Нямам майчински чувства, инстинкт, обич?!

Що пък, това не е точно кърмаческия форум, нали? На мен това ми го каза педиатърката. Мен мъжът ми ме разбираше, но майка ми не, а свекърва ми съвсем... Но понякога ми е било и на мен гузно, както на Сиг, но после осъзнах, че бебето е твърде малко, за да му повлияя толкова зле. Пак ще повторя - ако се чувстваш зле, сподели с някого, най-добре със специалист.

Незнам какво да ти кажа. Предполагам, че е следродилната депресия, за която много съм чела преди да родя. Слава Богу аз не съм имала подобен проблем, и от самото начало приех бебето си с неописуема обич. А точно от това ме е било много страх, да не би да не изпитам това топло чувство, за което бях чувала само преди това. И всеки път докато беше съвсем малък когато се загледам в него по-дълго време се разплаквах от умиление и щастие. Щастие което не съм и предполагала че мога да изпитам някога през живота си. Това е неуписуемо чувство, което докато не изпиташ няма как да разпознаеш. Пожелавам ти от все сърце много скоро да изпиташ и ти това чувство, за което си чувала. Ако не го изпиташ все едно не си живял пълноценно. Дано скоро мине депресията ти и да се наслъждаваш с цялото си сърце на грижите около малкото ти бебе.
Успех!!!

Вярвай,че нещата ще си дойдат на мястото с времето и ще се питаш дали наистина преди си се чуствала така.Ще дойде момент,когато ще се разтапяш от желание да те разбира,да ти гука по смело....Може би те е хванала депресията,но се надявам скоро да се радвате взаимно двечките една на друга и най-важно не се отчайвай ако примерно ти и говориш,усмихваш и се а тя се разреве,понякога и така се получава,но това не значи че не те обича и че не разбира коя е майка и!

Здравейте,
тази тема много ми допадна защото и аз имах един такъв ужасен период след раждането. Въпреки че родих supper леко без усложнения и какото и да е само факта че деня след раждането всички кости и мускули ме боляха не можах да се наспя да си почина (защото тук бебето ти го тръсват веднага и те оставят да се спасяваш) а моя сен не моя да започне да се храни нормално и много ме болеше като сучеше не знам ама течеше повече кръв от колкото мляко. И всичко това ме изкара извън равновесеие и аз бях на 30 и живота си беше мой а сега ето го едно малко ревящо което трябва да храня на всеки 2h за по 40мин. Нямах никакво време за себе си това ме влудяваше. И аз си мислех като теб че съм животно а не човек и за како ми е като не го обичам. Така като стана на 6 месеца аз започнах работа сега осъзнавам че го направих за да спра да кърмя и да се върна поне малко към стария си начин на живот. и ето че изведнъж когато малкия направи 1 година сякаш за да привлече вниманието ми започна да ходи и да говори (да много странно точно на рожденния си ден) и аз изведнъж осъзнах че всъщност много го обичам. Сега ще имаме второ бебе и смятам че и сега ще е така но какво да се прави всяко начало е трудно.
Не се измъчвай и не се обвинявай за нищо нещата си идват по местата лека по лека така е устроена природата някой по рано други по късно осъзнават.....................аз чак след година ти може би по скоро

--------------------------
Пиши на кирилица!!!

И според мен няма за какво да се обвиняваш - не си лоша майка, напротив - по всичко личи, че си загрижена за детето си, стараеш се, правиш необходимото. Самият факт, че се тормозиш дали му даваш достатъчно във всяко отношение, е израз именно на това - на майчинско чувство и грижа, макар поразни причини да не са в най-емоционалната си и прелестна опаковка.
Важно е да си наясно - има разлика между това да не обичаш бебето и ти самата да се чувстваш толкова изчерпана, че да нямаш сили да проявяваш емоциите си и ще е хубаво, ако успееш да разделиш нещата.
Когато не съм се наспала и съм крива - по каквато и да е причина - и аз не мога да кажа, че особено много обичам децата си (които при това са бая големи, както се вижда). Напротив - не мога да се умилявам от неща, които иначе ме карат да се усмихвам, не изпитвам желание да съм с тях, искам просто всички да ме оставят на мира, да избягам и поне за 1 ден да съм сама, за да мога да вкарам мислите и усещанията си в ред. Всичко това - без никога да съм страдала от следродилна депресия.
Затова според мен е важно да си дадеш сметка какво се крие зад това, което изпитваш и да си го признаеш честно и откровено пред себе си. Нещата могат да са доста явни или пък дълбоко прикрити - тотално разочарование от начина, по който е протекло раждането; непреодолимо свързване на болките и изтощението в първите седмици с бебето - може подсъзнателно да те е яд на него за това (емоция), което не пречи да осъзнаваш, че човечето няма вина (разум) - но и това не те прави лоша майка, а само нормален човек, който преживява нормални сблъсъци между противоречиви усещания! В добавка идват куп други фактори, вероятно ги има и при теб - неразбиране от страна на близките, отчуждение от останалите майки, които изглеждат така щастливо погълнати от децата си, необходимостта от фалш за прикриване на емоциите си, заради което човек се чувства още по-ужасно.
Всички тези неща и най-вече вината, която човек неминуемо изпитва в такива моменти, товарят неизказано много и е важно да ги подредиш за себе си. Звучи изтъркано, но - да ги приемеш е първата крачка към това да ги преодолееш. Ако смяташ, че ти е нужна професионална помощ - изобщо не се колебай да я потърсиш! Това няма да те направи нито смешна, нито слаба - а просто разумен човек, който преценява кога действително би му била полезна помощ, за да може да продължи напред с желание и настроение
Имам едно натрапчиво усещане за това коя мама може да си... голяма от мен, независимо дали си човекът, за когото си мисля

