Какво според вас означава да разглезите децата си?

Isa съгласна съм с теб
А детето с самочувствие не смята ли също,че светът се върти около него или поне,че е нещо повече от другите,за да го има това самочувствие?

Ами не знам какво разбираш под дете със самочувствие... Я да ти дам два примера:

1. Дете на мои познати. Хората са доволно богати, детето живее в почти затворена общност, където всеки или почти всеки прави това, което то иска. Материално - нормално  ... Същото дете в училище е безкрайно свито и определено не се държи като дете със самочувствие.

2. Моето дете  Живее основно с мен. Трябва да се подчинява на правила, като лягане в 9, миене на ръце, на зъби и определено не смятам, че се съобразявам и я поставям на първо място като започнеш от това, че я гледа бавачка от 4-тия й месец... Да, обаче за мое най-голямо учудване детето ми се проявява доста 'лидерски' /Определението го даде учителката в детската градина/.

Та кое от двете се мисли за нещо повече?  На мен поне ми е трудно да определя...

Въпросът не е към мен, но да си кажа. Самочувствието се гради на нещо постигнато, нещо индивидуално. Всяко дете е различно, има и слаби, и силни страни. Самочувствието се гради на силните.
Напр. - пее хубаво, рисува хубаво, добър математик, дарба за езици, да пише стихове... Ей такива реални неща, които си имат някакво измерение. А не, защото мама и тати са му казали, че е най-великото дете на света.
Напр. моят син има някакво самочувствие по повод няколко сертификата за нива на английски език от Питман. Има самочувствие, че е доста по-напред с компютрите от съучениците си, защото повечето от тях са на ниво игри, а той се интересува от програмиране... За такива реални неща говоря.
Понеже дадох за пример сина си, задължително трябва да спомена, че усещам и известни комплекси в някои области. Тук вече е задачата на родителя - да подкрепя детето си и да му помогне да развива основанията за самочувствие и съответно да се бори срещу комплексите му.
Поне аз така ги разбирам нещата. 

Е,щом започнахте с примерите ще си позволя и аз да дам един,който е и повод да направя връзката самочувствие-разглезване.
Познавам едно красиво русокосо момиченце на 4 години,бабата-педиатър,майката-държи няколко магазина,т.е.на плаващо работно време.Осигурили са на тази принцеса "от пиле мляко" и постоянно внимание.
То решава да се яви на едно известно тв-състезание,научава си перфектно всичко и когато отива и застава пред микрофона отказва да го изпълни,2-ри път я изкарват на сцената и пак се повтаря същата случка.После дава обяснение на постъпката си с това,че водещият ни и е харесал.
Защо реагира така?От инат и разглезеност ли отказва да си изпълни песничката или от това,че ,може би,и липсват достатъчно социални контакти,защото още не са я дали на детска градина?

Ами може би просто характерът на детето да е такъв. Смяташ ли, че от всяко дете, при подходящо възпитание, може да стане медийна звезда? Или тартор? Аз не... Моето поне не би могло. И по-важното е, че няма желание за това. Не харесва да е център на вниманието и да е лидер. Но има самочувствие - смята се за умно, красиво и т.н. Обаче не се сравнява с другите и определено не мисли, че ги превъзхожда /всъщност се съмнявам, че някога се е замисляло сериозно къде точно е то спрямо тях/. Достатъчно му е, че харедва това, което прави и което е. Смятам, че за това е спомогнал фактът, че съм се отнсяла с уважение към него, а не че съм поставяла желанията му на първо място. Под "уважение", разбирам, че съм се стремяла да го изслушвам винаги, да се съобразявам с разумните му доводи, да разговарям с него като с равен и т.н. От тук нататък мога да цитирам Иса, но да не товаря излишно темата.

Не е задължително да е от разглезване или от липса на социални контакти поради не ходене на градина. Просто детенцето да си е срамежливо. Дори и децата на богатите могат да са срамливи  Нищо странно няма в това.

