Как свекървите приеха детето ви (или ще приемат)- като свое или не?

Чета, и не вярвам на очите си. Как може да има такива хора? Как може да не "приемат" едно дете? Детето си е дете - какво значение кой го е родил?
Боже, аз ли съм някаква късметлийка? Да случа на свекър и свекърва (поне по отношение на децата)!!!
При нас беше доста интересна ситуация, когато девер ми и етърва ми им съобщиха, че ще си осиновят дете. Прибираме се от работа с моя любим, в хола намираме сложена маса - импровизирани мезета, чашки, свекър ми ни посрещна с думите - сядайте да пием, ние вече се почерпихме, имаме си Милен. Увисна ми устата. Той по принцип е по серт. С Галя в началото много се притеснявахме от неговата реакция (аз по-малко, защото живеем с тях в един апартамент и съм ги опознала по-добре, но свекър ми - абе проклет си е в някои отношения). А свекърва ми, на хилена (определено от радост), ни в клин ни в ръкав изтърси "защо и вие не си вземете едно детенце, да ни се напълни цялата къща" Е, това вече ме разби окончателно.
Когато им съобщихме, че и ние сме подали документи спонтанните им реакции бяха  - свекърва ми естествено засия, а свекър ми - "защо ви е, нали си имате дете да си го "чувате", ама това си е ваша работа, щом така сте решили. Странното е, че така написани думите звучат гадничко. Но излъчването в очите му говореше друго. Просто така възприема света. Те са вече хора на възраст, дошли боси от село в големия град, в много отношения разсъжденията им са елементарни, дори за нашето поколение глупави, но в никакъв случай няма неприязън и негативизъм.
Да, не обобщаваш, ама не! Това е точно обобщение. Не всички от село са такива. Примера са свекър ми и свекърва ми. Дошли от село, с основно образование (не и със средно), пасли кози и книги сигурно не са чели, но възприемат света такъв какъвто е. Познавам хора, гледаш ги начетени, интелигентни и туку ти изтърсят някоя глупост... Това е душата и сърцето на човек. Можеш да научиш математиката, чужди езици, можеш да научиш и дипломатическия етикет, но сърцето не можеш да го научиш. Когато е пропито с лошотия, не можеш (или поне много трудно ще успееш) да го промениш. Просто има хора, които поради куп субективни фактори са ..... аз им викам "проклетии", всичко се върти само около тяхната малка "вселена", която не е по далече от собствения им нос.
А реакцията на моята мама - не може да се опиши, трябва да се види. Тя е толкова емоционална, така се разпищя от радост и заподскача (а е доста пълничка и болничка) - просто нямам думи.  А бабет (т.е. баба ми, която е на 85 г. и чудно жизнерадостно бабче) занемя и се разплака от радост. Дано да е жива и здрава да види и другото си правнуче.
  Та, в общи линии, има добри хора. И смятам, че тези които не одобряват осиновените деца - е това си е за тяхна сметка. Вярно, болно е, че хората които смяташ за близки, обичаш и очакваш тяхната подкрепа , постъпват така грозно, но ... гледайте напред. Около Вас има хора които наистина Ви обичат, обичат вашите деца, независимо дали са "ваша кръв" и ще Ви подкрепят.

брях, аз съм от късметлиите. Ама много години чакахме - 12г. Всички бяха на мнение, когато им съобщихме, че е трябвало по-рано да осиновим, ама то Господ си знае работата. Всеки трябва да узрее по свой си начин. Всички ни се зарадваха, само на свекъра реакцията не видяхме, че почина 1-2г преди осиновяването. Но според мен и той щеше да се зарадва. Не е до майка или до свекърва според мен, а до човек. Дребната душа си е дребна душа, това е то.
Поздрави.

manja_66, абсоютно вярно! Как се карах на тема "осиновяване" с 3 мои колежки с много образование, с много претенции, учили "математика и чужди е зици"... Как само се карахме - просто не е истина какви "доводи" извадиха от торбата на "образованите" си главици!

