Размисли за осиновяването

Тук не става дума за вина, а за право на избор! Нещата са твърде лични за мен. Само ще вметна, че съм добре запозната с живота, чувствата и емоциите на осиновените. По стечение на обстоятелствата имам пряка връзка с такъв човек. Да, не държа на тези 6 месеца, нито на гените си, но съм се сблъсквала с трудностите на осиновените. Това ме плаши.  
Това, което се мъча да кажа е, че малцина си дават сметка, с какво точно се нагърбват. За някой хора, осиновяването е нещо естествено. Да, така е, но никой не подготвя тези хора за предстоящите перипетии. Трудностите са за това, за да се преодоляват, но първо трябва да познаваш света на осиновеното дете, за да можеш навреме да откликваш на потребностите му.
Ако някой е чел "Първичната рана" на Нанси Верие, ще разбере за какво говоря.
Мисълта ми е, че осиновяването  на дете не е като да си вземеш кученце. Това е много труден избор, и всеки решава сам, дали е готов да поеме такава отговорност!

Ние сме си избрали пътя,макар и труден ще го извървим!Всичко е въпрос на личен избор,а нашият е борба до край.Не виждам смисъла от злобното изказване на госпожата,просто трябва да е благодарна,че не е една от нас!

И аз не виждам смисъл от спора. Сякаш не са ни достатъчно проблемите! Хората са различни, мненията и възгледите им също! Или трябва да се върнем към мисленето от тоталитаризма?! Защо трябва да постоянно да бъдем принуждавани да се вписваме в някакви рамки? Да оправдаваме очакванията на обществото?
Едва ли не трябва да се оправдаваме, защото постоянно ни се вменява чувство на вина и личен егоизъм!
Познавам семейство на преклонна възраст, които са устояли на обществения натиск и не са си осиновили дете. Възхищавам им се, защото те са направили своя избор и по този начин не са ощетили никого, въпреки че години наред са обект на приказки, кои, от кои по-злостни!
Познавам и семейство, което е осиновило дете под натиска на близки и под влияние на общественото мнение! Детето не е било желано. То вече е зрял човек, налага му се да живее с раните, причинени от осиновителите му. Тяхна единствена вина е, че са се поддали на натиска. Ето как, благородния акт на осиновяване може да причини повече вреди, отколкото ползи! И въпреки това, намират се хора, които да кажат на порасналото дете - "е добре де, нали не си расъл в дом?" Пак чувство за вина, сякаш избора е бил негов. Сякаш той има заслуга за всичко, сякаш е бил виновен за това, че е отхвърлен два пъти!
Чуждата мъка никога не е голяма. Все се намират хора да я омаловажат. 
Научих се да не се чудя на хорските постъпки. Всеки постъпва така, както повелява сърцето му. Истината е многолика, всеки намира своята и живее с нея!

Хммм
голямо нахалство е, от позицията на човек родил две свои и планиращ да зачене и роди трето дете, милозливо да призоваваш момичета, които се борят с нокти и зъби да заченат и родят, да не се морят ами да осиновят.
Ами ти що не осиновиш третото бре моме...

Пиша от позицията на майка на едно осиновено момченце. Всеки взима решението сам за себе си и в момента, в който е готов за това.


П.С
Момичета последно, актът на осиновяването не е благородно дело в 99 процента от случаите. Честно ви го казвам. В повечето случаи човек осиновява за да прегърне отдавна желаното дете, което сам не може да създаде. В това няма нищо благородно. Пиша го, защото е добре да спре да се изтъква това пусто благородство. Така осиновените деца се чувстват, сякаш им е направено неземно благодеяние. Истината е че децата спасяват нас, а не ние тях.

Напълно съм съгласна, та ние сме най-обикновени същества, първо задоволяваме собственото си его и егоцентризъм и тогава може да говорим за благородство и това не е лошо или страшно, напротив това е инстинкт.

Съгласна. Благородството е да се лишиш от нещо, което имаш.

Здравейте на всички, аз обикновео влизам във форума и чета, т.е. май не съм събрала смелост да пиша, но сега искам да го направя преди да сте затворили темата. Напълно подкрепям мнението на Fussii, смятам, че никой няма право да обвинява някого, че не е взел решение да осинови дете, мисля че това е много много личен въпрос и няма рецепта дали да се вземе и кога да стане това.Аз също не мисля , че осиновяването е някакъв акт на благородство просто това е решението да дариш любовта си на едно дете, защото ти самата имаш огромната нужда да го направиш, ти изпитваш необходимост от това дете може би много повече отколкото то от теб. Аз също съм жена която не може да роди дете и прави опити вече девет години, някъде по средата започнах да възприемам идеята и в крайна сметка реших да си осиновя дете, всъщност ако трябва да съм точна, това стана с огромната подкрепа на моя съпруг, е ще кажа че имам едно невероятно момченце и знам, че цялата болка която съм изживяла хилядитe сълзи, които съм проляла са си стрували, знам обаче какво ме очаква за в бъдеще знам, че е необходима страшно много любов за да се отгледа едно осиновено дете, знам че ме очаква голяма борба за да докажа на това дете огромното си любов и мисля, че човек не може просто с лека ръка да махне и да кажа е какво пък не мога да родя но пък ето на ще си осиновя. Мисля, че всяка от нас има право да преследва мечтите си,  а дали да се вземе решение да се осинови дете не може да стане по съвет на някого, просто човек трябва сам да прецени. А когато има надежда човек не бива да се отказва, стискам палци на всяка една от вас да постигне мечтата си и много скоро да погледне едно, а защо не и две засмени личица, а аз продължавам да се боря да мога и аз да родя дете ...моето малко момченце ,един ден да има братче или сестриче, кой знае, но зная  че ако не опитам,винаги ще съжалявам че не съм пробвала.

