислене, предвид колко семейства искат дете. Но няма как да съдя момичето, защото не нося нейните обувки.
Скъпо момиче, сега едва ли ти е до сладникави приказки колко прекрасно и какъв дар от Бог е едно дете. Затова ще опитвам да ти дам малко кураж. Първото и най-важно е, че до теб има хора, които те обичат. Сигурна съм, че ще ти помогнат или поне твоят мъж. Второ- ако мечтите ти за кариера са реалистични, то знай, че животът не свършва с появата на детето. Имам позната, която роди на 20, учеше в това време. Но завърши редовно със своите колеги. Сега работи по специалността си, а вече има три деца! И да вмъкна, че е млада майка с три деца и кариера. Детето не е пречка, то е стимул да бъдеш още по-добър във всичко, което вършиш. И трето - когато учих медицинска етика огромно впечатление ми направи темата за отговорността към детето. Имай предвид че това е животът на друг човек, който не може да се грижи за себе си. Ние не може да взимаме решения за неговото бъдеще. Трябва да му дадем възможност да расте, да се образова, да стане човек. Това сигурно те плаши - ще си отговорна за друг живот. Но тук трябва да погледнеш не навътре към себе си, а навън - дай шанс на детето да живее в нормална семейна среда, да порасне, да стане човек.
Обърни се към психолог, сподели с него и ще ти олекне много повече, отколкото тук във форума.
Желая ти успех и дано след няколко месец пак ни пишеш, че вече всичко е различно.

Психолог, споделяне с най-близките, изливане на всички емоции, не задържай всичко в себе си. Намери си хоби, чети книги, отвличай си мислите. Мисля си, че ти  всъщност ще си добра и грижовна майка, и че ще обичаш детето си. Хората, които са склонни да неглижират и тормозят децата си не биха се замисляли изобщо по  такива екзистенциални теми в търсене на решение на ситуацията. Те имат малко по-първично устроено мислене.

Истинската депресия не се оправя със “стегни се”, за съжаление. Трябва адекватна професионална помощ и подкрепа от близките.

От личен опит мога да кажа, че да имаш дете е страхотно, затова се реших и на две и то породени. Но е нещо ново, различно, животът се променя, стресов момент е и самата бременност и в комбинация с разбърканите хормони не се знае накъде ще избие.

Също толкова важно е да приемаме и всички онези семейства (и жени!), които не искат.
Иначе разумен и положителен пост, отметката ми е принципна.

Не разбирам защо винаги, ама абсолютно винаги, в подобни теми (или такива за аборт) се намесват такива, които искат дете, но не могат да имат. По-добре ли им става като начукат канчето на друг...

Мило момиче, надявам се съумяваш да игнорираш постовете , в които някой си позволява да те обижда.
Не си лигла, не си превзета, не си страхливка, не си  "лоша"майка и няма да съсипеш живота на детето си.

Ти си един нормален човек, който има чувства.
Повярвай ми :има хиляди жени, които са се чувствали и се чувстват точно като теб..
Просто заради околното мнение,че всяка жена трябва да стане майка и трябва да бъде щастлива, нямат кураж да си признаят чувствата. За разлика от теб.
Ти си смела и това ще ти помогне да се справиш със ситуацията.

Съветвам те да се обадиш на Анумус. Това е фондация, която подкрепя жени и деца жертви на домашно насилие, но имат знанията да помогнат и на теб.
https://animusassociation.org/

А сега си поеми дълбоко въздух. Усети тялото си, почувствай собствената си сила и знай,че всичко ще бъде наред.
Каквото и да предприемеш.
Успех!

Все едно слушам себе си преди година и половина. Спокойно, това е нормално,  след като родиш също нормално може да се чувстваш зле. Аз истински обикнах малката когато започна да ми се усмихва. Всичко ще бъде наред. И не слушай злобни коментари, не можем всички да сме еднакви и да милеем да ставаме майки. Това, че се чувстваш така не те прави лош човек, нито значи че ще си лоша майка. Ще видиш.
Животът продължава и след като имаш дете, всичко пак е хубаво.

