Здравейте!
Нова съм тук и ще опитам да бъда кратка.
Ще започна с това, че съм изключително близка с роднините си, те са ми освен семейство - най-добрите приятели. Преди година и половина срещнах човек, с който сравнително бързо решихме да заживеем заедно, и тъй като тогава нямах кой знае каква работа, на която да държа, а той - да, решихме аз да се преместя при него. Заминах за по-малък град, което го смятах за плюс, понеже съм си страшен домошар и предпочитам всичко да ми е на 3 мин път.
Той се държи добре с мен, научи се да прави неща, които чисто като мъж не беше правил, за да ми помага. От към домакински задължения всичко е супер. Държи се добре с мен, с изключение на моменти, когато аз съм нетърпима - тогава ми казва по някоя лоша дума в гнева си.
На моменти се чувствам ужасно тъжна. Липсват ми близките, приятелите от детството. Някак за година и половина не можах да свикна тук, а мислех, че ще е по-лесно. Пътувам си,но не е същото. Знам, че не мога цял живот да бъда с тях и трябва да намеря моя път. Смятам, че с него нещата биха се получили много лесно, ако не бяха тези мои терзания. На моменти се откъсвам от тези мисли, щастлива съм, а в следващия отново ми липсват. Сутрин ставам с притеснения в корема, вечер си лягам отново с тях.
Иска ми се да знам, че той би направил същата крачка за мен, да знам, че разбира,че се опитвам, но ако не успя - да има опция, в която би дошъл с мен, а той играе на топло и студено - един път ми казва, че може да опитаме, друг път е категоричен, че не иска. Все едно жертвата би била само от моя страна, ако не - прав ми път. Единственото, което ме задържа тук е той. Имам една приятелка, която не мога да кажа, че ми е толкова близка, просто нямам среда и може би не искам и да я открия тук - не знам.
Нова съм тук и ще опитам да бъда кратка.
Ще започна с това, че съм изключително близка с роднините си, те са ми освен семейство - най-добрите приятели. Преди година и половина срещнах човек, с който сравнително бързо решихме да заживеем заедно, и тъй като тогава нямах кой знае каква работа, на която да държа, а той - да, решихме аз да се преместя при него. Заминах за по-малък град, което го смятах за плюс, понеже съм си страшен домошар и предпочитам всичко да ми е на 3 мин път.
Той се държи добре с мен, научи се да прави неща, които чисто като мъж не беше правил, за да ми помага. От към домакински задължения всичко е супер. Държи се добре с мен, с изключение на моменти, когато аз съм нетърпима - тогава ми казва по някоя лоша дума в гнева си.
На моменти се чувствам ужасно тъжна. Липсват ми близките, приятелите от детството. Някак за година и половина не можах да свикна тук, а мислех, че ще е по-лесно. Пътувам си,но не е същото. Знам, че не мога цял живот да бъда с тях и трябва да намеря моя път. Смятам, че с него нещата биха се получили много лесно, ако не бяха тези мои терзания. На моменти се откъсвам от тези мисли, щастлива съм, а в следващия отново ми липсват. Сутрин ставам с притеснения в корема, вечер си лягам отново с тях.
Иска ми се да знам, че той би направил същата крачка за мен, да знам, че разбира,че се опитвам, но ако не успя - да има опция, в която би дошъл с мен, а той играе на топло и студено - един път ми казва, че може да опитаме, друг път е категоричен, че не иска. Все едно жертвата би била само от моя страна, ако не - прав ми път. Единственото, което ме задържа тук е той. Имам една приятелка, която не мога да кажа, че ми е толкова близка, просто нямам среда и може би не искам и да я открия тук - не знам.
