Днес ми излезе във Фейсбук една смешна снимка, която показа отношението на баби към децата им и към внуците им - към едните строги и тн, към другите мили и тн. Разбира се беше представено по забавен начин, но аз за пореден път се замислих за връзката баба-внуци или дядо-внуци, но най-вече се отнася за бабите - независимо дали по майчина или бащина линия. Говорейки с хора около мен и познати, оставам с впечатление, че сякаш когато се роди внуче, бабите освен че често се втурват да се месят на родителите по не много тактичен начин, започват и да търсят една много дълбока емоционална връзка с внучето, която не е точно бабина вече, а клони към майчинска. Доста често чуваме как бабата нарича внучето 'майче', 'на мама' вместо 'на баба' и тн. и често младите майки си мислят, че го правят напук и за да дразнят. Може и да е така, но дали има нещо по-дълбоко от това, което е дълбоко внедрено в нашата народопсихология?
Моля не ме разбирайте погрешно, разбира се че се вълнуват искрено и тн за внуците, но защо сякаш им се е родило дете, а не внуче. Там е разликата. Една учителка в училище ни показваше снимка на внука й и ни каза "Та аз го обичам повече от сина си." Това ме втрещи и ми се е запечатало в ума. Знаем, че в предишни поколения бабите буквално са излизали в 'майчинство' да гледат внуците, докато майката учи/работи, летата децата масово са прекарвали на село и поне от няколко човека съм чувала, че чувстват бабата и дьдото по близки от майката и бащата си. Отделно имам познати, които споделят, че майките им изобщо не са ги отразявали за елементарни нужди и сериозни (здравословни дори) проблеми, камули емоционална подкрепа да оказват и разбиране, и изведнъж започват да търсят емоционална връзка с внучето и да изискват да участват прекомерно във всичко. В последно време като че ли има обратната тенденция - родителите с желание си връщат функциите, които така или иначе са им право и задължение, а бабите и дядовци са важни, но са си баби и дядовци, нямат такава голяма родителска функция.
Чудя се дали не компенсират за загубено качествено време и емоционална връзка, които не са имали със собствените си деца, докато на тях са се радвали и с тях са се сближавали съответно техните баби и дядовци, които са имали главно думата и времето с тях? Сякаш сега е вече техния ред да казват, да преценяват и да се радват на дете. От гледна точка на майката бабата се опитва да й изземва функции, но дали и бабата не мисли, че й се изземва от ръцете право, което й се полага според по-стария начин на мислене?
Като цяло това с гледането на детето от бабите и дядовци ми е интересно някаква вкоренена традиция ли е при нас или е нещо повсеместно навсякъде по света? И се чудя защо бабите и дядовци не компенсират загубената връзка/време с вече порасналите си деца, а с внуците? Интересно ми е какво мислите по въпроса. Може би вашите родители, баби/дядовци и дори прародители са ви споделяли как е било преди и интересни гледни точки.
А от съвременна гледна точка, къде би била златната среда в такъв сблъсък на гедни точки и различни поколения?
Моля не ме разбирайте погрешно, разбира се че се вълнуват искрено и тн за внуците, но защо сякаш им се е родило дете, а не внуче. Там е разликата. Една учителка в училище ни показваше снимка на внука й и ни каза "Та аз го обичам повече от сина си." Това ме втрещи и ми се е запечатало в ума. Знаем, че в предишни поколения бабите буквално са излизали в 'майчинство' да гледат внуците, докато майката учи/работи, летата децата масово са прекарвали на село и поне от няколко човека съм чувала, че чувстват бабата и дьдото по близки от майката и бащата си. Отделно имам познати, които споделят, че майките им изобщо не са ги отразявали за елементарни нужди и сериозни (здравословни дори) проблеми, камули емоционална подкрепа да оказват и разбиране, и изведнъж започват да търсят емоционална връзка с внучето и да изискват да участват прекомерно във всичко. В последно време като че ли има обратната тенденция - родителите с желание си връщат функциите, които така или иначе са им право и задължение, а бабите и дядовци са важни, но са си баби и дядовци, нямат такава голяма родителска функция.
Чудя се дали не компенсират за загубено качествено време и емоционална връзка, които не са имали със собствените си деца, докато на тях са се радвали и с тях са се сближавали съответно техните баби и дядовци, които са имали главно думата и времето с тях? Сякаш сега е вече техния ред да казват, да преценяват и да се радват на дете. От гледна точка на майката бабата се опитва да й изземва функции, но дали и бабата не мисли, че й се изземва от ръцете право, което й се полага според по-стария начин на мислене?
Като цяло това с гледането на детето от бабите и дядовци ми е интересно някаква вкоренена традиция ли е при нас или е нещо повсеместно навсякъде по света? И се чудя защо бабите и дядовци не компенсират загубената връзка/време с вече порасналите си деца, а с внуците? Интересно ми е какво мислите по въпроса. Може би вашите родители, баби/дядовци и дори прародители са ви споделяли как е било преди и интересни гледни точки.
А от съвременна гледна точка, къде би била златната среда в такъв сблъсък на гедни точки и различни поколения?