Не съм съгласна с това за ограниченията, разбира се не важи за всички. Аз родих на 21, съзнателно и детето ни беше планувано. Никога през тези 4години не ми е липсвало нищо от избореното, домошар съм и не ме влекат дискотеки и барове, взех си “полагащото се” преди детето. За мен детето ми е най-ценното нещо в света и дори често изпитвам носталгия към първите моменти и месеци, защото минаха неусетно.
Началото за всички майки е трудно, защото е непознато и заради многото непоискани съвети от познати и непознати, които допринасят за страховете ни в отглеждането на дете.
Детето е най-голямата отговорност и наистина трябва да се пристъпи към тази крачка отговорно и с мисъл. Авторката е прекалена в думите си, грозно е да се говори така. Следродилната депресия е едно, това нейното не знам как да го нарека. По настроението и в поста усещам , че нещата няма да се променят и след като роди, което не е добре. Трябва задължително да потърси помощ.
Знам за случай в който майката е изпаднала в супер тежка депресия и са и минавали самоубийствени мисли, работила е с психиатър и накрая се е наложило да се лекува в институция, много беше зле положението. Не знам какво се е случило след това, надявам се да и е светнала лампичката и да се е оправила.

Наистина има някои коментари, които са малко по-резки и директни, но и в мислите на авторката има доста смущаващи неща. Особено това, че се надява на аборт, за мен надминава границите на нормалното притеснение от бременността, раждането и гледането на дете.

Mysteriouss, най-добре е да си наясно, че от тук след раждането следват много безсънни нощи, нерви, напрежение.
Ако смяташ, че няма да издържиш и бебето може да пострада, търси вариант някой да ти помага или направо да го гледа друг.

Сега всички ще ме нападнат, че съм лоша, че съм груба.
Нека обаче не забравяме, че когато вземеш решение да родиш едно дете (без значение от мотивите), от този момент, животът и сигурността на детето са с преимство. В крайна сметка то не е виновно, за чуждите решения и не може да искаме то да умре, само защото сме си проминили мнението.
Ако майката по време на бременността наистина и реално се надява да абортира, за мен това е сигнал, че бебето може да бъде отглеждано в опасна за него среда.
Ако утре на майката и падне пердето и в яростта си вземе и го разтърси по-силно?
Не случайно има "синдром на разтърсеното бебе", защото е често срещано явление, когато родителите изпаднат в безсилие и безизходица. А подобни действия са с потенциално фатален край за детето.

Няма абсолютно нищо лошо, че авторката споделя истинските си чувства.
Както и няма нищо срамно в ситуацията, в която е изпаднала.
Mysteriouss, опитай се да се стегнеш и поне да направиш реална оценка на ситуацията си. И най-вече на това, дали отношеноето ти към бебето би донесло риск за неговото здраве и живот.

Хора,  как мислите че се чувства една жена с тия коментари от ваша страна?Ами не сте прави. Аз имам дете на година и месец. Почти не съм имала безсънни нощи. В момента съм още будна защото до сега имах приятели на гости,  бебето си спинка сладко (живеем в къща с двор). Не съм спирала да се виждам с приятели. Ходихме и на море с бебето още миналата година и си изкарахме супер. И тази ще ходим.
Аз не съм домошар и не съм се наживяла. И аз съм плакала докато бях бременна и си представях най-страшните сценарии заради такива като вас. Не е страшно да имаш бебе. Отговорност е като всичко друго. Както си отговорен за своето здраве, така и за детето ти.
Престанете с този назидателен тон, защото почвам да се опасявам, че не момичето е за психиатър, а всички вие тук.
Гледайте си подредените животи и недейте да скапвате живота на другите. Знаете колко е чувствителна една бременна.  Толкова злоба се излива от вас, явно не сте щастливи, но не разбирам перверзно удоволствие което изпитвате да мачкате другите.

Момичето Е за психиатър и то спешно.
За всичко друго съм съгласна.

Mysteriouss , това, което бих могла да те посъветвам е всеки път, когато те нападнат тези лоши тъмни мисли, да се досещаш за една ИСТИНА - а именно, че всичко в този живот преходно. Ситуациите, хората, периодите, мислите. Всичко идва и си отива.
Отиди на църква и пожелай да разговаряш със свещеник. Обясни му по същия този откровен начин, както и тук, как се чувстваш. Той най-добре ще ти обясни, че тези мисли и чувства са лъжливи, целят да те заблудят и да те измъчват. Те не идват от теб, а от един, който обича да напада уязвимите....Не му се връзвай. Не го оставяй да постигне целта си.
Нищо страшно и ужасно няма в това да си бременна и да имаш дете. Всъщност е едно от малкото неща, които истински си струват в живота...и го осмислят.