Кали,ти си силна жена.Прекланям се пред теб!Успех в борбата и много усмивки с малкото ти слънчице,дано скоро да стане батко!

Цецинка, много ти благодаря! Не знам колко съм силна, знам че всяка от нас крие в себе си неподозирани сила, воля, ако щеш и инат, иначе би се отказала още при първата пречка и знаеш ли много е важно да вярваш че ще успееш, каквото и да ти казват лекарите, защото мен ме бяха отписали асега новия док ми вдъхна отново огромна надежда, така че стискам палци на всички момичета, все пак всичко си струва когато за да видиш как едно малко съкровище ти се усмихва...

Признавам си, че на този етап не мисля по този въпрос сериозно. Правя нещата стъпка, по стъпка. Докато не се е изчерпала възможността да станем родители на наши деца, не мисля за алтернативите. Ако дойде такъв момент сигурно ще вземем правилното за нас решение. Това е.
Знам, че ще бъда майка, от Господ зависи дали ще съм биологична или не.

kali 7

Аз и друг път съм казвала,че нямам нищо против осиновяването,но не искам да бъда лишена от възможността да почувствм живота в себе си,да се погледна в огледалото и да видя едно голямо коремче,да го погаля,знаейки,че вътре е моята и на мъжа ми рожбичка,да се радвам на грижите на околните за мен и най-вече на грижите на мъжа ми,защото за него моята бременност ще бъде НАШАТА бременност,не искам,не искам.Моля се на Господ всеки ден да не ме лишава от това щастие.Но ако въпреки всичко бъда лишена,със сигурност ще искам да си осиновим детенце,защото имам нужда да съм майка,от както съм се осъзнала като жена,искам да бъда майка.За мен няма нищо по-съществено от това.

kali 7, нямам думи, честно казано, прекланям се пред хора, постъпили като теб!

А колкото до темата - когато бях млада и "зелена" и не знаех какви бременни проблеми имам, все си казвах, че дете няма да родя. Ще си осиновя колко искам, но няма да родя свое - причините - не ми се изпада сега в подробности - страх от болката, от бременността, от други вродени проблеми с детето и т.н. Обаче! Като реших все пак да се пробвам да забременея и все не ставаше, започнах да се замислям. А след като разбрах какво става с мен и какво ми предстои само и единствено, за да имам свое дете, започнах да осъзнавам, че всъщност бих направила всичко за свое дете, докато мисълта да осиновя все повече ме напуска. Към днешен ден нямам никакво желание да осиновявам дете. Една от главните причини е и тази, че напоследък се нагледах на какво са способни майките на нежелани деца - какви неща вършат по време на бременността си и разни такива работи....
Та моите размисли и апатия към осиновяването се свеждат до това на този етап да не искам да стигам до момента да осиновя или нищо... Но... както се вижда мога да се хвърля от едната крайност към другата, така че не се знае какво ще ми хрумне след време....

Много мислих по темата. Много е по-тежка отколкото хората предполагат. Всяка от нас е способна да обича децата, защото имаме майчин инстинкт, но нашата борба не е просто да отглеждаме някого, а да създадем поколение, да дадем нещо на света. Много е по-дълбока потребността ни. Дано всички успеем да имем и свои деца, дори и по пътя към тази мечта някои от нас да си вземат бебенце.

Честно казано в началото все един стих ми се въртеше в главата, цитирам по памат "... боли когато ставаш момиче, боли когато ставаш жена, боли когато ставаш майка, но най голяма е болката ако не си изпитала всички тези болки до една...."  преди да взема решение, че искам да си осиновя  дете си мислих, че най много искам да изпитам тази последна болка, всички страшно ми се чудиха и ми говореха, че любовта ще дойде постепенно, че деветте месеца нямат такова значение, но аз не вярвах исках да усетя  всичко исках тази болка. Сега, макар че не съм се отказала да я изпитам знам, че бих живяла и без тази болка, но не и без усмивката на моето момченце, защото когато погледнеш своето дете забравяш годините страдание, безсънните и пълни със сълзи нощи. Мога да кажа, че когато за първи път излязох с количката по улиците се чувствах толкова горда - ето това е моето дете. Та в този ред на мисли, решението да или не да станеш родител на осиновено дете, както каза някоя от вас не е просто дали да си взема или не кученце. та ако има надежда  дори и мъничка да родим дете си струва да се опитва

kali 7 много хубаво си го написала, чак се разплаках ....