Работна тема писма

По молба на Зойка, поствам нейната история и тази на сина й.



Не мога да почна писмото  ми с Уважаеми Госпожи и Господа,защото не искам да уважавам някой,който си седи кротко зад бюрото,върши си рутинната работа,взима си заплатата и си живее спокойно и тихо в своя дом.
А децата от институциите /колко нелепо наречени деца от домовете / кога ще са на вашето място,кога ще си имат свой дом,свое семейство и ще изрекат с любов думата МАМО, и ще чуят с най-нежния,топъл и любящ глас – КАЖИ МИЛО МОЕ ДЕТЕНЦЕ.

Ето моята история и историята на нашето най-прекрасно дете.

Било е зима,люта зима преди близо 40 години и аз съм се родила.
Оставена съм в дом.Била съм много болна и постоянно настанявана в болница.И един прекрасен летен ден са се появили МОЯТА МАМА и МОЯТ ТАТИ. Благодарение на Бог съм пратена на 6 месеца при тях.
Отгледана съм с много любов и внимание,задоволена съм била с всичко и дори сега на тази си голяма за мен възраст пак МОЯТА МАМА и МОЯТ ТАТИ постоянно ми помагат.
Често си мисля какво ли щеше да стане с мен ако не ги бях срещнала,дали сега щях да съм тук и да пиша тези редове,дали щях да имам духовността и образованието,които имам в момента,само мога да гадая.

А ето и историята на срещата ни с нашето прекрасно дете.

Преди близо 8 години решихме със съпруга ми да си осиновим детенце.Събрахме документите и зачакахме.Посещавахме домовете и се вглеждахме в очичките на много деца,чакащи с нетърпение милувка,прегръдка,целувка и нежна дума.Отидохме и на първия за България организиран курс за родители.Бяхме запознати с много от проблемите, с които предстоеше да се сблъскаме.Бяхме доволни от провежданите събеседвания с хора,работещи в различни сфери,които са свързани с отглеждането на деца от домовете/ в момента не знам да се провеждат такива курсове/.
И ето след близо 2 години чакане нашето слънчице се появи.
Беше едно малко човече,чийто очи говореха –Ти ще си МОЯТА МАМА,а ти МОЯТ ТАТИ.Радостта ни бе неописуема,но никой не знаеше колко време ще се учим на търпение до деня,да се приберем заедно в къщи.Някой от сроковете на документите ни почти изтичаха,документите от дома се забавиха,дойде време за отпуски в съда и така всичко продължи 3 месеца.Но как можех да обясня на МОЕТО ДЕТЕ защо всяка вечер идвах в 16.00 часа в дома и си тръгвах в 18.00 часа без него.Как то можеше да разбере,че има толкова много документи и инстанции за преминаване за да сме щастливи заедно в нашия уютен дом.Помня как малкото му сърчице подсказваше,че наближава часа за край на нашето свиждане и то впиваше все по силно ръчички в мен и ме гледаше с онзи поглед – И днес ли пак ще остана тук?Аз не искам,искам да съм с вас.Някой от персонала го откъсваше от мен,а той огласяше целия дом със своето гласче.И моята душа се свиваше от мъка и не можех да спра да плача и само мисълта,че утре пак ще съм с него и ще го гушна ми даваше сила да продължа към нашия дом без него.Неговата малка душичка беше наранена достатъчно,а трябваше всеки ден в продължение на 3 месеца и аз да я наранявам,тръгвайки си без него.Само човек,който не е изпитал подобна болка не би разбрал мъката в душата на нас тримата-нашето дете,аз и моя съпруг.

Какво му е донесъл близо 1 годишния престой в институцията на малката му душа сега тепърва се открива (не обича да се преоблича;беше го страх да му се мие с вода главата;ядеше и лапаше храната сякаш за последно се храни,сега все още се храни бързо;смучеше си пръстчето;напъхваше края на одялцето в устата си докато не заспи;с края на възглавничката си пипаше оченцето докато не заспи и ред друг навици,които му бяха помагали да се справя САМ там, в дома).И сигурно предстои и той сам да открива като пораства.

За мен знам какво е донесъл този престой в институция (наполовина колкото престоя на моето дете) детска страхова невроза. Смучене на пръста,вадене на ноктите поради загноясване;ядене на ноктите,навик който и до днес по някога се случва;страх от децата и учителите в училище,страх от другите хора;извънредно голяма притеснителност и много други неща …Страхова невроза,която с много усилия от страна на МОЙТЕ РОДИТЕЛИ и специалисти в тази област е била преодоляна до каква степен все още не знам.Сигурно цял живот някъде там вътре, в една тайна стаичка на моята душа ще седи страха от контакт с хората.Защо ли?Може би заради страха да не бъдеш наранен.

