Родителските амбиции - малки, големи, прекалени?

Преди две седмици спорихме с баща ми - трябва ли детето да се НАКАРА да прави нещо. Аз категорично отстоях позицията, че децата трябва да се МОТИВИРАТ да дадат най-доброто от своите възможности. И то заради самите тях, а не заради гордостта на родителите. детето трябва да бъде щастливо, а не сочено за пример.
Майка ми имаше добри намерения, но методите й бяха неприемливи, поради което аз никога не се налагам на децата си.
Тази пролет синът ми участва в републиканско първенство по спорта, който тренира. Първото му изпълнение му донесе трето място в тази категория. Отстрани го видях, че можеше да се справи по-добре, още не беше влязъл в ритъм. Отидох при него, похвалих го за третото му място, казах му, че се гордея с него, попитах го какво следва и го посъветвах да се отпусне и да играе заради себе си, не заради медали. На следващото изпълнение взе първо място, после имаше още втори и трети места. В крайна сметка седем участия - седем медала. Не пиша това да се хваля, а да покажа как родителите трябва да се контролират  да не натякват на децата си своите очаквания за техните постъпки.

Да, това с амбициозните баби е още по-интересно. Копче, даде интересен нюанс на темата. 

Ние живеем с майка ми. Децата имат досег с нея почти толкова, колкото и с мен. Аз съм възпитавана строго и съм доста резервиран и студен човек. Но не и по отношение на децата си. Майка ми е като сфинкс - ледена и вечно изискваща. За нея никога нищо не е достатъчно добре направено, винаги иска още и още. И докато аз нямам проблем с това - мога и да го подмина, да махма с ръка, да я парирам, да й се противопоставя, то децата не успяват. Или по-скоро дъщеря ми. Сякаш майка ми несъзнателно се е съсредоточила върху Наталия. Момчетата не ги натиска по никакъв параграф, но Наталия... ох, Наталия... Няма начин да успее да угоди на баба си. Наталия е най-отговорното, послушно, лесно водещо се дете, съвестно, изпълнително и чувствително. Тя единствена се бори за това, което постига с ясната мисъл, че трябва, със знанието, че ще успее като положи усилие, с отговорността към това, което знае че искаме от нея. И точно тази приказна малка трудолюбива мравчица е вечно на прицела на баба си. Аз винаги гледам да заставам между двете, вечно поемам "ударите" на майка и се стремя да спестявам на Наталка, което мога, но майка просто не се спира. И когато се скараме и й кажа "остави я намира, това не съм аз, тя е ранима" майка сякаш става бик на червено. Неее, аз я глезя, не изисквам достатъчно, примирявам се с липсата й на амбиция и със стремежа й да е незабележима и посредствена /което Наталка определено не е/, и т.н, и т.н. Тази война я водим вече трета година. Битка след битка става все по-непримирима и се стига дотам, че дори в случаите, когато майка ми е неоспоримо права, аз пак заемам страната на детето, което не бих направила посмъртно, ако не е само идеята дори да съм в контра на баба й.

Ситуацията се усложнява неимоверно много от свекърва ми, която пък я гледа по половин ден и е на мнение, че аз пък съм прекалено взискателна, че засипвам детето с много и непосилни задачи и изисквания, че я претрупвам със занимания и непрекъснато я подлагам на неимоверен натиск. В резултат на което, сякаш напук я подкокоросва да не изпълнява това, което искам от нея.

В същото това време, всички сме толкова заети да се занимаваме с леката, мека и послушна Наталия, че брат й расте напълно необезпокояван, задоволява всеки свой каприз незабележимо, но сигурно и всички го смятат за напълно неординарен и изключителен.

Ами ето още малко от графа личен опит. Може и с момичетата да е малко по-различно, но с момчетата ..... не ги ли караш да учат и не настояваш ли според мен е 1 на 1000 някое от тях да е толкоз ученолюбиво, че само да седне да учи.
Това за което аз настоявам и натискам моите и не се поддавам на никакви жалвания е езиковата подготовка. Просто съм непреклонна. Страх ме е да не им е много, но без това не може. Просто не мога да оставя умни и интелигентни деца заради мързел и палавост да имат важни пропуски в образованието.
Големия ми син доскоро вървеше еднакво и по математика и по хуманитарните предмети - но от това лято има явно изразени предпочитания към историята. Ако се насочи в тази област ще го подкрепя разбира се, макар че там не ми е силната страна определено и трудно мога да му помагам лично.
За малкия е още рано.

