На 3 години е и от известно време я улавям, че ме манипулира ужасно много и хитро, другите като баща си, баба си, приятелчето си в градината просто ги командва но при мен не минава това и тя просто ме прави 'луда калинка'
По принцип гледам да не й забранявам повечето неща и да се съобразявам с разни нейни приумици като "Искам да пия в малка чашаааа... Не в тазиииииии в другата..." и подобни, но преди няколко дни установих, че при нас всичко е непрекъсната борба за надмощие и аз не винаги водя. Ако се държа твърдо и оборя всичките й аргументи, така че да стане на моето къде с разум, къде с налагане като - "Ако не се облечеш веднага - ще те заведа в градината по пижама." Тя уж се съгласява с мен, но после ми го връща подмолно като: 1. Започва да плаче с истински големи сълзи - все едно съм майка чудовище. Нищо не казвам, но предполагам е видно, че ми се къса сърцето.
2. Казва, че й е лошо, че й се повръща, че нещо я боли... Как да разбера кога е 'в роля' и кога е наистина така. Преди няколко дни толкова добре го изигра, че дори Панадол й дадох.
3. Иска от мен да направя нещо, което няма как да й откажа /"Намажи ми пъпките, болят мееее"/ след което ми казва, че не го правя правилно по някаква основателна или поне причина, която не бих могла да проверя дали е така или ме лъже.
Имам чувството, че всеки наш дори най-невинен разговор или занимание са едни дълги преговори и надлъгване и че аз губя. Някакви съвети да имате? Защото съвсем, скоро ще започна с:" Не и точка по въпроса!", "Не, защото аз казвам така!" или направо и откровенно ще я напердаша.