Пиша това като продължение на темата "обмисляме раздяла" , пиша в промеждутъка,в който той е навън за малко. Изнесе половината багаж вече, малко остана, Ще разходи и кучето,после се качва у техните.......Цял ден не знам къде да се дяна, гърлото ми е свито. Говорихме за тази раздяла от месеци, сега се случва. Причините, пак да ги изброя - аз нямам желание за секс с него, това ни промени, отчужди, внесе раздори. А той е перфектният мъж- грижовен, добър, помага в къщи,за всичко. Днес се държим за ръцете, а аз рева като гледах саковете. Но и не мога да го спра.....Колкото и да ме боли, колкото и да ме раздира болката, и да искам да го гушна и да порева на рамото му, кактои направих, не мога да го спра.....Освен тази близост, гушването, ръцете и сълзите върху рамото му, друго не мога:(
8 години....делиш хляба си с един човек, сигурно е нормално да боли, щом няма непоносимост и бой дет се казва... 8 години и едно дете......Плача и в момента, но не знам какво да направя. Страх ме е от самотата, ще ми липсва, опитвам се да мисля за другите неща, за това защо не върви, за това,че не го приемам като мъж за секс. Затова,че не успях да променя нищо. Боли го много, ще е не 50 м от нас, и мен ме боли, боли ме за спомените, за миговете с бебето, но си мисля, но се опитвам да разделя носталгията от чувствата. Не искам само заради носталгия да напраи мгрешка да се съберем отново, за да попаднем в същия водовъртеж......Обича ме, а аз него?? Мисля че това което изпитвам е една силна привързност като към брат, привързаност към човека, който ми е бил най-близък последните 8 години, с когото отгледахме дете.....Въпреки цялата болка и мъка, седях до него, гледах го днес, държахем си ръцете, ревях, той ми се усмихва мило и ме успокоява, но не изпитах и гра мжелание за секс. Опитах се да поровя в себе си и да видя на финала дали няма да усетя нещото, което копнея да изпитам към него,за да не се налага да разтурим така живота си:(( Но не......Говорихме,че времето ще покаже.....дано успея да започна да го възприемам като мъж,а не като близък приятел и съквартирант. Затова сме и убедени,че раздяла трябва да има... а дали ще е временна..........никой не знае. Страх ме е от самотата, започвам да се самосъжалявам, нормално е в този момент.....Психолозите сравянват раздялата със смъртта почти, когато се огледаш и видиш 'малките неща, които правеше някой друг, но него вече го няма".............Когато се прибираш и е тъмно вкъщи и пиеш кафе сама......Това споделих и с терапевта ми и той направи тази аналогия, но колкото и да знам, че болката ще е нормално явление дори ако раздялата ни е правилна, ми е трудно да се справям с чувствата. Явно трябва време...
8 години....делиш хляба си с един човек, сигурно е нормално да боли, щом няма непоносимост и бой дет се казва... 8 години и едно дете......Плача и в момента, но не знам какво да направя. Страх ме е от самотата, ще ми липсва, опитвам се да мисля за другите неща, за това защо не върви, за това,че не го приемам като мъж за секс. Затова,че не успях да променя нищо. Боли го много, ще е не 50 м от нас, и мен ме боли, боли ме за спомените, за миговете с бебето, но си мисля, но се опитвам да разделя носталгията от чувствата. Не искам само заради носталгия да напраи мгрешка да се съберем отново, за да попаднем в същия водовъртеж......Обича ме, а аз него?? Мисля че това което изпитвам е една силна привързност като към брат, привързаност към човека, който ми е бил най-близък последните 8 години, с когото отгледахме дете.....Въпреки цялата болка и мъка, седях до него, гледах го днес, държахем си ръцете, ревях, той ми се усмихва мило и ме успокоява, но не изпитах и гра мжелание за секс. Опитах се да поровя в себе си и да видя на финала дали няма да усетя нещото, което копнея да изпитам към него,за да не се налага да разтурим така живота си:(( Но не......Говорихме,че времето ще покаже.....дано успея да започна да го възприемам като мъж,а не като близък приятел и съквартирант. Затова сме и убедени,че раздяла трябва да има... а дали ще е временна..........никой не знае. Страх ме е от самотата, започвам да се самосъжалявам, нормално е в този момент.....Психолозите сравянват раздялата със смъртта почти, когато се огледаш и видиш 'малките неща, които правеше някой друг, но него вече го няма".............Когато се прибираш и е тъмно вкъщи и пиеш кафе сама......Това споделих и с терапевта ми и той направи тази аналогия, но колкото и да знам, че болката ще е нормално явление дори ако раздялата ни е правилна, ми е трудно да се справям с чувствата. Явно трябва време...
Колко познато... колко близко до моите мисли ... Браво за куража!
10 години и едно дете. Обърках най-добрият си приятел с любовта на живота си. Причини много. Мислех си, че имам психични проблеми дори, а не е било така. Просто страстта никога не я е имало, поне от моя страна. И той го е знаел през всичките тези години, обвини ме дори, че съм го превърнала в "асексуален". Осъзнах проблема едва преди няколко месеца и сега чакам. Какво ли? И аз не знам, може би малко повече смелост или ... Говорихме много и взехме решение. Едва ли ще ме разберете... живеем заедно, но си дадохме свободата. Окуражих го да си намери друга. Нямаше и седмица и "резултата" беше налице. Е, сега си има любовница. Жена, която му дава това, което аз не мога. Заболя ме, много... не от ревност, а от това, че не мога да го почувствам аз така. Споделя ми почти всичко, знам подробности... Предпочитам да е при нея дори. Но до колко е здравословно? Лудост ли е това или нормално? До кога ще издържим? Това решение ли е?
Много е объркано, но и мислите ми са такива. Не знам защо го споделям точно тук. Имах нужда да споделя...
Хората, които вече не се желаят, не се и обичат, живеят по-скоро по навик. Обърни се към сексолог, щом толкова искаш да запазиш семейството. 
.Много беше печена тази моя леля,сега е съдя,но няма и наченаци на Гришовци в живота и.Някак не можа да го преодолее. 
Не знам какво, но нещо променете! Ти се измъчваш, а със сигурност и той се измъчва. За съжаление не мога да те посъветвам какво да направите... 
, всичко става още по-зряло, дълбоко и истинско, останалото са оправдания на хора в твоето положение без твоята смелост. 
... Объркването и чувството за вина пречат да се отвориш и наистина да се огледаш наоколо, за това ще трябва време ...