аааа, моля ти се. И щерката все трябва да я подтикваш. Не случих явно с нея на ученолюбие, но дано синчето е кат' мен  и баща си де

Аз съм в много по-голяма степен по-амбициозна от майка ми. Някъде, колкото баща ми, че и малко повечко. Пък да видим до къде ще стигна/стигнем. Естесвено, че всичко е обвито в кадифена ръкавица. 

Но ето сега конфликтът: обожавам майка ми и баща ми разбира се, че не са ми се натрапвали и налагали, но аз за някой нещица ще се наложа над децата ми, неминуемо е. Какви ще са ни отношенията, тогава? 

Долу горе така беше при мен и голямата ми сестра. Тя обаче беше и непокорна и по-голяма и вечно на нож...

Аз си растях тихо и незабележимо почти. Единствения път, когато родителите ми ме 'принудиха' за нещо беше да уча в друг град на 12. Толкова. За останалото бяха по-скоро неамбициозни към мен. Целите, които ми поставяха бяха лесно изпълними и за това и си останах мързелива. Те пък нито веднъж не ме похвалиха за нищо. И до сега е така... веднъж се пошегувах с баща ми, че и министър председател да стана той ще каже нещо от сорта: "То пък една държава..." 

Не е лошо да си амбициозен родител по отношение на децата си - мисля аз. Въпросът е да им поставяш високи, но изпълними цели и да не ги правиш нещастни. Да се съобразяваш с възможностите им. Но пък и да не ги подценяваш.
Колкото е лошо да си прекалено изискващ към децата си, толкова е лошо и да ги подценяваш и да не ги мотивираш да се развиват. Дори мисля, че второто е по-лошо и ме е страх много да не ми се случи и на мен.

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли? - Моите не, не бих казала, приемали са всяко мое решение, ако съм питала - казват си мнението, но никога не са се опитвали да ми влияят. Но и тази крайност не я смятам за правилна. Правилното винаги е по средата. Виж, родителите на мъжа ми са много крайни в другата посока 

Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни? -Синът ми още е малък и не мога да дам реална преценка засега.

Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни? - Границата може да е ясно очертана, може и изобщо да липсва. Зависи от комплексите и умствения багаж на родителите.

Имат ли нужда децата ни от това? - Да, но като подкрепа, изслушване и леко насочване.

Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции? - Мисля, че да.

Кога амбициите стават прекалени? - Когато се пропусне важната разлика, че детето ми не съм Аз и че е отделна личност със собствени мечти, интереси и разбирания. За съжаление, често се случва.

Също толкова амбициозни и за себе си ли сме? - Аз не съм амбициозна и напориста.

Преди време пуснах такава тема. Интересна е. Много даже.
Продължавам да твърдя, че няма амбициозни деца, има амбициозни родители.
За себе си признавам - от тях съм.

Има, има. Познавам много 

Дали са много...не знам...
Ромско момиче. Майката и бащата - абсолютно неграмотни.
Тя - пълна отличничка. Интересуваше се много от история и литература.
Алинка - момичето с амбиции от предния чин. 

Не мисля, че някога са имали планове за мен - каква ще стана, какво ще работя, как ще живея... Искали са единствено да да не излизам от "нармалните" за тях рамки - да съм отн. добра ученичка, да завърша висше, да имам нормално семейство... Не мисля, че е било правилно. Малко повече подтикване и насочване щеше да ми дойде добре. Когато дойде време да кандидатствам, така и не бях осъзнала, че това, което ще следвам, ще определи животът ми по нататък. Исках просто да вляза някъде, за да не се "изложа" и за да не трябва да работя /още преди крайните класирания бащи ми ми връчваше обявите за работа във вестника /. Сега отчитам, че съм имала и имам влечение към медицината, че от мен би станал и добър архитект. Но за първото не вярвах, че ще успея, а второто така и не го осъзнах. А родителите ми може би можеха да ми помогнат и в двата случая...
Искам децата ми на първо място да са щастливи. Следя интересите и заложбите им, опитвам се да ги подтиквам в определени области. Стремя се да не прекалявам, но и да не оставям всичко на тях.
Границата... Рано е да се каже. Надявам се техните амбиции, породени от вложеното у тях от мен, да бъдат и мои амбиции. Но все пак това, което те искат за своето бъдеще е по-важно от моите планове и ще опитам да се съобразя. Важното е да имат амбиции и желание да ги изпълнят.
Имат. Но не да им се натрапва. По-скоро да знаят, че родителите им се интересуват за тяхното бъдеще, готови са да разговорят с тях, да ги насочват, да ги подкрепят....
Да, времето ги определя. Надали баба ми е имала същите амбиции за децата си, каквито аз имам за своите
Стават самоцелни, когато родителят забрави, че се отнасят до детето му, а не до него самият. когато спре да се съобразява с индивидуалните възможности и интереси на рожбата си.
Не съм амбициозна. Ще бъда лош пример

