Равен шанс или...

Определено съм за равния шанс.Което не го разбирам - щом едното ходи на балет, то и другото. На всяко да се даде възможност да развива това, което му е интересно.
Много мразя изрази Ти си по-голяма, трябва да отстъпиш. Или Ти си момиче, ти трябва да почистиш стаята.
И много се дразня на родители, които делят децата си. Имам такива познати - цялото внимание е съсредоточено върху 1то, а другото расте между другото.  

[desi] колко добре си го казала........  

Шани, темата ти е много интересна. 
Вини, момичетата много хубаво са ти казали за осъзнаването на родителските грешки. Аз също се стремя да не повтарям грешките на моите родители. Ние сме две сестри и аз винаги съм била по-лошата, по-палавата от сестра ми в техните очи, но слава Богу, не са ме карали да се чувствам по-малко обичана. Та в този ред на мисли, е много важно, дори най-важно, децата да получат равен старт в любовта на мама и тати. Всичко друго е след това.
Колкото за материалните неща и глезотийки, осигорявам общо взето еднакво и на двете си момиченца. Обичам да ги обличам красиво и често им купувам дрешки, но това не е толкова важно. Важно е ежеминутно да чувстват любовта ми. Към това се стремя.

Аз съм донякъде случай на такъв "равен шанс". Сестра ми влезе в английската гимназия, където навремето беше супер престижно да се влезе и затова и дума не ставаше аз да кандидатствам някъде другаде. А на мен не ми се влизаше в никаква английска, исках да се занимавам с приложни изкуства. Смея да кажа, че много добре рисувам и сигурно щеше да бъде страхотно да се занимавам с това. Но нашите категорично забраниха и то защо? Защото там се изискваше успех 5 за кандидатстването, а аз съм пълна отличничка, как ще ходя някъде, където другите ще са с петици. И така волю-неволю научих английския, макар и не в английската, а в 7-мо. После с Университета се повтори историята. Исках да кандидатствам в Художествената, но не - там се влизало само с връзки, а и уроците били страшно скъпи, пък и нямало да ме приемат, защото нямам родители художници. И отново кандидатствах това, което поне ми вървеше и беше ясно, че ще ме приемат - но не ме влечеше особено.

Сега съм се зарекла никакви такива с моите деца. Затова се и надявам да успея да им осигуря нещо в материално отношение, за да могат да се равиват в каквато те искат насока, а не да си мечтая да поемат един ден семейния бизнес или да ги правя насила архитекти или адвокати или не знам си какво. Каквото искат - това. Синът ми обича да рисува - ходи в най-хубавата школа по рисуване в града. И ще ходи, докато иска. Ако реши, че един ден ще става художник, ще има пълна подкрепа, колкото и рисково да ми се струва това. Ходи на карате, защото сам поиска. Не очаквам да стане нито Пикасо, нито Брус Лий, но искам да е свободен да прави каквото го влече. Малката отсега виждам, че и тя май ще си пада по рисуването, което ме кефи, но ако не беше така, никога няма да я пратя в школата само защото и батко й е бил там. Въобще искам само да са здрави и да се развиват в каквато насока те искат - поне засега други амбиции нямам.

Две деца имам - две вселени. Приличат си само по зелените очи. Не мога да им дам равен шанс, защото нямат равни възможности. Едната е силно артистична и има памет колкото сървърите на разузнаването. Другата е леко разсеяна, но пък силно музикална. Едната ще е спортен тип, другата е кипра. Как да им дам равн шанс? Това, което разисквате е уравниловка. За мен поне.
Доколкото зависи от мен, аз ще им дам равен шанс да развиват това, което им се отдава. Не мога да запиша Дени на вокална група - ми тя няма слух. Но няма да го откажа на Васи, която пък запява от една нота.

давам равен шанс за "брой" занимания,не за тип;
ако тя плува,а той не иска-тенис и пр; това което е еднакво беше питката,ще е прощъпулника, принципното празнуване на рожд.дни, у1енето на езици(и хи1 не ми е интересно дали се справят или не,ще им се наложи да го правят) и ските(ако не единия не му хареса ще седи с баща си в хотела)

Това с езиците изобщо не го броя за шанс, а за необходимост. Нали съм от тоталитарните майки - ако не искаха, щях да им сритам задниците. Както и да си учат уроците - хич не ме интересува дали им харесва.

И за спорта - има право да избира какъв спорт. Но дали Да или не? - няма това право.

За ските - също нямаха шанс. Баща им е отявлен скиор. Аз не съм, но не си представям да отида на ски и да си седя в хотела.