Надявам се МОЕТО ДЕТЕ да няма този страх и какъвто и да било друг страх.

Надявам се по-скоро повече деца да могат да кажат думата МАМО,да почувстват обичта и топлотата,която ние чувстваме в нашето,в моето семейство.

Надявам се,че няма пак някой да си свърши рутинната работа зад бюрото, да си вземе дрешката и да си тръгне към своя дом спокоен и усмихнат,а ще остане на работното си място,ще помисли какво би направил той за да помогне на децата,чакащи обич и на родителите,чакащи прегръдката на две малки ръчички.

В една река има хиляди капчици,но посоката е една и реката тече и дава живот на всичко около себе си.
Бъдете една от тези капчици в нашата река и дайте живот на забравените деца на България.

Тогава вече мога да напиша Уважаеми Госпожи и Господа.

          Момичета, невероятни сте!!!  Това не са просто  писма или житейски истории, това са страхотни литературни произведения! / Геройски се опитвам да не рева... и да бъда практична/.

          Първо: Смятам като Джес , че медиите са добър вариант за публикация на писмата, като бъде цитирано до къде са били изпратени преди това.
          Второ: Мисля, че могат  да бъдат издадени в  книжка... Дори и самиздат... И да бъдат продавани на символична цена, а парите - знаете къде.
          Естествено, без имена и лични данни.

          Ще се постарая за нашата история, но нямам дар слово и ще  отнеме доста време.
          Може би Дар ще ми помогне...

Последно какво решихме за писмата?
Кога ги пращаме?

Предложението за книжката е в сила.
Аз съм ЗА!

И аз имам въпрос за писмата - имаше идея за еднакъв текст в началото и в края или само на едното място, какво правим?
От една страна ще е доста силно и ще покаже организираност, от друга страна, писмата са уникални по изказ и съдържание.

Момичета, разплакахте ме със  писмата си.Ето и моята история, надявам се да помогне.