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли? Баща ми никога не е имал амбиции към нас, оставяше ни да бъдем такива, каквито сме, а майка специално мен много ме юркаше, но пък аз постоянно бях на нож с нея /и още съм/, защото не давам да ми се месят, и колкото повече ме натискат, аз толкова повече се противопоставям.Може би не е намерила правилният подход към мен.
Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни? Аз си признавам, че съм амбициозна, работя, за да мотивирам децата ми да реализират потенциала си, но никога не бих ги накарала да се захващат с нещо, което не им е по сърце, защото насила хубост не става.
Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни? Границата се минава, тогава, когато нуждите и желанията на децата спират да бъдат забелязвани от родителя, когато той се опита да налага волята си въпреки нежеланието на детето.
Имат ли нужда децата ни от това? Имат нужда да бъдат мотивирани и насърчавани, да се научат да вярват в себе си и възможностите си, имат нужда да знаят, че са обичани и че родителите винаги ще ги подкрепят.
Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции? да
Кога амбициите стават прекалени? когато се прекрачат границите.
Също толкова амбициозни и за себе си ли сме? да, амбициозна както за себе си, така и за хората около мен, не се задоволявам с половинчати неща и не се отказвам лесно.

Сега, докато четях споделеното от всички, си мисля, че може би част от равновесието е следното:

Коя е границата, къде прекаляваме и вместо да ги поощрим, ги водим към недоволство?
Дали нашите родители са били толкова взискателни към нас, колкото и ние към децата си?
Ако се поставим на мястото на децата си, бихме ли се справили, би ли ни харесало?

На моменти хич, ама хич не си харесвам отговорите - усетя, че съм прекалила. Стане ми криво, пък после преглътна хапа. Дожалее ми за децата и си "опичам акъла". Ама май е до следващия път. Докато нещо границите се преместят.

Нашите родители имали ли са амбиции за нас? Как са го изразили и повлияли?

Имали са амбиции дотолкова, доколкото да бъда с хубав успех и да кандидатствам. Майка ми ме е насочвала в това нещо. не съм избирала съвсем сама. Амбиции да пея, свиря, танцувам и пр. не са имали

Какви родители сме ние - какви са нашите амбиции и как се отразяват на децата ни?

Аз съм сигурна за себе си, че ще влияя на дъщеря си. Надявам се да го правя под формата на съвети, а не авторитарно. Смятам, че човек ако е ралист би могъл да прецени относително реално възможностите на детето си.

Къде е границата между нашите амбиции и тези на децата ни?

 Нямам идея..

Имат ли нужда децата ни от това?

Да! Имат нужда! Но не от болни амбиции. Аз не смятам, че има родители, които не си мислят какви таланти и умения има детето им и как може да се научи на това или на онова

Времето, в което живеем определя ли родителските амбиции?

Всяко време си е със съответните амбиции


Кога амбициите стават прекалени?

Тогава, когато детето няма съответното умениа, а родителя си мисли, че е велик художник примерно. Или когато даден талан се превърне в самоцел (и за дете, и за родител)

Също толкова амбициозни и за себе си ли сме?

Не!! По простата причина, че всеки иска за детето си наааай-доброто. Нормално е амбициите към детето да са по-големи от собствените.

Не мисля че имам голями амбиций.Искам самом да е добър ученик и да спортува .По натам от него зависи.Първо се старая да стане ЧОВЕК

Моите родители никога не са имали огромни амбиции към мен - аз съм ги имала за себе си... а те ме подкрепяха във всичко и ми осигуряваха, само те знаят как, всичко необходимо-курсове, школи, учители, каквото исках.
Много съм им благодарна, единственият минус е, че не ме насочиха много добре и малко си разпилях силите (средното образование ми е едно, висшето друго, работя нещо трето) поради което така и не мога да си намеря добра работа и да се почувствам реализиран професионално човек
За децата нямам специални грандиозни амбиции, искам да подкрепям талантите им и да ги науча да бъдат трудолюбиви и упорити, ще се радвам ако са щастливи от работата си и удовлетворени. Мисля, че без прекален натиск, с подкрепа и насочване към това, в което са силни, могат да да постигнат много.
Ева има златни ръце и е много търпелива, иска да стане лекар и като ги съчетая ми идва наум нещо като рехабилитатор, например.
Кристиан е много артистичен и рисува чудесно, но не съм сигурна накъде ще се насочи.
Накратко мисля, че е важно да са щастливи, а не толкова светът да чуе за тях.