На този въпрос може да ти даде отговор само специалист  

Според мен по-скоро му липсва реално самочувствие на детето, смутило се е и се е притеснило... но не би признало на 'свитата' си подобно нещо

А може да е нещо съвсем друго.  Неведоми са пътищата на детската логика.
Спомням си един случай със самата мен. На едно Новогодишно тържество категорично отказах да си кажа стихотворението. Колко ме кандърдисваха, аз не, та не! А дядо ми беше директор на училището, почетен гост. Колко срам е брал с мен, не знам. Баба ми разказваше по-късно, че ме е ударил (пляснал ме е през дупето), когато сме се прибрали. Аз за това нямам никакъв спомен. Но много добре помня защо не си казах проклетото стихотворение. Имаше дете, което дълго време беше болно. Дойде само за тържеството. А учителката му била дала моето стихотворение. Можете ли да си предтавите в какъв потрес изпаднах, когато някакво непознато за мен дете се изтъпанчи пред Дядо Мраз и каза моето стихотворение!  Не знам защо, но ми се стори много срамно да кажа същото стихотворение и аз. И понеже нямах подготвено друго, нито счетох за честно да кажа някое на децата, които още не са минали, предпочетох да мълча като комунист на разпит...
Та такава беше моята причина тогава. Кой може да каже какво е чувствало това дете? Ако е съвсем малко, то самото не може да осъзнае какво го кара да постъпи така. 

с моята приятелка отгледахме децата си заедно,но нейното възпитание беше либерално,лидерско или както там го наричате,т.е. когато детето й удареше или ухапеше някое друго, тя не му се караше ,за да не пострада самочувствието му пред други хора. спокойно го разпитваше какво е станало и естествено другите се оказваха виновни! опитите му да лъже дори и възрастни хора и нея самата тя наричаше фантазии,защото децата не лъжели умишлено и тн. има ли смисъл да казвам как стоят нещата сега? за неуспехите му в училище все са виновни учителките,които са го ,,нарочили,, а за кражбите от вкъщи-лошите приятели. не знам докъде ще стигне,но тя е много чувствителна на тази тема и се обижда ако се опитам да й кажа нещо.

Не мисля, че тук причината трябва да се търси в разглезеност или не ходенето на ДГ. НАй вероятно стрес, новата обстановка, камерите... са причини детето да откаже изпълнението

Според мен лично разглезване е когато детето разбере, от действията на родителите, че всяка негова дума е закон!Моят син се опита да се глези - видя как детето на моя приятелка се наложи над нея с рев и въргаляне по земята(въпросното дете е на 2 и половина години) и се опита да ми придава същите фасони.Първият път когато го направи го гушнах и изпълних желанието му(доколкото съм го разбрала де), обаче след това се усетих какво прави и просто го оставих да си седи на улицата без да му обръщам видимо внимание и си говорех с моя позната.Той поседя, поплака 5 минути стана и се заигра с някъква тревичка.Мисля, че в случая желанието му беше да го нося,вместо сам да си ходи.Бих го носила, но нямаше и 15 минути откакто бяхме излезнали, а знам кога се изморява и кога просто се лигави!
Моят начин да се справя с глезотийките е като не му обръщам внимание.Не знам дали съм права или не, дали го разбирам правилно или не, но пък детето ми - не защото е мое, е наистина много послушно и добричко

Как да запазим характера на детето без да го пречупим и в същото времеда не разглезим дребосъка?  - Това е много тънка граница, която всеки трябва да намери см за себе си - тук няма черно и бяло, а по-скоро родителите познавайки детето си трбва да са наясно колко могат да изискват от него, до къде да стигнат, кое детето е всъстояние да разбере и кое не... и на база на това да създадат ясни правила, които детето да спазва и да се изисква от него да ги спазва и да се съобразява с останалие без това да доведе до грубо вмешателство в личното му пространство.
Синът ми е огромен инат - по наследство му е. Знам много добре защо постъпва така, защото и аз съм такава на моменти. Това, което изисквам от него е в рамките на възможностите на 2год дете да се съобразява с общите правила и чуствата на другите, като не налагам правилата строго, а сеопитвам чрез обяснения и личен пример да покажа колко много се съобразявам аз с него и че той следва да прави същото за мен и т.н.
Целта ни като родители е хем да не прекършим детето и да го направим послушен роб, хем да не му позволим да ни командва - трудно е, но всеки трябва със сърцето си да намери подхода, кодходящ за възпитание на собственото му дете.
Помня брат ми как на 3 год веднъж каза " Мамо, знам, че като кажеш нещо е казано, но и ти знай, че като аз кажа нещо от също е казано" - Това дете, което от малко се възприемаше като равнправен с родителите си и като авторитет успя да не стане разглезен благодарение на родителите ми, които никога не муи позволяваха да прекрачи границата, въпреки че винаги са демонстрирали уважение към него и личните му чусвтва.