Ей заради такива дребни душици ще си закача табела - аз съм майка осиновителка - завиждайте ми.
Радвам се за случилите на положително отношение, а за тези, които са се сблъскали с тесногърдието и еснафството мога само да кажа - живейте си живота, да не пропуснете хубавите моменти и оставете простаците да си простеят - те успешно могат да го правят и без ваша помощ.

И ние имаме сериозен проблем...

Туй като не живеем в същия град все едната баба се сърди, че стоим с малкия разбойник повече при другата...

завиждам ви на проблема. Де и нашите баби така да се сърдеха. Гледам си дивачето съвсем сама и понякога ми се е искало някой да е с нея поне за половин час за да мога да свърша нещо из къщата а не за да си почина. Но както моята майка казва "На вола рогите не тежат".  Доно да запомним всичко това което ни се случва и след време не допускаме същите грешки. Много далеч във времето се отплеснах.

Вярно! Пу-пу, все такива "проблеми" да ви съпътстват, Магьоснико!

Попрочетох ви...какво да кажа, аз отдавна съм приела една житейска философия, ако не друго, поне от принуда.
Самата аз съм излязла толкова рано от дома си, че съм забравила какво значи да разчиташ на близки. Не, че са толкова черни. Не по-добри и не по-лоши от средно статистическата норма. Имали сме лоши моменти, напоследък като че ли сме намерили правилното равновесие - караме я по западен образец, по-редки срещи и много се обичаме. То май и друго, освен да се заобичаме не остава, защото оредяха хептен редиците. Останахме си само братя и сестра и една майка. Майката...нейсе, направила е жената, каквото е могла навремето. Само дето ми създава ядове, че е на 35 км, и отказва категорично да се върне в София, та поне нея да не мисля...

Та при подобна обстановка, хич не ми е болка свекървата или каквато там ми се пада.
Не е за разказване даже. Там нещата са страшни. Боли ме само за скъпия, че собствената му майка така го е отрязала. Но детето няма много общо с това. Откакто "бабата" разбра, просто това й един аванс в повече...
И ние понеже имаме кръвен внук и некръвна внучка (аууу, пардон, аз всъщност дори и брак нямам, та каква ти внучка!), жената явно бере грижи, та пушек се вдига!

Не се сърдя и не ме боли. Имам мигове на ярост, да. Но и те ми минават, защото гледам да си живея моят живот без да бъркам взаимоотношенията.
Нямаме помощ от никъде и за нищо, но пък за сметка на това, спокойно можем и да кажем: насила любов и уважение на никого не дължим!

Жалко, че процентът на опаките свекърви и майки е толкова голям...което всъщност доказва, че не е нужно да си биологично дете на някой за да бъдеш обичан, ценен и разбиран...

Момичета, живейте си живота. Този с мъжете ви и децата ви. Сега това е семейството ви.

Абе, не знам дали е много по темата ама..
Моята майка имаше страшно трудни взаимоотношения с майка си. Не е за разправяне... макар, че мама е съвсем биологично дете на баба. А пък свекървата на мама, другата ми баба, обичаше майка ми като свое дете. Нас с брат ми ни обожаваше - имала съм баба като в приказките.
Имаше една ужасна случка в моето детство, когато за първи път видях мама да плаче и това ме потресе дълбоко - помня, че ужасно се изплаших.  Тогава стояха на масата трите жени - мама и двете ми баби и си говореха. В някакъв момент баба ми успя да разплаче мама, тогава другата ми баба (свекървата де), стана и много тихо каза на майката на майка ми:
"Ани, ще те помоля сега да си тръгнеш, винаги си добре дошла у нас, но тук не позволявам да се обиждат децата ми. Сега си иди и когато искаш ела пак".
Аз  тогава бях доста заета да плача, щото майка ми плачеше (простооооо чудна гледка бяхме), но съм го запомнила като днес.

Подкрепата, която получаваме в семейството е много важна, лошото е че не винаги идва от там откъдето е естествено да идва...