Мисля си, че да прилагаш еднакви схеми спрямо децата си не е въпрос на равен шанс, а на равен мързел. Най-лесно е да подкараш с първото по някаква пътека и второто, третото или колкото са там, да се влачат подир, понеже е удобно, изпитано. Родителите са най-изкусните измислячи на оправдания /след децата, разбира се/ и могат от девет кладенеца вода да докарат, за да замаскират истинската причина за нещата. Равен шанс, справедливост, "не-делене", блаблабла. Изисква се много внимание и мозъчна дейност, за да сполучиш в равния шанс - всяко дете трябва да бъде изслушвано, наблюдавано, интелектуално и емоционално обгрижвано и т.н - така я разбирам аз еднаквостта. Но това коства време и усилия, и някои родители просто си ги спестяват. Лично аз, макар и много малки да са още децата ми, се старая да им давам равно количество внимание, контрол и чувства, пък останалото разпределям според нуждата на всеки. Просто няма как да е иначе - все едно да им сипвам поравно в чиниите, макар единия да яде двойно повече от другия...




И аз тъй казвах /и тъй направих/  Недопустимо ми се струваше да кърмя второто по-малко от първото. Вероятно защото този процес няма много общо с желанията на бебето, има общо с желанията на майката. Щеше да ми е съвестно, ако не бях повторила дългомесечните усилия, ограничения и безсънни нощи, при условие, че съм имала възможност и съм знаела какво ще получи детето ми насреща.

Изобщо не смятам да давам шанс на детето /дай Боже децата/ си в имотно отношение. Ще постъпя както правят моите родители - от дете съм на ясно да не очаквам нищо от тях под формата на коли, къщи, пари... Баща ми и до сега обича да казва, че всичко, което има ще го похарчи за себе си. Научиха ни сами да се оправяме в живота си и да не смятаме, че някой ни е 'длъжен'. Вярно получавали сме, но за мен и сестрите ми това е било 'подарък'. Така смятам да възпитам и детето си. От мен най-доброто образование, което мога да си позволя... материалности само като подаръци, не като задължение.

Isa - изказваш се не по темата

Та значи и вие сте мислили по тоз въпрос. Браво, радвам се 

Аз попитах, тъй като снощи пак я чух тази реплика от устата на съседа. И се запитах, тъй ли е... правилно ли е... и дали не правим лоша услуга на децата/детето си? 

Имало е еднакви неща, които сме правили с брат ми. Но категорично - никога не съм насилвана с нещо, което не ми допада. Затова 2-мата общо сме ходили на всички кръжоци и курсове за които се сещате.
Така мисля да постъпя и с моите деца. За мен е правилно. нека всичко е с времето си и с даденостите на всеки индивид.
Благодаря за отговорите...   


П.П: Но все пак си остава питанката: с езиковия алианс как се постъпва? Задължително? От кой клас? И на едно и също място ли? А един и същи език ли...? Абе всичко, за което се сетите... 

Ъх...аз второ нямам, но си мисля - бих пробвала. Ако му е интересно, ако върви - нека да е от същата възраст, същото място, ако е добро. Ако не става и не му потръгва - майната му на алианса, ще има други заложби. Виж, за какъв език е по-сложно... езици или вървят, или не. Избери един и толкоз.

Някои неща ми влизат в представата за основни умения, и там съм категорична, че и двамата трябва да го правят, плуването например. Затова дори и да мрънкат понякога - ходят. И аз мрънках, че трябва да карам кола, но това е основно умение тук, и излиза извън категорията "върви ми - не ми върви". И двамата ще ходят на българско училище, ако догодина и след 2-3 години все още в обозрима близост съществува такова, защото това за мене е също извън списъка на "върви ми - не ми върви".
За други неща като музика или художествени занаяти, се съобразявам с тях. Големият ходи веднъж седмично на някакво допълнително занимание към училището, една сесия трае по няколко седмици, аз му казвам списъка с възможности, той си избира. И с малкия ще е така.

за всичко си права и за това най-вече. 

Може би е супер лесно за родителите, чиито деца са сравними. При моите това е невъзможно, освен безумната им енергичност и напористост нямат почти нищо общо. Темперамента им е сходен само на пръв поглед - енергични са, но само до там. Малкия преследва дадена цал докато не му омръзне и докато не намери друга цел. Докато баткото е по-склонен да отстъпва пред трудностите. Баткото е много силен, но никак не е сръчен, докато при малкия сръчността е доста по-явна.
Големия прояви още много рано лингвистични дарби и учи два езика паралелно - засега се справя доста прилично и с двата. Докато малкия не е толкова силен в езиците и затова при него ще стартираме само с единия и ще включим втория език малко по-късно.
Малкия рисува и пее доста добре, но за жалост не знам къде бих могла да поошлайфам тези му дадености и да преценя има ли дарба или просто е малко по-добър от останалите на този етап.
Иначе аз съм на мнение, че на децата наистина трябва да се предостави равен старт и оттам нататък да се прецени с помощта на специалистите дали да продължат с конкретното занимание или да се пренасочет другаде.