Ако не се подобрява състоянието ти, сподели с близките си (ако смяташ че ще те разберат!!!0 или потърси специализирана помощ. Това състояние не е шега!

Честит празник с малко закъснение!
Да сте винаги до нас и да продължавате да жънете успехи на трудното поприще!   

Много точно! И аз съм била в това състояние и ми беше много тежко да се справям с всички задължения на майка. На всичкото отгоре никой не ми е помагал. Не ме е срам да си призная - искаше ми се да се хвърлим с детето от балкона, че да се свърши с тоя рев и недоспиване. Мисля, че колкото по-интелигентна е една жена, колкото повече е постигнала в живота си, толкова по-трудно и е да се откаже от социален живот и кариера, за да стане майка.
С времето ще преодолееш естествения си егоизъм и няма да можеш да си представиш живота без малкото съкровище

Да може и така да се нарече,сигурна съм че скоро ще премине и ще изпиташ всичко това което до този момент таиш в себе си!Навярно много по силно и завладяващо отколкото си очаквала!Усрех и много щастливи мигове с твоята малка принцеса! 

Благодаря ти! 

За щастие, аз не съм изпадала в това състояние. Но покрай трудното раждане, всичките грижи и тревоги по бебето и натрупващата се умора, мога да те разбера. Хубаво е, че споделяш чувствата си, но не изпитвай вина заради тях. Успокой се, не мисли за това, почини си, ако можеш малко се отдели от бебето. Сигурна съм, че всичко ще си дойде на мястото.
Мисля, че всички майки ще ти дадат подкрепата си. И след време всички ще те четем как си се справила с това.
Успех

Когато аз родих,изпитах точно това което ти описваш....Тоест - нищо.Сякаш някаква досадна задача беше изпълнена и толкоз.Два месеца бях така и нат ретия изпаднах в тежка следродилна депресия.Последствията лекувам и до ден днешен....Но ! Не казвам че и при теб е това,вероятно наистина раждането ти се еотразило.Сега свикваш с новата ситуация.Спокойно,нещата ще дойдат на мястото си !
Аз за себе си мога да кажа че тази любов за която говориш започнах да изпитвам едва от 4-5 месеца !
Че не си лоша майка съм сигурна.Повярвай в себе си,това е !

Миличка, изобщо не се тревожи! това е напълно нормално състояние. И при мен беше така. Нашите баби ми казваха, че на тях им е по-мило отколкото на мене. В началото просто приемах малката като някакво същество, за което трябва да се грижа, иначе не може да оцелее във външния свят, ако не я нахраня и изкъпя. Не знам кога точно дойде обичта, но един ден осъзнах, че не мога да живея без това малко същество, че то е смисълът на живота ми и ми е нужно така, както и аз на него. вече си видяла, че от ден ден ти става все по-лесно и занапред ще ти остава все повечко лично време, така че търпение!

И аз бях така, дори ходих на лекар. Предписаха ми хапчета, че дори бях развила страхова невроза. Вече поглеждам назад и се радвам, че всичко това е зад гърба ми. Сега няма нищо по-ценно и прекрасно от дъщеря ми. Между другото да ти кажа, че дори в наказателния кодекс на България (и не само тук) жени нараналили децата си в определен период след раждане са освободени от наказателна отговорност. Само по себе си тово е достатъчно показателно колко естествено по природата си е това чудо- следродилна депресия

Това нещо не го чувам за пръв път. В смисъл и други майки са ми споделяли, че дълго време не са усещали силна майчинска любов. Мисля, че това е само временно. Щом е така чакано и желано бебче, със сигурност ще бъде и мн обичано!