Юли месец.Поредният горещ ден и аз пак съм на работа.В края на работния ми ден звънна телефона.Поглеждам съпругът ми.Вдигнах и му казах да говори бързо че имам клиенти.”Ами получи се писмо” – каза той.В този момент краката ми омекнаха, очите ми се насълзиха и имах чувството че целия свят е вперил поглед в мен.Нямаще нужда да казва какво писмо аз вече знаех- така дългоочаквано.”За момиченце на 3 месеца.Срещата е утре”-продължи той.Това което искахме и двамата.Не можех да кажа и дума.В гърлото ми беше заседнала буца и вече се давех от сълзи.
Изкарах поредната безсънна нощ в очакване на следващия ден.Но този път деня щеше да бъде по различен.Деня в който аз щях да видя може би своето дете.
Когато влязохме в дома на площадката ни посрещнаха около 15 дечица между 1 и 3 годинки..В един момент бях заобиколена от едни крехки създания с едни широко отворени очи.”МАМА”  казаха някои от тях, а аз ги гледах и не можех да помръдна.Очите ми се напълниха със сълзи.Искаше ми се да ги гушна всички, но как.Лелките бързо ги придърпаха и им викат”Не е МАМА, няма я твойта МАМА.Тя ще дойде друг път.”Едва се откъснаха от нас.Влязохме във стаята за посещения.Остъклена от всякъде и отвън децата накачулени на стъклото и гледат и се закачат.Директора нещо разговаряще със съпруга ми, а аз очите ми вперени във вратата в очакване.И ето влезе сестрата носейки едно мъниче на ръце .Когато ми го сложиха в ръцете, имах чувството че вече държа целия свят в ръцете си.А от тях ме гледаха едни големи кафеви ВЛАЖНИ ОЧИ.Това беше най – тъжния поглед , който съм виждала на лицето на едно дете.А тя беше само на 3 месеца.Гушнах я и повече не исках да я пускам.А тя с пръстче в уста, защото там нямат залъгалки, се беше отпуснала и почти не се движеше.Оглеждаше се някак си плахо.Толкова исках да видя как се усмихва, но тя така и не се усмихна.Гледаше ме с този тъжен поглед и тогава си казах тя разбира, тя знае какво се случва.И сякаш ми се молеше – НЕ МЕ ОСТАВЯЙ.Усещайки топлината на прегръдката ми тя заспа в ръцете ми и сестрата дойде да я прибере.Сякаш някой бръкна и извади сърцето ми.
През месеца в който беше все още в дома докато минат всички процедури видях дъщеря си да се усмихва едва в деня на делото, една седмица преди да си я приберем.През целия път от Дома до в къщи – това бяха около 200 км.почти не и се чу гласчето.Вече в къщи  тя все още почти не издаваше звук, а само се оглеждаше и трепереше.Първите нощи в нас бяха .............. незнам как да се изразя , може би най- кошмарните за нея.Периода на адаптация.Показвах и играчки ,  тя се стряскаше, не смеехме да повишим тон, за да не я плашим.Не вярвах че  престоя и в институция /който за нея беше кратък, за разлика от много други деца/ ще и окаже такова влияние.Мислех си че е малка и едва ли ще разбира.Но се уверих че не е така.Няма значение колко е бил престоя на едно дете в Дом той оказва влияние върху тях.А колкото е по- дълъг той,толкова по-страшно е за детето и по трудно е след това адаптирането му в живота.Прибирайки се в новия си дом тези деца се раждат все едно за втори път.За тях всичко започва отначало.
Моята дъщеричка вече се усмихва бих казала постоянно.Търси ме с поглед.Обича да е център на внимание и да и се говори и иска само с нея да се занимавам.Остане ли и за секунда сама се започва с един неистов плач, до момента в който не я гушна и чак тогава се успокоява.Гушва се хълцайки  в мен и пак слага пръстчето в устата си и ме поглежда с онзи влажен тъжен поглед, в който забелязвам в такива моменти страх.Не знам още колко време ще мине докато премине този страх.Надявам се да е по-скоро.
И сега като се сетя за дечицата които ме заобиколиха в дома ми става толкова тежко, че нямаше как да им помогна.А повечето от тях бяха без отказ.Майката се появява на годината един път, казва че не може да го гледа в момента, но ще си го вземе НЯКОЙ ДЕН.Това е още по лошо според мен да оставяш детето си там, при чуждите на произвола и да го лишиш от шанс някой да му осигури уютен дом и майчина ласка.
ДОКОГА ТЕЗИ БЕЗРАСЪДСТВА ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ.Защо тези които изоставят децата се ползват пак с повече преимущества.Има семейства като моето които жадуват да гушнат своите малки слънца, а немогат.А тези които имат шанса да сторят това се лишават от него.
МОЛЯ ВИ НЕКА ДАДЕМ ШАНС НА ТЕЗИ ДЕЧИЦА ДА НАМЕРЯТ ПО БЪРЗО СВОЯ ДОМ.[/color]

karimona, не се старай специално. Просто седни и напиши нещата така както ги чувстваш. Убедена съм, че ще се получи
  за теб и твоето мъниче

Момичета, ревах с глас като получих това. Поствам го с разрешението на авторката. Момичето е от дома в моя град.


Ще се нарека Мария. Това не е името ми, но ми харесва. Когато бях по-малка си мечтаех, че като се появят моите мама и татко да ме осиновят, ще ги помоля да ми дадат това име.
Да, аз живея в Дом за деца лишени от родителски грижи. Винаги съм живяла в някакъв такъв „дом”. Не познавам биологичните си родители. Никога не съм виждала „майка си” (дори не мисля за нея като за моя „майка”). Никой никога не ме е потърсил... Никой никога не е поискал да стана негово дете...
Когато бях на 5, осиновиха най-добрата ми приятелка. Замина за Америка. Семейството, което я осинови искаше да вземе и мен. Оказа се, че нямам отказ.
Когато приятелката ми замина стоях с часове край оградата и гледах към прашния селски път. Представях си как иззад завоя излиза кола, спира пред портата и от нея излизат мъж  жена. Оглеждат се и казват „искаш ли да си нашето момиче?” Бях готова да се хвърля в прегръдките им... Но никой не дойде. С времето спрях да се надявам.
Вече съм на 17.
Престанах да чакам.
НО ХИЛЯДИ ДРУГИ ДЕЦА ЧАКАТ. ЧУЙТЕ БЕЗМЪЛВНИТЕ ИМ ВИКОВЕ!
ТЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ВАС!
Аз също...