Мили момичета, толкова е хубаво, че ви открих. Сега, когато чета и пиша разбирам колко неща съм заключила в себе си. Тази болка, която съм искала да забравя се оказа само добре прикрита. Наранява ме отношението към нашите деца. Особено отношението в началото, копгато се чувствах безумно щастлива /не че сега съм по-малко щастлива, но сега за мен е НОРМАЛНО да се чувствам така/. Когато се роди дете в едно семейство обикновено баите се надпреварват да подаряват нужни и ненужни неща. За нашите деца никой не се сети да купи количката или креватчето или проходилката. Работата не е в материалните неща. Ние щом сме решили да бъдем родители сме преценили възможностите си.
Защо най-близките хора - нашите родители не разбраха, че за нас това е повече от раждане?

нашите в смисъл моите и на мъжа ми

Не се тревожи,миличка! До колкото си спомням си някъде от Булгас. Обади се да пием по кафе,ако не съм сгрешила. А поканата важи и за другите, които лятото ще ходят към нас.
Аз още не съм се сблъскала с тези неща, защото съм в процес на чакане, но съм се сблъскала с други такива "деликатни теми" поне за някои хора и трябва да ти кажа, че хич не ми пука. Само ме боли за блиските ми, които незнайно от къде чуват работи за мен и им става много болно.
Важното е, че имаме стабилни хора до нас, а за другите хора, които се опитват да ни наранят - да са живи и здрави - въпрос на идеология.
Само че за разлика от тях аз мога да се зарадвам на много повече неща, дори и съвсем дребни, а техния живот едва ли е изпълнен с толкова радост щом върлува такава злоба. Даже понякога малко ги съжелявам. Нещаство е да си злобар.
Горе главата на всички!! Аз вярвам и съм изпитала и изпитвам постоянно едно "клише" : Това, което не те убива, те прави по-силен"

Иска ми се да съм малко рязка и ще го направя.
Според мен се държат с нас така, както ние ги наведем на мисълта че е нормално да се държат.
При положение че аз от сутрин до вечер с блажено доволна физиономия говоря за осиновеното си дете, скоро и деца /правя го тенденциозно - който е алергичен и се притеснява да не се зарази да бяга надалеч, преди децата ми да са започнали да разбират изследователските им погледи и нездравословно взиране/ няма начин да не се държат по правилния за мен начин - или се включват с удоволствие в разговорите ми по темата, или бягат като ощипани. Това важи и за близки и за случайни познати. При мен върви.

момичета при нас има много ново покрай свекитата. дъщеричката им с внучето и мъжо си заминаха за англия. ГОЛЯМА ТРАГЕДИЯ. Тъй като сега останаха без внуче ми се обадиха да ми кажат че се затъжили за Диманка. ЛИЦЕМЕРИ.
Сетиха се че имат и друго внуче или си търсят заместил. НО ЩЕ ИМАТ ДА ВЗЕМАТ каквото са си надробили това ще сърбат.

При нас нещтата са точно противоположни на вашите.От 12 години сме заедно с мъжа ми и все чакаме.От страна на мъжа ми и от моята родителите ни намекваха да направим постъпки за детенце.Но аз все се надявах да стане чудо и да  забременея. Чаках но уви чудото се случи когато взех решение да започна подготвянето на документите.Всички близки като разбраха много се зарадвахаи ни подкрепиха.Като получихме писмото за малкия принц бабите и дядовците чакаха с нетарпение да си го вземем и го опсипаха с любов.Свекървами има 2 прикрасни внучета на зълва ми и гледа да има по равно на тримата до колкото е възможно това разбира се.Приеха го като тяхен внук и доста го глезят.За моята майка е първи внук дойде да ми помага отначало и така се превърза към юнака че ми звани сто пъти на ден и чака да и идем на гости с нетарпение.Милички това е моето дългоочаквано чудо.Благодаря на ГОСПОД за всичко .Всички се радват приятели и близки.Съжалявам че има такива тъкива свекървища но те ще сажаляват някой ден .ТОРМОЗЯТ ДЕЦАТА СИ  .Късмет