Да запеем дружно пролетарска песен!

Любимото ми:

Никола Вапцаров

Пролет

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

 

Пролет моя, моя бяла пролет -

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

 

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

 

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и - умра на твойте барикади!

А ето и от мен едно стихотворение на Пеньо Пенев

Димитровград


Градът на Димитров
не е морско пристанище,
ни извор, с вода лековита прочут;
не е връх планински,
нито е граница,
не е боен фронт,
не е институт!
Но винаги -
всеки ден, всяка година -
ученици, войници,
моряци, летци,
пионери,
работници
от фабрики, мини
с планински,
с градински цветя и венци -
като на празник
в тоя град идват,
тъй както братя
при родния брат.
Те идат да чуят, да срещнат,
да видят
на мечтите човешки
цъфтежа богат.
В заводите, пълни с мотори,
с упорство
и хора,
като плод
смелата вяра където узре -
те пият от извора на умението
да се борят,
добре да работят
и да живеят добре.
И сякаш огрени от слънце могъщо,
с усмихнати устни,
с прояснен взор,
те в родните краища пак се завръщат,
криле разкрилили
за полет горд.

Димитровград е
извор на сили
и младост,
между вчера и днеска -
здрав фронт;
широко пристанище на нашата радост,
граница будна
от сърца и бетон!
На дните ни той е
топложивият дъх!
и на мечтите ни -
величавият връх!

Къде ви е романтиката, учинайки?
Романтиката е сега в машините.
В кои обаче?

Пред нас са блеснали житата
окъпани от топъл дъжд
и ний вървим (4) нататък,
и няма край, и няма край на шир и длъж.

Ехо, ехо,
безкрайна шир и длъж.

Деца на светлата родина
от равнината и града
ний с твърди стъпки (3) ще преминем
през нашта млада, нашта млада свобода.

Ехо, ехо,
през нашта свобода.
И няма край животът бодър
и няма край любов, копнеж.
И няма (5) възхода
на героичната младеж.

колко г. назад ме върна... 

Ето я романтиката, Лиске 

Романтика

Аз искам да напиша

днес

поема,

в която да диша

на новото време

стихът.

Да тръпнат във нея

крилата

на гордия

демон,

обходил от полюс до полюс

светът.

 

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика

изстинала?

Романтиката е сега в моторите,

които пеят

под небето синьо.

И неразбрали тази песен горда,

напразно

мръщите

чела.

Тя носи вечната

човешка бодрост

на яките

стоманени

крила.

Аз виждам в бъдещето тез

орляци

да пръскат

дъжд

от семена.

И в песните им,

рукнали

отгоре,

да блика

труд

и свобода.

Аз виждам как

прелитат

над моретата,

високо над екваторния пек,

прелитат над зелените полета

и над арктическия снег.

Това е новата романтика,

която

се ражда

и добива своя плът.

И въплотена в самолетно

ято,

обхожда днес

от край

до

край

светът.

Благодарско, Доня!

Вагнер е машина!

Яко!!! 

Любимото ми на Вапцаров е "История", ама ме мързи да преписвам, ако някой може да копне и пейстне, да действа смело. А също и едно доста неизвестно стихотворение, което е писал след като е починало детето му. Според мен е най-човешкото му от цялото му творчество. Изобщо Вапцаров и Смирненски са ми много  любими поети, нищо че не изповядвам идеите им.

История


Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? -

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

 

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

 

Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.

 

Живот ли бе - да го опишеш?

Живот ли бе - да го разровиш?

Разровиш ли го - ще мирише

и ще горчи като отрова.

 

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.

 

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

 

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.

 

Мъдруваха бащите в къщи:

"Така било е и ще бъде..."

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

 

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.

 

О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.

 

О, как се люшкахме в надеждите!...

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен...

Не мога повече! Не искам!...

 

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно -

 

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.

 

И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

 

За мъката - не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.

 

Но разкажи със думи прости

на тях - на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

Копая вече землянката.

И чакам знак.

Вижте какво намерих от Пеньо Пенев, а го наричаха поетът с ватенката.

Сънят ресници не притваря...

Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.
Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.


Ако вънка...


Ако вънка
зора е
зорила - тя за теб е
зорила сега.
Ако има
на тоя свят
сила - тя се казва:
любов
и тъга.

Самота

Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина, самота и звезди...

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори...

Откъде ги намирате тия неща?
Доне, мерси за Историята. 
Анджи, любовните на Пенев ги бях чела в университета, страхотни са! 

От единственото добро нещо в капитализма - Гугъл