Момичета, извинете ме, но ще отговоря на въпросите ви, които ми пращате на лични заедно оттук, защото наистина вече започвам да треперя от недоспиване.
Както много от вас и аз съм се хванала със сто неща, наред с работата, домакинството, а най-лошото от всичко е, че това рефлектира върху вниманието, което трябва да посвещавам на детето.
Та...затова, простете ми, че не няма да ви отговоря поотделно.

1. Снимки: досега бяха направени доста електронни картички, момичето, което ги осъществи го направи доброволно, отделяйки доста време, не знам дали ще може да го направи пак.
Колажът, който се прави и може би ще отпечатаме на плакати, вече се работи.
Запазете снимките си за по-нататъшни идеи.
Направените вече картички може да видите на горните линкове.

2. Писмата: все още не ги изпращаме. Мислех с това да подкрепим инициативата за протеста, но не влязохме във времената, затова нека мине вторник и ще решим кога да започнем с масовото им изпращане. Адресите, на които ще ги пращаме са в "Работна теми, адреси" с копие към мейла nashite_detza@abv.bg, който е нашият общ мейл.
Бяха написани няколко текста, които да приложим към тях, нека изчакаме отново няколко дни, за да решим кой, как, защо и ще го разменим на лични за идеи, корекции и добавки.

3. Чувствам се като самоназначил се координатор, а идеята не беше такава. Аз съм не по-малко неориентирана от вас, гадая и се опитвам да проумея по какъв начин да направим така, че истината за тези деца да стане по-широко достояние. И най-вече как да помогнем за реални и конкретни промени в незавидното им положение.

4. Чувствайте се свободни да пишете, коментирате, действате и правите, каквото сметнете за нужно. Всички идеи са добре дошли.

5. Всички ли сте съгласни да направим книжка с нашите истории?

Хубав ден ви желая!

П.П. Дефи...това...имам ли позволението да го прочета на едно събитие, което би трябвало да се проведе утре?

Вече незнам какво да пиша след тези писма. Изгубих си думите май ми остана само да рева след всяко ново писмо.

Съгласна съм за книжката.
Наистина трябва това писмо на това вече отраснало дете да се знае от много повече хора.Написано е много кратко и точно.
Прегръдки за това смело момиче.

DarZaMen, ако имаш предвид писмото на "Мария". Да, може да го прочетеш. Говорих с момичето преди малко по телефона. Даде разрешение да ползваме писмото й. Засега се страхува да излезе "на живо" пред хората, но може би след време ще събере смелост да направи и това...

За книжката.
Копирах си всички писма досега. Позволих си да оправя само печатните грешки.
Мисля, че всяко писмо трябва да започва само с една буква (може и измислено име, различно от истинското) и с "осиновен/а на ....(възрастта)". Например: "Л. осиновен на 4 месеца"; или "П. В очакване на своето дете" или нещо от този род...

Наемам се да оформя графично книжката. После ще обсъждаме как бихме могли да я издадем. От моята досегашна практика мига да кажа следното:
1. 1000 броя, ако е 32 страници, в един цвят ще излезе около 700-800 лева, може и по-малко. (мога да организирам отпечатването)
2. Някой който е наясно с ценообразуването да каже каква цена може да й сложим и когато е за благотворителност дали не можем ние да определим цената
3. Хубаво е да предвидим няколко броя за да се вземе (не помня как се наричаше този код).... , и да се пратят 5 броя до Нац.библиотека, пък и до регионалните библиотеки.
4. Ако някой е наясно как можем да си направим сайт (след като направим НПО, ако все още е валидна тази идея) и книжката да е достъпна там
5. Можем да наречем книжката "Историите на нашите деца" и да пишем брой 1. След време (след година примерно) да издадем брой 2 и т.н.
6. Да преведем историите на езиците, които знаем (разбрахме, че има владеещи английски, италиански..., аз имам позната с немски) и да я разпратим по разни межд.институции - Ще им пратим книжката на български + приложен превод.

Чакам предложения! Пишете какво мислите и с какво можете да помогнете.
Другата седмица ще говоря с познат книгоиздател да поискам оферта. Може би ще трябва да намерим спонсор за отпечатването на книжката или да съберем парите помежду си...

Ще поговоря и с един-двама познати художници за евентуални илюстрации

Ще видя дали мога да пробия при издателството на БАН.
Ще поговоря с някои хора и да видя какво ще ми кажат.
Само това мога за съжаление.

Изпратих писмото си на лични до Дар за мен