Аз дълги години бях на мнението на Mysteriouss. Абе направо мразех децата и цялото пискане и олелия около тях, смятах ги за малки паразити и силно се бунтувах срещу стереотипа, че една жена си е осмислила живота само ако има дете... Последното още го мисля... Но пораснах, забременях и сега имам един малък вагабонтин, който ми е най-скъпото.
Мила авторке, само на 20 години си и смятам, че реакцията ти е сравнително нормална. Каквото и да си говорим в днешно време на 20 си още дете. Щом изпитваш тези чувства явно не си била готова за дете, но вече си взела решението за го задължиш и сега и да се вайкаш и да се тръшкаш времето назад няма да се върне. Бременноста, колкото и да е лека при някои, си е досадна работа - ставаш супер подута, топло ти е, не можеш да ядеш суши и да пиеш вино и те хващат нервите. Искаш да крещиш с все сила колко си прецакан, но единственото което правиш е да се клатиш като лодка в бурно море от хладилника до дивана. Секс и да ти се прави корема ти пречи, а и не се чувстваш особено красива и на всичкто отгоре хормоните ти дават на късо отсякъде. Да, не е cool, ама истината е, че трябва да стискаш зъби и ще мине. Все пак са само 9 месеца, не оставаш така завинаги. Раждането ти се струва страшно като на всяка жена, но истината, че не е. Дори е облекчение, защото след това вече не си бременна и си сама в тялото си. Дали секцио или нормално ти е рано да го мислиш, защото това ще ти каже докторът в 9 месец. Спомням си аз много исках да родя нормално, защото адски ме беше страх от спиналната упойка, а и не исках да имам белег. Еми да ама не, наложи се секцио по спешност и като опря ножът до кокала и стиснах зъби и мина и въобще нямаше връзка със страшната картинав главата ми. Всичко си е в настройката - налагаш си да се стегнеш и минават нещата, на другия ден си налагаш да станеш и да ходиш и така лека по лека всеки се справя.
Майчинсвото също не е песен, ама не е и края на света. Може да си видиш бебето и да се влюбиш, но може и да сметнеш, че е ужасно, ама си е твоето... Да, бебетата понякога са досадни и се вкопчват е майка си, но това е защото тя е целия йм свят. Знам, че е адски страшно да си всичко за едно малко и беззащитно същество, но ще пораснете заедно и ти ще станеш по-отговорна,а то няма да е все беззащитно. Свободата си зависи от теб, ако седиш и си мислиш как няма да излезнеш от вкъщи - еми няма. Ще се наложи да ангажирате бабите, бащата ще се включва, ти трябва ще учиш и докато си завършиш бакалавъра и малкото вече ще е на градина и ти ще си по-спокойна. Аз също си мислех докато бях бременна, че заведение няма да видя след като родя, но не стана така. Ние баби нямаме, но когато имам нужда бебето го оставям на бащата и излизам - вечерям с приятелки, ходя в мола. През уикендите ходим навсякъде с бебето - на море, на планина, на ресторант и на кафе, абе където се сетиш. Да, апартамента е хаос понякога и не винаги има манджа за вечера, ама пък винаги е весело.
И въпреки това има дни, в които се чудя какъв ли щеше да живота ми без бебе и това е нормално и е ОК. И след като родих бях в депресия 10 дни и искаш да заколя мъжо, но се на ревах като магаре под душа, оставих го да гледа малкия и се наспах.
Бебето не е целият ти живот, а е част от него. Ти си личност, а не само майка, така дишай дълбоко и трудностите ще минат.
Като човек, който е страдал от тежка депресия, искам да ти кажа че разговор с психолог винаги помага и ако то дойде too much, недей да таиш омраза към малкото в себе си, а поговори с някой. И вече ако не можеш да преодолееш това да имаш дете - можеш да го дадеш за осиновяване.
.