За мен това е разказ, как едно дете се опитва да понесе ужасите, които се случват около него - войната, смъртта на баща му, новия съпруг на майката (който си е изрод), бременността, болестта и смъртта на майката. Всеки един от тези фактори си е стресиращ сам по себе си, а всички те накуп могат да повлияят плачевно и на съзнанието на възрастен, да не говорим за дете.
И психиката на детето се опитва да се справи по неин си начин - като създава приказен свят, също жесток, също страшен, но в който под една или друга форма нещата свършват добре, дори момичето и да не е винаги послушно - т.е. допуска се право на грешка, нещата не са фатализирани, както е в реалността, с която очевидно не се справя. Майка й няма възможност да се занимава с нея, новият татко е винаги недоволен, единственият човек, който е мил с нея, е прислужничката, но и тя е погълната от други грижи - т.е. дори да е послушна и да не прави грешки, тя пак се чувства виновна за случващото се.
За мен беше интересна и ролята на бебето, то върви като отделна нишка през целия филм. Майката се чувства зле през цялото време - дефакто заради него. И отношението на момичето към бебето, това че тя го убеждава да не наранява майка им, както и в края, когато умира вместо него - ми само за това можеше да се направи отделен филм!
Замислих се, колко малко всъщност познаваме децата си, колко странна и причудлива е реакцията им понякога и колко далеч може да бъде една наша реалност от една тяхна реалност. Замислих се, че в повечето случаи нелогичните за мен постъпки на голямото ми дете (12 г.) са всъщност съвсем логични и естествени за нея... и т.н.
Разбира се, в друг човек същият филм ще остави съвсем различни впечатления, в зависимост от емоционалното му или друго състояние. Предварително се извинявам, ако съм досадила на някого с може би обърканото си изложение.
И психиката на детето се опитва да се справи по неин си начин - като създава приказен свят, също жесток, също страшен, но в който под една или друга форма нещата свършват добре, дори момичето и да не е винаги послушно - т.е. допуска се право на грешка, нещата не са фатализирани, както е в реалността, с която очевидно не се справя. Майка й няма възможност да се занимава с нея, новият татко е винаги недоволен, единственият човек, който е мил с нея, е прислужничката, но и тя е погълната от други грижи - т.е. дори да е послушна и да не прави грешки, тя пак се чувства виновна за случващото се.
За мен беше интересна и ролята на бебето, то върви като отделна нишка през целия филм. Майката се чувства зле през цялото време - дефакто заради него. И отношението на момичето към бебето, това че тя го убеждава да не наранява майка им, както и в края, когато умира вместо него - ми само за това можеше да се направи отделен филм!
Замислих се, колко малко всъщност познаваме децата си, колко странна и причудлива е реакцията им понякога и колко далеч може да бъде една наша реалност от една тяхна реалност. Замислих се, че в повечето случаи нелогичните за мен постъпки на голямото ми дете (12 г.) са всъщност съвсем логични и естествени за нея... и т.н.
Разбира се, в друг човек същият филм ще остави съвсем различни впечатления, в зависимост от емоционалното му или друго състояние. Предварително се извинявам, ако съм досадила на някого с може би обърканото си изложение.
за мен лично историята беше интересна, през цялото време се чудех дали това същество е лошо и лъже момиченцето или не. 
много исках да свърши с хубав край.. е, в случая кой край би бил хубав е малко спорно, но и това е интересно решение. 
нямах чувство, че съм загубила времето си с този филм, а напротив. рядко вече ми харесва нещо от излизащите филми.
